Движението „Окупирай” в защита на нуждите на обикновения човек

„Окупирай”, по думите на Ноам Чомски, „е първата масирана реакция на обществото срещу трийсетгодишната класова война”, подклаждано от народа движение, започнало в Ню Йорк сити на 17 септември 2011 г., и лавинообразно разгърнало се из хиляди места в световен мащаб. Макар че повечето от първородните сцени на бунта са потъпкани от полицейските набези, до началото на 2012-а движението вече не окупира само палатковите лагери, но и националното съзнание.

В беседите си Чомски изтъква, че едно от най-знаменитите постижения на движението е фактът, че подсигурява място на въпроса за хорското неравноправие в дневния ред на държавата, повлиявайки медийния свят, обществената мисловност и самия език. Настоящата публикация е първият памфлет от поредица: сборник от дискусии и беседи с участието на Ноам Чомски по темата на движението.

Неотстъпчивостта и разгръщането на движението демонстрират до каква степен масите са загубили вяра в отзивчивостта на системата спрямо нуждите на обикновения човек.

Вместо „да остави проблема в ръцете на пазара, народът настоява за нов подход към нередностите и търси вътре в себе си упорството и иновативната мисъл, необходими за изграждането му. Хората постепенно осъзнават, че така необходимата промяна няма да ги споходи с чужда помощ, с помощта на корпоративно финансираните политици, нито пък единствено чрез гласуване.

Из „Бележка на редактора” на Грег Руджеро

12 март 2012 г.

За банките

Преди седемдесетте банките си бяха банки. Изпълняваха предначертаната им роля за една държавна капиталистическа икономика: взимаха например неупотребяваните средства от банковата ви сметка и ги влагаха в някоя потенциално ползотворна инициатива, да кажем, помагайки на безимотно семейство да си купи дом или на социално слаби родители да изпратят детето си в колеж. Всичко това се промени драматично през седемдесетте. Дотогава не се бяха развихряли финансови кризи. Онези години се славеха като период на неимоверен подем – най-знаменития в американската история, а може би и в икономическата история като цяло, – устойчив растеж, продължаващ още от петдесетте години. При това егалитарен.

Сиреч домакинствата с най-ниски доходи водеха не по-малко сносно съществуване от тези с най-високи доходи. Голям брой хора преминаха към по-удобен начин на живот. Обособявайки така наречената по нашите ширини „средна класа”. Или „работническата класа”, както се води в други страни. И всичко се случваше пред хорските погледи.

Шейсетте години белязаха още по-осезаем подем. Тогавашният активизъм, отзвук от предходното мрачно десетилетие, безспорно цивилизова страната по много непреходни начини. В тази област промени не настъпват. Всичко си остава същото.

С идването на седемдесетте се почувства внезапен поврат: деиндустриализация, задгранично производство и обръщане към стремглаво разрастващите се финансови институции. Тук е редно да добавя, че през петдесетте и шейсетте години се наблюдаваше развитие и в онази сфера, която няколко десетилетия по-късно усвои названието „високотехнологична икономика”: компютрите, интернет, информационните технологии започнаха развитието си през петдесетте и шейсетте, главно в държавния сектор. Нужни им бяха няколко десетилетия да постигнат успех, но началото им бе поставено в онези времена.

Нововъведенията на седемдесетте задействаха един порочен кръг. Доведоха до все по-голямото съсредоточаване на средства в ръцете на финансовия сектор. Този подход не действа благотворно на икономиката – навярно даже вреди и на нея, и на обществото, – но поне доведе до вливането на огромно количество средства в нея.

За политиката и парите

Концентрацията на средства води до концентрация на политическа мощ. А концентрацията на политическа мощ, от своя страна, обуславя изковаването на законодателство, активизиращо и подсилващо порочния кръг. Законодателството, в частност двупартийното, прокарва нови фискални политики, промени в данъчната система, както и някои от правилата на общественото управление и дерегулацията. С тях дойде и солената цена на изборите, която подтиква политическите партии да бъркат още по-надълбоко в джобовете на обществения сектор.

