Румен Воденичаров извади забравен дневник от 1989 г.

Две страсти разпъват Румен Воденичаров през 1989 г. Една нова - политиката, и една на почти 30 години - алпинизмът.

Политиката включва членство в първото неформално опозиционно движение - НДЗПЧ на Илия Минев, интервюта с журналистката Румяна Узунова за гладуващия поет Петър Манолов и други събития от събуждаща се България, участие в създаването на СДС, на което е говорител заедно с Георги Спасов, депутатство във ВНС и т.н.

С алпинизма Воденичаров е свързан още от 1960 г. - като планинар и планински спасител, член на ЧАК (Частен алпийски клуб), скиор, свръзка по алпийски турове от V категория на трудност и т.н

През 1969 г. по време на лятна школа по квантова химия (Воденичаров е химик, работи в НИХФИ) прави първите две български изкачвания в планините на Норвегия по стените на върховете Скагастрол и Битихорн в Йотунхаймен.

Заедно с Христо

Проданов

и Методи Савов

участва в първата проучвателна експедиция в Непал за изкачването на осемхилядника Лхоце през 1980 г.

Води първите хималайски трекинги (1981 и 1983). (Трекинг е продължителен планински пешеходен преход с ясен маршрут.) Участва в две научно-изследователски експедиции в Лахтанг (1984) и Ама Даблам (1987) и още много трекинги в Каракорум, Хималаите и Новозеландските Алпи.

Неговият колега Димитър Пеев казва, че в Непал го смятат за местен човек “заради тибетския му фенотип, а европейците го разглеждат като експерт и го канят за водач”. За самия Пеев

Румен е

“тихата стъпка”,

защото всяка негова крачка нагоре по склона е точна, без усилие и с много спестена енергия.

“Вече знаех стотина непалски думи и всички мурафети за пътешестване по пътеките на Хималаите. Започнаха да ми викат Трекера”, признава Румен Воденичаров

През април 1989 г. за пореден път той заминава за Хималаите. Има възможност заедно с фотографа и пътешественик Николай Генов да направят един необичаен трегинг до връх Канченджьонга.

Той се намира в “горния десен ъгъл” на Непал, на границата между Китай, Непал и Сиким, и до 1856 г. е смятан за най-високия връх на Земята.

След това се оказва, че всъщност е трети по височина, но втори след Еверест в непалските Хималаи - 8586 метра.

И на 25 април 1989 г. Румен Воденичаров тръгва съвсем сам към връх Канченджьонга или просто Канч. Първият преход е Катманду-Тапленджук-Митлунг. По време на трекинга пътешественикът има предостатъчно време за размисъл и записки в дневник.

Воденичаров се връща в България в края на май. София започва да кипи и ври и ангажиран с всекидневието, той забравя за дневника. Така минават 25 години и лани синът на Воденичаров Румен-младши случайно намира дневника на баща си.

Наскоро този дневник, илюстриран с уникални снимки, направени от Воденичаров, видя бял свят във вид на книга със заглавие “Самотно пътешествие до Канч”. Предлагам ви няколко откъса от самотния дневник на химика, алпинист и политик Румен Воденичаров.

1.

Започвам да слизам към река Тимур, която се вижда от билото, на което кацнахме. Предстои ми почти километър слизане. Който почне да съжалява за загуба на височина в Хималаите, е обречен. В тези планини единствените равни места са мостовете над реките. Просто не трябва да се впечатляваш дали слизаш, или се изкачваш.

2.

Първият ден ми носи малко удоволствие. Допълнителният сак ми взема здравето, особено като объркам пътя. Местнте хора са от племената лимбу и четри. Тях, натоварен като магаре, не можеш да ги впечатлиш, но са любопитни и ме коментират. За съжаление, не можем да си говорим, защото не знаят бъкел английски, а дори и непали...

3.

Към 13 часа се заоблачава и спирам до един чист и буен поток. Има голям надвес. Точно се разхвърлям, и идва семейна двойка овчари - лимбу, които с баща си са подкарали едно голямо стадо овце на лятна паша нагоре по планината. Показвам им, че ще заема една странична ниша, но мъжът решава те да се устроят по-ниско.

Пускам прумуса и правя чай, а на дамата кафе. Ставаме приятели Първият въпрос на всички е: “Ек лей?”. (Сам ли си (тръгнал)?). “Ек” - отговарям наперено. Всички сати (приятели) са горе на Канч ВС. Пак се изсипва страхотен дъжд с градушка, но този път по-кратка. Аз издълбавам един отводнителен канал и минавам без палатка. Лимбутата дълго прибират стадото, а аз в това време се чудя как да се отърва от кучето им, което става все по-агресивно. (...) Нощта е кошмарна. Когато реката бучи до ухото ти, чуваш най-странни звуци. По едно време ми се струваше, че до мен киха хималайска мечка.

4.

Още в 5 часа сутринта се измитаме всички от усойното място до потока. По пътя давам на “дидито” една дъвка. Между нас има нещо като харесване от пръв поглед. Тя има всичко, за което се жени един мъж-лимбу. Гардеробът, който носи на гърба си, подсказва, че явно ще останат с овцете цяло лято на високо. Мъжът й носи едно кукри от Даран и казва, че струва 500 рупии. С такъв нож на празника Дайсан (трае 10 дни) в Катманду съм виждал как с един удар войничета обезглавяват бивол.  Място за флирт няма.

5.

Така в качване, хлъзгане и слизане минаха още два часа. В най-критичния момент почувствах, че нещо ме ухапа. Веднага се освободих от раницата и с ужас установих, че това не е пиявица (джуга), а ужасен кърлеж мутант, голям колкото нокът, на който би завидял и Петър Берон. Пред очите ми той навлизаше все по-навътре под кожата ми на кръста. Случваше ми се за първи път. Изглежда, че и предния ден ме беше налазил кърлеж, защото, като си свалях фланелката, изпитах чувството, че ми е закачена с габърче. После се чудих защо няма кръв. И сега, полудял от ярост, го отскубнах, без да разбера дали остана нещо от него вътре. После дълго стисках мястото. Нямаше кръв.

На 2 май 1989 г. след пет дни ходене, Румен Воденичаров среща за първи път човек. Той му казва, че е на 15 минути от Церам. На една поляна вижда шерпи, които пълнят черва на заклан як с кървавица. Това е храна за съветска експедиция...