Подредената държава

Книгата на Зигмунд Баум „Глобализацията” е опит да се обхванат максимален брой процеси и явления, които имат своите корени и се крият зад понятието „глобализация”. Авторът търси социалните причини и последици от глобализиращия процес, като хвърля светлина и върху на пръв поглед далечни и несвързани обществени нагласи и явления. Част от тях вижда и в зависимостите и противоположността на двойките подвижност/глобализация и неподвижност/локалност; в свеждането на сложната и нееднозначна задача за „подредена държава” с множеството й задачи и широкия й многостранен суверенитет до „борба с престъпността”, превръщането на лишаването от свобода в решаваща стратегия в борбата за гражданска безопасност и насочва вниманието към престъпленията „на върха”.

Безопасността: реалистично средство към недостижима цел

Свеждането на сложния проблем за „Sicherheit” до проблема за личната безопасност има и други политически предимства. Каквото и да се прави относно безопасността, то е несравнено по-ефектно, показно и „телевизионно” от всяко напредване към по-дълбоко, но и – поради същото основание – по-малко реалистично и на пръв поглед по-абстрактно равнище на болестта. Борбата с престъпността, както и самата престъпност, особено престъпленията срещу личността и частната собственост, са отлично, вълнуващо, необикновено зрелищно шоу. Продуцентите от масмедиите и писачите знаят добре това. Ако някой съди за състоянието на обществото, следвайки драматизираните образи, в които то е било показано (както повечето от нас правят независимо от това, дали сме готови да го отчетем за себе си и за другите), не само процентът на престъпниците сред „обикновените хора” би надхвърлил далеч процента на поставените вече зад решетките, а и светът като цяло сякаш би се разделил главно на престъпници и пазители на реда, а целият човешки живот би се насочил по тясното дефиле между заплахата от физическо насилие и борбата с потенциалните насилници.
Крайният ефект е самозадвижването на страха. Прекаленото внимание, което се отделя на личната безопасност, надута и претоварена със значения отвъд способността й да ги поема поради подчинението на екзистенциалната несигурност и психическата неопределеност, се издига още по-високо над всички други артикулирани страхове, като хвърля всички други основания за тревога в още по-дълбока сянка. Правителствата може да се чувстват освободени: никой или почти никой не ги кара да правят нещо относно въпросите, които те не могат да решат, защото ръцете им са твърде малки и слаби. Никой не би могъл да ги осъди, че стоят със скръстени ръце и не правят нищо съществено относно тревогите на хората, след като всекидневно гледаме документални филми, художествени филми, филми по документирани случаи и внимателно монтирани художествени филми, представяни като документални, за нови и усъвършенствани полицейски оръжия, за брави и кражби чрез взлом в затворите, за автомобилни аларми против крадци, произведени с високи технологии, за кратки неочаквани удари срещу престъпници и за доблестни офицери в службите за сигурност, за детективи, рискуващи живота си, така че ние да спим спокойно.
Зрелищността – многостранността, суровостта и точността – на наказателните действия означава повече от ефективността им, която предвид на апатичността на общественото внимание и краткия живот на обществената памет във всеки случай рядко се подлага на проверка. Тя значи повече дори от действителния обем на разкритите и регистрирани престъпления; въпреки че това помага, разбира се, ако в момента пак някакъв вид престъпление е станало център на общественото внимание, ако то се смята за особено отвратително и отблъскващо, също както и за вездесъщо, и ако е в ход нова кампания на откриване и наказване, тъй като така ще се запази общественото внимание, което е съсредоточено върху опасностите, вкоренени в престъплението и престъпниците, а и предпазва публиката от размисъл, защо независимо от тази политика, обещаваща да донесе лелеяната „Sicherheit”, всеки се чувства все пак несигурен, изоставен и заплашен, както и преди.
Не е просто щастлива случайност съвпадението между тенденцията да се смесват безпокойствата от ендемичната несигурност и неопределеността на късномодерното/постмодерното съществуване в една-единствена, непреодолима грижа за личната безопасност с новите реалности на политиката на националните държави, в частност с намаляването на държавния суверенитет в ерата на „глобализацията”.
