Големият британски и световен политик Уинстън Чърчил разказва историята на Втората световна война от първо лице. Като отговорен държавник, той анализира събитията, търси причините за неуспехите, прави изводи, чертае нови политики. От полезрението му не убягват нито пробойните в междудържавните отношения, нито тактическите пропуски, несъгласуваните действия, технологичното изоставяне.
Г л а в а Х I Х
Фронтът във Франция
Веднага след избухването на войната Британският експедиционен корпус, или БЕК, започна да навлиза във Франция. До средата на октомври четири британски дивизии, групирани в два армейски корпуса с професионално качество, бяха заели позиции по протежение на френско-белгийската граница и до март 1940 г. още шест дивизии се бяха присъединили към тях, като общо станаха десет. С нарастването на числеността ни заехме по-широк фронт. Разбира се, в нито един момент нямаше контакт с врага.
Когато частите на БЕК заеха определените им позиции, намериха вече доста завършени изкуствени противотанкови окопи по фронтовата линия и през около 900 метра имаше много голям и много забележим бункер, подаващ анфиладен огън по протежение на окопите с картечници и противотанкови оръдия. Освен това там имаше и дълги телени заграждения. Голяма част от работата на нашите войски през есента и зимата на този странен период беше насочена към подобряването на направените от французите защитни съоръжения и организирането на нещо подобно на Линията Зигфрид. Въпреки сланите напредъкът беше бърз. Въздушните снимки показваха скоростта, с която германците удължаваха своята Линия Зигфрид на север от Мозел. Въпреки многобройните преимущества, които те имаха с оглед на местните ресурси и принудителния труд, ние бяхме в крак с тяхното темпо. Бяха създадени големи базови инсталации, бяха подобрени пътищата, бяха построени стотици километри широколинейни железопътни линии. Почти петдесет нови летища и сателитни съоръжения бяха построени или подобрени. Зад фронтовата ни линия бяха натрупани огромни резерви от запаси и амуниции, складирани в големи депа по протежение на съоръженията. Десетдневни запаси бяха складирани между Сена и Сома, а седемдневни допълнителни запаси на север от Сома. Тези допълнителни провизии по-късно спасиха армията след германския пробив. Постепенно, предвид преобладаващото спокойствие, много пристанища северно от Хавър бяха разработени едно след друго и накрая използвахме всички тринайсет френски пристанища.
* * *
През 1914 г. духът на френската армия и нация, горящ у млади и стари още от 1870 г., беше силно нападателен. Тогава тяхната доктрина гласеше, че по-малобройната сила може да посрещне нашествието единствено с контраатака, не само стратегическа, но и тактическа във всяко отношение. Но сегашната Франция беше много различна от онази, която се беше хвърлила срещу стария си враг през август 1914 г. Духът на реванш се беше изчерпил като мисия и същност чрез постигнатата победа. Предводителите, които го бяха подхранвали толкова дълго, вече бяха умрели. Френският народ беше изстрадал жестокото убийство на милион и половина френски войници. В повечето френски умове атаката до голяма степен се свързваше с първоначалния провал на френското нападение през 1914 г., с отстъплението на генерал Нивел през 1917 г., с дългите мъки на Сома и Пашендейл, и най-вече с чувството, че съвременните оръжия са смъртоносни за атакуващия. Нито във Франция, нито във Великобритания беше налице някакво резултатно разбиране относно последиците на новия факт, че бронираните коли могат да устоят на артилерийски огън и че могат да напредват по 150 километра на ден. Една много просветяваща книга в това отношение, публикувана преди няколко години от генерал Дьо Гол, беше останала без отклик. Авторитетът на остарелия маршал Петен във Върховния военен съвет беше натежал над френската военна мисъл, като така беше затворил вратата за нови идеи, и особено беше възпрял обсъждането на онова, което елегантно се окачествяваше като „обидни оръжия” (игра на думи, прилагателното име може да означава „атака” и „обида” – бел. прев).
След войната политиката на Линията Мажино често биваше осъждана. Несъмнено тя подбуждаше защитна нагласа. Но винаги е разумно да се вземат мерки за защитата на една граница от стотици километри, колкото е възможно повече, с укрепления и така да се икономиса използването на войски в постоянни позиции и да се „канализира” евентуалното нашествие. Използвана правилно във френските военни схеми, Линията Мажино можеше да бъде много полезна на Франция. На нея можеше да се гледа като на предоставяща дълга поредица от ценни входни пристанища и най-вече като блокировка за големи участъци на фронта, които служат като средство за натрупване на общи резерви или за „масови маневри”. Като се има предвид неравенството между населението на Франция и на Германия, Линията Мажино трябва да се смята за разумна и предвидлива мярка. И наистина, беше чудно, че тя не беше продължена поне по протежение на река Mьоз. Тогава щеше да служи като надежден щит, освобождаващ тежкия остър и атакуващ френски меч. Но маршал Петен беше против това продължение. Той беше твърдо убеден, че Ардените трябва да бъдат изключени като проход за чуждо нашествие поради характера на областта. Но именно тази невъзможност стана действителност. Възможностите за атака, предоставени от Линията Мажино, ми бяха обяснени от генерал Жиро, когато посетих Мец през 1937 г. Но те не бяха реализирани и Линията Мажино не само че погълна голям брой висококвалифицирани редови войници и техници, но и изигра притеснителна роля относно военната стратегия и бдителността на нацията.