Може да се каже, че партиите се разтрогнаха в много отношения. Някога, ако даден член на Конгреса се стремеше към позиция като председател на комисия или друга отговорна длъжност, постигаше целта си главно чрез издигане в йерархията и служба на обществото. Минаха няколко години и се научиха да бутат пари в партийната хазна, за да излязат на преден план – тема, изследвана основно от Том Фъргюсън. Подкупничеството запрати цялата система още по-надълбоко в джобовете на обществения сектор и я окуражи да посяга още по-смело в тези на финансовия.

Този цикъл доведе до недопустимо съсредоточаване на средства главно в челната десетина на един процент от обществото. Междувременно останалата част от народа беше в период на застой и дори упадък. Хората оцеляваха, но с помощта на импровизирани прийоми, като например удължаване на работното време, нарастване на банковите заеми и упование на инфлацията на цените на активите, подобно на неотдавнашния имотен балон. Не след дълго работното време в Съединените щати се оказа значимо по-високо от това в други индустриални държави като Япония и някои европейски страни. За мнозинството от народа това значеше период на стагнация и упадък, ширещи се наравно с времето на съсредоточаване на средства в най-високия слой на обществото. И така политическата система започна разпада си.

Винаги е съществувало несходство между обществената политика и обществената воля, но в онзи момент то се разрасна неимоверно. Наблюдаваме го дори в наши дни.

Замислете се над настоящото положение. Основната тема във Вашингтон е дефицитът. Обществото, от своя страна, съвсем естествено не приема дефицита за нещо чак толкова съществено. И реално е точно така. Най-същественият проблем е безработицата, не дефицитът. Налице е Комисия за борба с дефицита, но не и такава за борба с безработицата. Обществото си има свое гледище по отношение на дефицита. Вземете например проучванията на общественото мнение. Народът масово подкрепя увеличаване на данъците на богатите, които бележат рязък спад в периода на стагнация и икономически упадък, така че: по-високи данъци за богатите прослойки и фиксиране на ограничените социални осигуровки.

Действията на Комисията за борба с дефицита вероятно ще са точно в обратната насока. Или ще постигнат съглашение, разбира се, обратно на обществената воля, или ще стартират някоя автоматична процедура, която ще доведе до същите резултати. Всъщност точно към този въпрос трябва да се подходи спешно.

Комисията за борба с дефицита ще вземе решение до няколко седмици. Клоновете на движението „Окупирай” могат да подсигурят масовата база за парирането на този удар, насочен право към сърцето на държавата. Ефектът от него може да е крайно негативен. Изправени сме пред неотложна задача.

За икономиката

Без да навлизаме в подробности, положението през изминалите трийсет години е същински кошмар, пророкуван от класическите икономисти.

Адам Смит посочва вероятността английските търговци и производители да бъдат привлечени от идеята за задграничен бизнес – чуждестранни инвестиции и внос на чуждестранни стоки. Това би донесло печалба на тях самите, но на Англия – вреда.

И все пак икономистът твърди, че търговците и производителите ще предпочетат бизнеса на родна почва. И така, сякаш водена от „невидима ръка”, Англия ще избегне разорението на така наречената неолиберална глобализация. Този откъс неизменно се набива на очи. Никъде другаде в класическия му труд „Богатството на народите” не се споменава фразата „невидима ръка”. Англия – избавена от неолиберална глобализация с помощта на „невидима ръка”.

Друг знаменит класически икономист, Дейвид Рикардо, предвижда същата тенденция и изразява надежда – сантиментална дори, – че няма да се прояви, и в действителност не се проявява дълго време. До наши дни. През последните трийсет години живеем под влиянието й.

Плутономика* и прекариат

* Неологизъм, комбинация от думите „плутокрация” (от гр. „управление на богатите”) и „икономика” – бел. прев.