Фокусирането по места върху „безопасното обкръжение” и върху всяко нещо, което наистина или евентуално то повлича след себе си, е тъкмо това, което „пазарните сили” – днес така глобални и надтериториални – изискват от правителствата на националните държави (като ефективно им забраняват да вършат каквото и да било друго). В света на глобалните финанси ролята, отредена на правителствата на държавите, не се различава много от охраняването на пазените околности; количеството и качеството на въоръжените полицаи, които обхождат почистените от просяци, досадници и джебчии улици, а също така дебелината на стените на затворите се нареждат като важни предпоставки в преценките на „инвеститорското доверие” и сред факторите, които се вземат предвид при решенията относно инвестирането или оттеглянето на инвестициите. Най-доброто (може би единственото), което правителството може да направи, за да предума подвижния капитал към вложения за благоденствието на своите поданици, е да изпълнява превъзходно задълженията на охраняващ полицай. По този начин най-преките пътища към икономическия просперитет на страната и вероятно към добрите чувства на електората минават през публичната изява на полицейските умения и храбростта на държавата.
Някога сложна и нееднозначна задача, грижата за „подредената държава” с множеството й амбиции и широкия й многостранен суверенитет има склонността накрая да бъде стеснена до задачата „борба с престъпността”. Но в тази борба все по-нарастваща и наистина водеща роля се отрежда на мярката „лишаване от свобода”. Централното място на борбата с престъпността само по себе си не обяснява бума на затворите; в края на краищата има и други пътища за съпротива срещу реалните или привидните заплахи към личната безопасност на гражданите. Освен това поставянето на повече хора зад решетките и за по-дълго време не е най-ефективният начин. Ето защо човек може да се досети, че други фактори са в услуга на избора на затвора като най-убедително доказателство, че „нещо е направено”, че думите са получили плът и кръв. Да се смята, че лишаването от свобода е решаващата стратегия в борбата за гражданската безопасност, означава въпросът да се разглежда в съвременна светлина, като се използва език, който става веднага разбираем и апелира към общо споделени преживявания.
Днешното съществуване се простира по йерархията между глобалното и локалното, между глобалната свобода на движение, която е сигнал за социално издигане, напредване и успех, и неподвижността, просмукана от противната миризма на неуспеха, пропадналия живот и изостаналостта. Все повече глобалността и локалността придобиват характера на противоположни ценности (при това първостепенни) – най-горещо желани или ненавиждани и поставени в самия център на жизнените блянове, кошмари и борби. Жизнените амбиции най-често се изразяват в термините на подвижността, свободата при избора на мястото, пътуванията, опознаването на света. Страховете в живота, напротив, се вербализират в термините за ограниченост, липса на промяна, лишаване от пропуск за места, които други пресичат лесно, проучват и им се наслаждават. „Глобалният живот” е животът в движение; по-точно удобството да бъдеш сигурен в леснотата, с която можеш да се преместиш, в случай че стоенето на едно място вече не те удовлетворява. Свободата е започнала да означава преди всичко свобода на избора, а очевидно изборът е придобил пространствено измерение.
В ерата на пространствено/времевото съкращаване толкова чудесни и невкусени усещания помахват отдалеч, че „домът”, макар винаги да е привлекателен, има склонността да радва най-вече в горчиво-сладкото чувство на носталгията. В солидното си тухлено-хоросаново въплъщение „домът” предизвиква раздразнение и бунт. Ако е заключен отвън, ако излизането от него е далечна перспектива (ако е перспектива изобщо), домът се превръща в затвор. Принудителната неподвижност, обстоятелството, че си привързан към това място и не ти е разрешено да отидеш другаде, изглеждат отвратително, жестоко, отблъскващо състояние; заради забраната да се движиш, а не толкова заради фрустрацията на действително почувстваното желание да се движиш това положение е особено противно. Да ти е забранено да се движиш, е най-силно въздействащият символ за неспособност, импотентност и мъка.