Новата въздушна военна мощ с право беше смятана за революционен фактор във всички действия. Като се има предвид сравнително малкият брой самолети, с които по онова време разполагаха и двете страни, резултатността им беше силно преувеличена и беше смятана за благоприятстваща защитата главно чрез поставяне на пречки пред концентрирането и съобщенията на големите армии след започването на атака. Дори и в периода на френската мобилизация това беше смятано от френското висше командване за най-важното, тъй като се имаше предвид вероятността за разрушаването на железопътните центрове, макар че броят на германските самолети, също като броят на съюзническите самолети, не беше достатъчен за извършването на такава задача. Тези мисли, изразени от висшето върховно командване, следваха правилна логика и бяха потвърдени в по-късните години на войната, когато военновъздушните сили бяха нараснали десетократно или двайсетократно. Но при избухването й те не бяха основателни.
* * *
Във Великобритания се шегуват, като казват, че Военният офис винаги се подготвя за последната война. Но това е вярно и за другите министерства, както и за другите страни, и несъмнено беше вярно и за френската армия. Аз също поддържах впечатлението, че защитната политика превъзхожда атаката, ако обаче се провежда активно. Нямах отговорността, нито непрекъснатата информация, за да си създам ново мнение. Знаех, че жестокостта на предишната война беше накърнила дълбоко душата на французите. На германците им беше дадено време да изградят Линията Зигфрид. Колко ужасно беше да се хвърли останалата част на мъжкото население на Франция срещу тази стена от огън и бетон! Моята нагласа в началните месеци на Втората световна война не беше по-различна от общоприетия възглед за защитата и аз вярвах, че противотанковите препятствия и полевата артилерия, хитро разположени и снабдени с достатъчно муниции, могат да спрат или да объркат танковете, с изключение на атаката при тъмнина или мъгла, естествена или причинена от човека.
В проблемите, които Всемогъщият оставя да връхлетят човешките му слуги, рядко се случват две еднакви неща. Или ако изглежда, че е така, винаги се забелязва някакво различие, което не позволява обобщенията. Човешкият разум, освен когато е ръководен от забележителен гений, не може да преодолее установените заключения, сред които е израснал и оформен. Но ето, трябва да признаем атаката на Хитлер след осем месеца бездействие от двете страни, голяма офанзива, начело на която бяха огромни количества бронирани и защитени от артилерийски снаряди военни коли, преодоляващи всяка защита и съпротива, и за пръв път от векове, може би дори за пръв път от изобретяването на барута, почти изцяло обезсилваща артилерията на бойното поле. И трябва да признаем, че увеличаването на огневата мощ направи същинските битки много по-малко кървави, като позволи необходимата територия да се задържи с много по-малко на брой войници, като така намаляваше броят на човешките мишени.
Както и да е, французите можеха да започнат голяма атака най-рано в края на третата седмица от септември. Но дотогава полската война беше завършила. До средата на октомври германците вече имаха седемдесет дивизии на Западния фронт. Малкото числено превъзходство на французите на запад бързо се стопяваше. Една френска офанзива от източната граница щеше да обезлюди техния много по-важен северен фронт. Дори и френските армии да бяха спечелили първоначален успех, след месец те щяха да са много затруднени да поддържат завоеванията си на изток и щяха да са изложени на контраатаката на цялата германска армия на север.
Това е отговорът на въпроса: защо останаха пасивни, докато Полша беше унищожена? Но тази битка всъщност беше загубена още преди няколко години. През 1938 г. имаше голям шанс за победа, докато Чехословакия все още съществуваше. През 1936 г. нямаше да има резултатна съпротива. През 1933 г. мерки от Женева щяха да постигнат сътрудничество без кръвопролитие. Генерал Гамелен не носи сам вината, че през 1939 г. не пое риска, който беше нараснал неимоверно много от времето на предишната криза и от който се бяха отдръпнали британското и френското правителство.