Времената са тежки за мнозинството от населението, или за 99% от него според концепцията на движението „Окупирай”. А има изгледи да се влошават. Възможно е да сме изправени пред период на необратим упадък. За останалия 1% от населението, а може би дори за останалата една десета от единия процент, всичко върви по мед и масло. Богатите са по-богати, по-влиятелни от всякога, контролират политическата система, незачитайки общественото мнение. Тях ако питате, държавата е в разцвет. Точно за това предупреждават Адам Смит и Дейвид Рикардо.

Вземете за пример „Ситигруп”. Десетилетия наред „Ситигруп” е една от най-корумпираните крупни инвестиционни банкови корпорации, многократно изплувала от паричните затруднения благодарение на данъкоплатците: за пръв път по време на правителството на Рейгън, а в наши дни – за пореден. Ще се въздържа от коментар по отношение на корупционните схеми – вероятно сте наясно с тях, – но те определено будят възмущение.

През 2005 г. „Ситигруп” издаде брошура за инвеститорите, наречена „Плутономика”. Въпросната брошура приканваше инвеститорите да вложат парите си в „плутономичен индекс”. По виждания на корпорацията „светът се дели на два блока – плутономиката и останалата част”.

Плутономиката е обитанието на богатите, онези, които купуват скъпоструващи стоки и прочее – изобщо центърът на събитията. Според идеолозите на теорията, плутономичният им индекс се доказвал с къде-къде по-добри параметри от фондовата борса, затова хората трябвало да влагат парите си не другаде, а именно в него. Що се отнася до останалите – да си вървят по пътя. Не ни е грижа за тях. Нямаме полза от тях. Хубаво е да се навъртат наоколо, за да поддържат страната силна, защото тя ще ни брани и подкрепя финансово, когато загазим, но като изключим това, са пето колело. В наши дни си имаме нарицателно за тези прослойки на обществото – „прекариат”: хора, характеризиращи се с непредвидим, несигурен жизнен статус („precarious” от англ.), съществуващи в периферията на обществото. Но явлението вече не е периферно. Този начин на живот обхваща все по-големи маси в Съединените щати, а и в други краища на света. А според въпросните идеолози това е положително развитие.

Така например Алън Грийнспан, в периода, когато още се радваше на псевдонима „Свети Алан” – прославян от икономическия бранш като един от най-великите икономисти на всички времена (преди краха, за който най-голяма отговорност се падаше на него), – изнасяйки доклад пред Конгреса в годините на правителството на Клинтън, изтъкна чудесата на блестящата икономика, за която той лично отговарял. По негови думи голяма част от успеха на икономиката се градяла главно на т.нар. „разрастваща се работническа нестабилност”. Чувстват ли се тружениците несигурни, водят ли непредвидимо съществувание, попаднат ли сиреч в зоната на „прекариата”, не се очаква да отправят искания, да скандират за увеличение на заплатите, да изискват по-добри осигуровки. Спокойно можем да ги изритаме от държавата, в случай че не можем да извлечем полза от тях. А технически погледнато, така се гради „здрава” икономика. Най-лошото е, че го възвеличаха заради гледището му, превърнаха го в кумир.

Е, в наши дни светът наистина се разцепва на „плутономика” и „прекариат” – и за да използвам пак концепцията на движението „Окупирай” – 1% срещу 99%.

Не говорим за статистически данни, а за добре обрисувана обстановка. Понастоящем плутономиката е центърът на събитията. Сигурно и занапред ще е така.

Ако събитията продължават да се развиват в същия дух, историческият прелом, започнал през седемдесетте, може да стане необратим. Натам сме се запътили. Движението „Окупирай” е първата истинска, масова обществена реакция, способна да предотврати това падение. Но както вече споменах, ще трябва да приемем факта, че борбата ще е дълга и изтощителна. Триумфът не е споходил никого за един ден. Ще трябва да упорстваме, да сформираме структурите, които ще се наложат занапред, които ще просъществуват през тежките периоди и ще ни донесат големи победи. Има какво да се направи.

Из „Окупирай”

Книгата можете да поръчате тук!