Нищо чудно тогава, че представата за присъдата „лишаване от свобода” като най-ефективен метод за обезсилване на потенциално вредните хора и като най-тежко, но заслужено наказание за всички лоши дела е лесноразбираема и същевременно „основателна”. Обездвижеността е съдбата, която хората, самите те навестявани непрестанно от страха за собственото им обездвижване, естествено, биха пожелали и изисквали за тези, от които се боят и които смятат за извършители на груби и жестоки престъпления. В сравнение с нея другите видове предотвратяване и възмездяване изглеждат плачевно снизходителни, неадекватни и неефективни, тоест по-малко мъчителни.
Но затворът означава не само обездвижване, а и изгонване по законния ред. Това прибавя още нещо към популярността му на любимо средство за „отсичане корените на опасността”. Лишаването от свобода означава изключване задълго, може би завинаги (с доживотната присъда като идеален модел, чрез който се измерва дължината на всяка друга присъда). Това значение засяга и една силно опъната струна. Лозунгът е „Да направим отново улиците си безопасни” – а има ли нещо по-добро от обещанието да се изпълни този лозунг, като се изтеглят опасните елементи в невидими и изолирани места, от които не могат да избягат?
Заобикалящата ни несигурност е фокусирана върху страха за личната безопасност; а тя на свой ред откроява по-нататък двусмислената, непредвидима фигура на чужденеца. Чужденецът на улицата, бродещ около дома ми... Алармите срещу крадци, наблюдаваните и охранявани с патрули околности, пазените от портиери врати – всички те служат на една и съща цел: да държат чужденците далеч. Затворът е само най-радикалната сред всички тези мерки – различна от останалите по предполагаемата си степен на ефективност, но не по същество. Хората, захвърлени в културата на алармите срещу крадците и различните съоръжения срещу кражбите с взлом, естествено, поддържат лишаването от свобода като присъда и искат то да бъде по-дългосрочно. Всичко е много тясно свързано – логиката препраща към хаоса на съществуването.

Извън реда

Томас Матисън пише: „Днес знаем, че наказателната система насочва ударите си срещу „дъното”, а не срещу „върха” на обществото”. Защо това е така, обясняват нашироко социолозите на правото и практиките на наказанието. Постоянно се обсъждат няколко причини.
Първата сред тях е избирателната насоченост на правораздаващите, загрижени за запазването на определен вид ред. Действията, които най-често извършват хора, за които няма място в установения ред – жертвите на обществената несправедливост и угнетените, имат най-голям шанс да се появят в наказателния кодекс. Да окрадеш ресурсите на цели нации, се нарича „подпомагане на свободната търговия”; ограбването на жизненонеобходимите средства за живот на цели семейства и общности се нарича „съкращаване” или просто „рационализиране”. Нито едно от двете действия дори не се споменава сред престъпните деяния, за които се изисква наказание. Нещо повече, както би се изразила всяка полицейска единица, която се е посветила на разкриването на „сериозните престъпления”, незаконните действия, осъществявани от „върха”, се улавят изключително трудно в гъстата мрежа на всекидневните „обикновени” дела на компанията. Когато става дума за дейност, която открито преследва лично обогатяване за сметка на другите, границата между движенията, които са позволени, и непозволеното по необходимост е лошо дефинирана и винаги спорна – не може изобщо да се сравни с удобната еднозначност на действието, от което е заплашена безопасността чрез разбиването на брава. Не е странно, както Матисън смята, че затворите са пълни преди всичко с хора от по-ниските слоеве на работническата класа, които са извършили кражба или други, „станали традиция” престъпления.
Освен че са лошо дефинирани, престъпленията „на върха” страшно трудно могат да бъдат разкрити. Те са извършени вътре в затворен кръг от хора, свързани в мълчаливо съучастничество, лоялност към организацията и esprit de corps (духът на тялото (фр.) – бел. прев.), хора, които обикновено вземат ефикасни мерки, за да открият изобличаващите ги, да ги накарат да млъкнат или да ги елиминират. Те изискват определено равнище на законова и финансова изтънченост, която по всяка вероятност не могат да постигнат аутсайдери, особено лаици и необучени аутсайдери. Освен това те „нямат тяло”, нямат физическа субстанция; те „съществуват” във въздушното, въображаемото пространство на чистата абстракция: те буквално са невидими – нужно е да имаш също толкова въображение, колкото извършителите на престъплението, за да уловиш субстанцията в убягващата форма. Водена от интуицията и здравия смисъл, публиката може да подозира, че крадците си вършат своето в историята, но да покажеш това, си остава, според общото мнение, рискована задача.
Само в редки и изключителни случаи „престъпленията на корпорациите” влизат в съда и се излагат пред публиката. Незаконно присвояващите и длъжниците в данъчната система имат безкрайно по-голяма възможност да не стигнат до съд в сравнение с джебчиите и крадците чрез взлом. Независимо от всичко действащите лица в локалния ред осъзнават върховенството на глобалните сили и смятат, че е успех, ако отидат така далеч като тях.
По-нататък, доколкото става дума за престъпленията „на върха”, бдителността на обществеността в най-добрия случай е капризна и спорадична, а в най-лошия – не съществува. Тя изисква наистина забележително мошеничество – мошеничество с „мека ръкавица”, където жертвите – затворници или малки спестители – могат да бъдат лично наименувани (и дори тогава е необходим целият дар слово и цялото въображение на малката армия от популярни журналисти от пресата), за да се привлече и да се запази поне за ден-два общественото внимание. Това, което става по време на съдебните процеси срещу измамниците от висшата класа, не е достъпно за интелектуалните способности на обикновените читатели на вестниците и освен това е отвратително скъсен отрязък от драмата, която прави такъв ослепителен спектакъл от съдебните процеси срещу обикновените крадци и убийци.
Но най-важното е, че престъпленията „на върха” (обикновено надтериториалния връх) могат да бъдат в крайна сметка основната или допринасящата причина за екзистенциалната несигурност, а така също пряко отговорни за тази досадна тревога, която е обхванала обитателите на късномодерното общество. Именно заради нея те са така вманиачени за личната си безопасност – а и без капка въображение тя може да се схване като заплаха за тази безопасност. Всяка опасност, която може да се почувства или да се предположи в престъплението „на върха”, е от съвсем различен порядък. Би било много трудно да се схване как предаването на заподозрените престъпници на правосъдието може да облекчи всекидневните страдания, приписвани на по-сериозните опасности, които се спотайват в пълните с хулигани квартали и улици на всеки град. Следователно не може да се извлече голям политически капитал от това, че „привидно се действа” срещу престъпленията „на върха”. Върху законодателите и пазителите на реда се оказва малък политически натиск, за да насочат вниманието си и да напрегнат мускулите си в името на по-ефикасната борба срещу подобен вид престъпления. Не може и да се сравни с обществената истерия срещу крадците на коли, срещу джебчиите и изнасилвачите, но и срещу пазителите на закона и реда, които обаче са прекалено снизходителни, когато трябва да ги пратят в затвора, където всъщност им е мястото.
Накрая, но не на последно място по значение се наблюдава огромно предимство, на което се радва новият глобален елит, когато се изправи пред пазителите на реда: редът е локален, докато елитът и законите на свободния пазар, на които той се подчинява, са транслокални. Ако разпоредбите на локалния ред станат прекалено досадни и нетърпими, винаги има възможност да се апелира към глобалните закони, за да се променят локалните схващания за ред и локалните правила на играта. И, разбира се, винаги съществува възможността за преместване, ако положението стане прекалено напечено; „глобалността” на елита означава мобилност, а мобилността означава възможност да се спасиш и да избягаш. Винаги се намират места, където местните пазители на реда са склонни по друг начин да погледнат на нещата, в случай че се стигне до сблъсък.
Всички тези фактори, взети заедно, довеждат до общ резултат: отъждествяването на престъпността с (винаги локалната) „низша класа”, или – което означава почти същото – криминализация на бедността. Най-разпространените видове престъпници според гледната точка на обществеността почти без изключение произхождат „от дъното” на обществото. Градските гета, непристъпните райони се разглеждат като инкубатори на престъпност и престъпници. И източниците на престъпността (на престъпността, с която наистина се съобразяват – онази, която се разглежда като заплаха за личната безопасност) сякаш еднозначно са локални и локализирани.
През 1940 г. Доналд Клемър въвежда термина „затворничество”, за да означи с него истинските последици от лишаването от свобода, които рязко се различават от превъзпитанието и възстановяването, приписвани на затвора от неговите теоретици и поддръжници. Клемър открива, че затворниците биват асимилирани в особената „затворническа култура”, в резултат на която (ако изобщо им влияе) те стават още по-малко приспособими към живота извън стените на затвора и по-неспособни да следват правилата и навиците на „обикновения” живот. Подобно на всяка друга култура затворническата култура има способността да се самовъзпроизвежда. Според Клемър затворът е школа за престъпления.
Четиринайсет години по-късно Лойд Маккоркъл и Ричард Корн публикуват още редица открития за механизмите, които превръщат затворите в подобни школи за престъпления. Целият полицейско-съдебен процес, който завършва с лишаването от свобода, в някакъв смисъл е дълъг и прецизно структуриран ритуал на символично отхвърляне и физическо изключване. Отхвърлянето и изключването са унизителни и трябва да бъдат такива; предполага се, че резултатът от тях ще бъде отхвърленият/изключеният да приеме своето несъвършенство и нископоставеност. Нищо чудно, че жертвите си изработват защитна стена, вместо да приемат отстраняването си с наведена глава и да превърнат официалното си отстраняване в самоотстраняване. Те предпочитат да отхвърлят хората, които са ги отстранили.
За да постигнат това, отхвърлените/изключените прибягват до единствените средства, които имат на разположение и които без изключение включват някаква степен на насилие – единствената възможност, която може да увеличи тяхната „сила, нарушаваща обществения ред”, единствената власт, която могат да противопоставят на превъзхождащата ги мощ на отхвърлящите/изключващите ги. Стратегията на „отхвърляне на отхвърлящите” бързо се превръща в стереотип на отхвърлените, добавяйки към представата за престъплението черти на вродена склонност към рецидивизъм, „присъща” на престъпниците. Най-сетне, затворът се явява основно средство за следване на предсказание, което поради това и наистина се сбъдва.
Това не означава, че няма други причини за престъплението и няма истински престъпници; това означава, че отхвърлянето/изключването, което се практикува в наказателната система, е съставна част от социалното производство на престъпността и че неговото влияние не може да бъде изкусно измъкнато от цялостната статистика за престъпленията. Освен това означава, че след като веднъж затворите са сметнати за изход главно за хора от ниските класи или за „декласираните елементи”, естествено е да се очакват самозатвърждаващите се и самозадвижващите се резултати да бъдат най-подчертани на „дъното” на обществото, където престъпността ще бъде „най-явна”.
Корн и Маккоркъл са провели своето изследване сред затворници и са дали гласност на своите открития относно влиянието на затварянето. Но може да се предположи, че това, което са търсили и намерили, не се е отнасяло до резултатите от затварянето като такова, а до по-широкообхватното явление на ограничаването, отхвърлянето и изключването. С други думи, че затворите служат като лаборатории, където тенденциите, които латентно присъстват (макар и в някаква по-завоалирана форма) в „нормалния” живот, биха могли да се наблюдават в своя по-чист и кондензиран вид (пионерското изследване на Дик Хебдидж „Скрити в светлината” подкрепя това предположение). Ако това е правилно, то влиянието на „затворничеството” и широко разпространеният избор на стратегията „да се отхвърлят отхвърлящите” с цялата й самозадвижваща се мощ биха поели по дългия път към разбиване на мистериозната логика на днешната маниакалност; тя би поела също към обяснение на привидния успех на стратегемата на заместване на тази мания със сериозен опит да се посрещне предизвикателството на нарастващата екзистенциална несигурност.
Тя може да помогне и да разберем защо лишаването от глобални свободи има тенденция да рикошира в укрепването на локалността. Отхвърлянето подпомага усилието да се обхванат местните по образеца на концентрационните лагери. Отхвърлянето на отхвърлящите подпомага усилието местността да се преобразува в крепост. Двете усилия се подпомагат взаимно и в резултат осигуряват фрагментацията и отчуждението „на дъното” да остават братя близнаци на глобализацията „на върха”.

Из „Глобализацията”

Книгата можете да поръчате тук!