* * *
Тогава какви бяха вероятностите Германия да атакува Франция? Разбира се, бяха налице три възможни сценария. Първо, нашествие през Швейцария. Това щеше да включи южния фланг на Линията Мажино, но пред него имаше много географски и стратегически затруднения. Второ, нашествие във Франция през общата им граница. То изглеждаше не много правдоподобно, защото не се смяташе, че германската армия е напълно оборудвана или въоръжена за сериозна атака на Линията Мажино. И трето, навлизане във Франция през Холандия и Белгия. Това щеше да заобиколи Линията Мажино и нямаше да доведе до сериозни загуби, които биха били получени при фронтална атака срещу трайните укрепления. Ние не можехме да попречим на атака чак в равнините на Холандия, но щеше да е в най-добрите интереси на Съюзниците да я спрем, ако е възможно, до Белгия. По онова време имаше две възможни линии, по които да напредват Съюзниците, ако решат да й окажат подкрепа, или които биха могли да използват при прилагането на добре планирана и тайна схема, ако бяха поканени да го направят. Първата от тези линии може да се нарече Линията Шелда. Тя не беше далеч от френската граница и там не съществуваше много голям риск. В най-лошия случай нямаше да е зле да действа като „фалшив фронт”. В най-добрия случай можеше да се изгради според развоя на събитията. Втората линия беше далеч по-амбициозна.
Тя следваше река Мьоз през Живе, Динан и Намюр, после Льовен, до Антверпен. Ако тази авантюристична линия беше завзета от Съюзниците и беше задържана в битка, германското дясно крило на нашествието щеше да бъде сериозно възпрепятствано. И ако техните войски се окажеха по-слаби, това щеше да бъде забележителна прелюдия към навлизането и контролирането на жизненоважния център на германското производство на муниции в Рур.
„Ние разбираме – писаха началниците на щабове, – че французите имат идеята (известна като План Д), ако белгийците все още удържат при Мьоз, френската и британската армия да окупират Линията Живе – Намюр, като Британският експедиционен корпус действа вляво. Ние смятаме, че ще бъде неразумно да приемем този план, освен ако плановете не бъдат съгласувани с Белгия, за да заемем тази линия достатъчно време преди германската атака... Ако настоящата нагласа на Белгия не се промени и могат да бъдат подготвени планове за ранното заемане на Линията Живе – Намюр (наречена още Мьоз – Антверпен), ние сме дълбоко убедени, че германското нашествие ще трябва да бъде посрещнато при подготвените позиции на френската граница.”
Върховният съвет на Съюзниците се събра в Париж на 17 ноември. Г-н Чембърлейн взе със себе си лорд Халифакс, лорд Чатфийлд и сър Кинсли Уд. Беше взето решение: „Като се има предвид колко е важно германците да бъдат задържани колкото се може по на изток, е изключително важно да се положи всяко усилие да се задържи Линията Мьоз – Антверпен в случай на германско нашествие в Белгия”. На тази среща г-н Чембърлейн и г-н Даладие настояваха на значението, което те придаваха на тази резолюция, и впоследствие тя ръководеше действията ни. С тези позиции преминахме зимата и очаквахме пролетта. Британският и френският генерален щаб не взеха никакви нови решения относно стратегическите принципи през шестте месеца, които ни отделяха от германската атака.
* * *
През зимата и пролетта членовете на БЕК бяха много заети с настаняването си, с укрепването на линията и с приготовленията за война, била тя атакуваща или защитна. От най-високия до най-ниския ранг всички бяха настроени за това и добрите действия, които те показаха впоследствие, се дължаха най-вече на пълното използване на възможностите, които им бяха осигурени през зимата. Британската армия беше далеч по-добра в края на „странната война”. Тя беше и по-многобройна. Но огромният пропуск, отразяващ липсата на предвоенна подготовка от наша страна, беше отсъствието на поне една бронирана дивизия в Британския експедиционен корпус. Между двете войни Британия, люлката на танка във всичките му варианти, до такава степен беше пренебрегнала разработването на това оръжие, което скоро щеше да доминира на всички бойни полета, че осем месеца след като беше обявена войната, нашата добра, но малка армия имаше със себе си в часа на изпитанието само Първа танкова бригада, състояща се от седемнайсет леки двуфунтови танкове и „пехотни” танкове. Само двайсет и три от „пехотните” носеха двуфунтово оръдие, останалите бяха въоръжени само с картечници. Осен това имаше седем кавалерийски полка, оборудвани с транспортьори и леки танкове, които бяха в процес на сформиране на две леко въоръжени бригади.
На френския фронт събитията бяха по-неудовлетворяващи. Във време на всеобща мобилизация настроението на хората се отразява на духа на армията, още повече ако тя е разквартирувана на родна територия, близо до дома. Не може да се каже, че през 1939 – 1940 г. Франция гледаше на войната с приповдигнат дух и с голяма увереност. Непостоянната вътрешна политика на последното десетилетие беше породила разединение и недоволство. Важни елементи на обществото, които се противопоставяха на нарастващия комунизъм, бяха отишли в другата крайност на фашизма и се вслушваха с готовност в умелата пропаганда на Гьобелс, като я обсъждаха в слухове и клюки. Разлагащото влияние на комунисти и фашисти беше засегнало също и армията, дългите зимни месеци на изчакване дадоха време и възможност на отровата да започне да действа.
Много са факторите, които участват в изграждането на висок морал на една армия, но един от най-важните е войниците да са изцяло заети с полезна и интересна работа. Безделието е опасна почва. През зимата имаше много задачи, които трябваше да бъдат свършени: обучението изискваше непрекъснато внимание, защитните укрепления съвсем не бяха завършени и готови, дори и на Линията Мажино липсваха много допълнителни съоръжения. Физическата годност изискваше упражнения. Но посетителите на френския фронт често забелязваха очевидно лошото качество на укрепленията, липсата на значими дейности. Празните пътища зад фронтовата линия контрастираха силно с непрекъснатото движение, което се наблюдаваше на няколко километра зад британския сектор.
Няма съмнение, че през зимата качеството на френската армия беше оставено да претърпи упадък и тя щеше да се бие по-добре през есента, отколкото през пролетта. Скоро тя щеше да бъде парализирана от бързината и жестокостта на германската атака. Едва в последната фаза на тази кратка война се проявиха истинските бойни качества на френския войник, който се издигна на висота, за да защити страната си от своя стар враг. Но вече беше твърде късно.
На 10 януари 1940 г. тревогите относно западния фронт бяха потвърдени. Един германски щабен майор получил заповед да занесе някакви документи в щабквартирата в Кьолн. Той изпуснал влака си и решил да лети. Самолетът му пропуснал целта и направил принудително кацане в Белгия, където белгийските войници го арестували и конфискували документите му, макар че той отчаяно се опитал да ги унищожи. Те съдържали целия действителен план за превземането на Белгия, Холандия и Франция, приет от Хитлер. Скоро след това германският майор бил освободен, за да обясни на своите началници как стоят нещата. Тогава ми съобщиха за случилото се и ми се стори невероятно, че белгийците няма да направят план и да ни поканят там. Те обаче не направиха нищо. И в трите страни се говореше за това, че вероятно случаят е клопка. Но това не беше вярно. Нямаше смисъл германците да се опитват да накарат белгийците да повярват, че ще ги нападнат в близко бъдеще. Това можеше да ги накара да направят последното нещо, което германците биха искали – да направят общ план за действие с британската и френската армия, които една нощ да се появят там бързо и непоколебимо. Затова аз лично вярвах, че атаката наближава.
Ние се обърнахме към Белгия, но белгийският крал и неговата армия просто чакаха, надявайки се, че всичко ще се размине. Въпреки важните германски документи нито съюзниците, нито заплашените държави предприеха каквито и да било действия. Хитлер, от друга страна, както знаем, извикал Гьоринг при себе си и след като бил информиран, че заловените документи всъщност са били пълните планове за нашествието, и дал воля на гнева си, заповядал да бъдат приготвени нови варианти. Разбира се, ако британската и френската политика през петте години преди войната имаха по-мъжествен и решителен характер, в рамките на договорите и с одобрението на Обществото на народите, Белгия можеше и да се обедини със старите си съюзници и да позволи да се образува общ фронт. Един такъв правилно установен съюз щеше да издигне щит по белгийската граница до морето срещу онова ужасно явление, което за малко не ни унищожи през 1914 г. и щеше да съсипе Франция през 1940 г. В най-лошия случай с Белгия щеше да стане онова, което и стана впоследствие. Като си припомним високомерието на Обществото на народите, кампанията на г-н Рамзи Макдоналд за разоръжаване на Франция, многократните укори и унижения, които бяхме понесли при различните германски нарушения на клаузите по разоръжаването, съдържащи се във Версайския договор, покорството ни, когато Германия окупира Рейнланд, нашето премълчаване при поглъщането на Австрия, пакта ни в Мюнхен и приемането на германската окупация на Прага – когато си припомним всичко това, нито един мъж в Англия или Франция, който по това време беше на отговорен обществен пост, не би могъл да обвини Белгия. В един период на колебания и политика на умиротворяване белгийците се придържаха към неутралитета си и напразно се утешаваха с вярата, че ще могат да задържат сами германския нашественик на укрепените си граници, докато британската и френската армия им се притекат на помощ.
Из „Втората световна война. Мемоари” том 1
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар