Написали сте впечатляващо есе? Не съсипвайте всичко с вяло заключение

В „Есе. Правила и модели за писане. Критерии за оценяване” е разяснен подробно целият процес на писане на есе – от идеята, през първата чернова до крайния редактиран текст. На достъпен език и с множество примери, подбрани от творби на най-добрите есеисти, са представени правилата и изискванията за писане на успешни есета в клас, по време на приемни изпити или за конкурси. Книгата е предназначена за ученици, учители, кандидат-студенти, участници в конкурси и всички, които желаят да подобрят уменията си за общуване чрез устна или писмена реч.

5. ПИСАНЕ НА ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА ЧАСТ

Какво представлява заключението
Вече определихме уводната част като начало на речта и подготовка за следващото, следователно за заключението не остана нищо друго, освен да бъде краят на речта и довършване на станалото. Не би следвало неговото написване да ни затруднява, какво по-лесно от това „да кажеш каквото си казал”, след като вече си го изрекъл, т. е. направил си най-трудното. И въпреки това, именно заключението често се оказва най-трудната част от есето. Особено ако не сте сигурен какво точно сте искали да кажете и дали все пак сте казали това, което е трябвало да бъде казано. Ако сте формулирани вашата теза достатъчно ясно за вас и за читателите и през цялото време сте се придържали към нея, не би трябвало да имате затруднения да завършите есето си с точно и недвусмислено заключение. Ако обаче не можете да намерите начин да кажете накратко какво сте казали, значи нещо сте говорили, но в крайна сметка нищо не сте казали.

Каква работа върши заключението
Според Аристотел, „Заключението се състои от четири момента: първо, да разположим слушателя благоприятно към себе си и неблагоприятно към противника си; второ, да възхвалим и понижим; трето, да доведем слушателя до съответните чувства; четвърто, да припомним основното”. Това определение се отнася, разбира се, до речите при спорове. За есето от особена важност е последният момент. Какво е основното, което трябва да припомним? В своята „Реторика” Аристотел уточнява, че „в увода трябва да изложим делото, за да не бъде неясно относно какво е спорът, а в заключението – накратко да дадем аргументите на доказателството. Началото трябва да гласи, че ораторът е удържал обещанието си, така че той трябва да изтъкне какво и защо е говорил”.
Следователно, заключението на първо място е резюме на всичко написано до него и преди всичко на основните ви аргументи, с които сте защитили декларираната в увода теза. Сега просто трябва да ги повторите накратко и свързано. Можете дори просто да ги изброите според препоръчвания от Аристотел подход: „В края на речта подхожда безсъюзието, за да получим заключение, а не изложение: „Казах, чухте, знаете, съдете”. С други думи, краткото послание на заключението е – 1) ето това ви казах; 2) надявам се да сте го чули, но за всеки случай ви го повтарям, да не би да сте се разсеяли в някой момент; 3) сега вече знаете всичко, каквото исках (или поне онова , което успях) да ви кажа по темата; 4) и след като го знаете, вече можете сам да си направите преценка дали съм казал всичко или поне най-важното и дали съм доказал убедително тезата си.
Припомнянето на основните идеи в есето е съществена част от работата, която трябва да свърши заключението, но все пак не е цялата. При повечето видове есета то трябва да надхвърли простото резюмиране и не само да припомни идеите, но и да покаже какво значение биха могли да имат те. Иначе казано, то трябва да отговори на негласно задаваните от читателя въпроси: „Защо ми разказа всичко това? Защо смяташ, че твоите идеи са важни и за мен, с каква цел ги сподели?” Заключението ви дава възможността да поставите есето си в по-широк контекст, чрез което да покажете, че макар разгледаният от вас проблем да е значим сам по себе си, той е част и от още по-голям и по-значим проблем, към чието решаване то насочва (този подход се нарича универсализиране).Чрез заключението вие можете да отправите някакво възвание, апел за действие или бездействие, да формулирате предупреждение или предвиждане.

Как да напишем заключението
Заключението може да се определи и като ехо на увода. То всъщност повтаря вече казаното там и особено тезата. Ако сте написали няколко варианта на увода, дори можете да използвате някой от тези, които са ви останали, като заключение. При всички случаи обаче избягвайте да повтаряте дословно нещо, което вече сте казали по-рано. Можете да кажете съвсем същото, но трябва да го изразите по друг начин. С други думи, уводът и заключението трябва да си съответстват, да пасват като две части от пъзел, но не трябва да бъдат еднакви. Стремежът ви трябва да бъде не само отново да потвърдите и представите тезата си, но да го сторите по начин, който я разкрива по-пълно и по-ясно. Трябва да представите тезата си в нейната окончателна и най-убедителна форма. Читателят вече разполага с цялата информация, която сте му предоставили в основната част, тъй че ще може да разбере смисъла и на един по-сложен, нюансиран вариант на първоначалната работна теза. Тонът на заключението също е по-различен от този на въведението. В увода не трябва да демонстрирате прекалена убеденост в правотата на вашата теза, все още не сте предоставили каквито и да било доказателства и бихте изглеждали ненужно самоуверен. В заключението обаче вие вече имате опората на представените аргументи и можете отново да формулирате позицията си – кратко (3–4 силни изречения често са достатъчни), стегнато, ясно и вече по-убедено, по-уверено. Тук няма място за изрази на несигурност и колебание, от рода на „Не знам доколко успях да ви убедя, но..” или „Май не успях да представя достатъчно силни доказателства, но въпреки това съм убеден в правотата на моята теза”. Тонът в увода е по-скоро неутрално-информативен, докато в заключението са възможни повече варианти. Освен убеждаващ, тонът може да носи и нотки на тревожност (примерно, ако се изказвате по някой екологичен проблем) или загриженост (примерно от увеличаващия се брой наркомани).
Освен това, често се случва вие сам да преосмислите тезата си в хода на писането на основната част на есето и още повече при писане на заключението. Уводната част все пак е някакво пред-сказване, пред-виждане, докато заключението е краен, завършващ анализ. Във всеки случай обаче, ако промените по същество формулировката на тезата в заключението, ще трябва да я промените и в увода, така че в окончателния вариант на есето те да си съответстват.
Съответно и начините, по които се пише заключението, са сходни с онези, по които се създава уводната част.

1. Преповтаряне на тезата
Състои се в повтаряне отново (но никога в същия вид, а задължително с други думи и изрази) на главната идея (тезата).Като я повтаря, пишещият се опитва и да я разшири, освежи, подсили. Конкретно това може да стане по няколко начина:
– Изберете различна ключова дума от използваната при тезата в увода и постройте тезата в заключението около нея.
– Използвайте синоними на някои основни думи от тезата, а другите повторете.
– Използвайте материал от основната част на есето, за направите новата версия на тезата по-конкретна.
– Променете синтактичната структура (разменете местата на думите) на тезата.
Теза/Увод
„Класическа е онази книга, която един народ или група народи, или самото време са решили да четат така, сякаш в нейните страници всичко е мъдро, предопределено, дълбоко като Вселената и се поддава на безброй тълкувания.”
Теза/Заключение – „Класическа (повтарям) е не онази книга, която непременно притежава едни или други достойнства, а тези, която поколения хора, движени от различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост.”
Хорхе Луис Борхес, За класиците

Увод
„Съществува добродетел, единствената, която много обичам. Тя се нарича своенравие. Нито една от добродетелите, за които четем в книгите или слушаме от наставниците, не предизвиква у мен такава почит. Та нали цялото многообразие от изнамерени от човека добродетели може да се сведе до едно име. Добродетелта е послушание. Въпросът е в това на кого си послушен. Защото и своенравието е също послушание. Обаче всички толкова любими и високо оценявани добродетели са послушание по отношение на законите, дадени от хората. И само своенравието не пита за тези закони. Който е своенравен, той се подчинява на друг закон, единственият истински свят, на този закон, което е в самия човек – „своят нрав”.”

Заключение
„Ние сме хора. А за човека съществува само една-единствена гледна точка, само един естествен мащаб. Това е гледната точка и мащабът на своенравието. За своенравния човек няма нито капитализъм, нито социализъм, за него няма нито Англия, нито Америка, за него нищо не съществува, освен тихия и неотвратим закон в собствената му гръд. Безкрайно сложно е за обикновения човек да го следва. За своенравния човек той е и божи глас, и съдба.”
Херман Хесе, Своенравието

2. Обявяване на резултат
Обявяването на резултата (постижението, завършека) е подходящо и естествено заключение при някои видове есета, например при есето за процес или при биографичното есе.

„Благодарение на своя гений, а също толкова и благодарение на непреклонния си характер Тосканини постигна чудото – накара милиони да почувстват славно съхраненото ни музикално наследство като най-жива ценност на съвремието ни и това негово дело в рамките на претворената музика въздейства плодотворно далеч извън границите й – всякога чутовното, постигнато в областта на едно изкуство, същевременно е направено за всички. Всякога само изключителният човек връща останалите към ред и подчинение.”
Ст. Цвайг, Тосканини

3. Предсказание (предвиждане)
В края на есе, в което сте размишлявали за някакво явление, процес или проблем, можете да изкажете предположение, предвиждане, да направите предсказание как ще се развият нещата в по-близко или по-далечно бъдеще.

„Разрешавам си удоволствието да си представя най-сетне държава, която може да си позволи да бъде справедлива към всички и да се отнася към човека с уважение като към съсед; която дори не би смятала за несъвместимо със собственото си спокойствие, ако някои предпочитат да живеят настрани от нея, да не се месят в нейните работи, да не бъдат обхванати от нея, но изпълняват всички задължения на съседи и ближни. Държава, която даде такъв плод и позволи той да падне веднага, щом узрее, би подготвила почвата за още по-съвършена и славна държава, която също съм си представял, но още никъде не съм видял.”
Хенри Дейвид Торо, Гражданско неподчинение

4. Препоръка
В този случай можете не само да предвидите бъдещо развитие, но и да изкажете препоръка за това как да се постъпи, за да се случи или не дадено явление, последствие, резултат. Този край е естествен при типа есе „проблем–решение”.

„Спасение: така ни остава само едно – след като смятаме борбата за напразна – бягство, бягство в нас самите. Не можем да спасим индивидуалното в света, можем само да спасим индивида в себе си. Най-висшето постижение на човека, на духа, винаги е свободата – свобода спрямо хората, свобода спрямо мненията, спрямо вещите, свобода спрямо самия себе си. И това е наша задача: да ставаме все по-свободни, колкото повече другите доброволно се обвързват. Все по-многостранно да разширяваме интересите си във всички небеса на духа, колкото склонностите на другите стават по-монотонни, по-еднопосочни, по-механистични. И всичко това без горделивост. Да не самохвалстваме: ние сме други! Да не демонстрираме никакво пренебрежение към всички неща, в които все пак може би се крие някакъв по-висш смисъл, без ние да го разбираме. Да се разграничаваме вътрешно, но не външно: да носим същите дрехи, да приемем всички удобства на техниката, да не се пилеем в самохвално отдръпване, в глупава, безсилна съпротива срещу света. Да живеем тихо, но свободно, безшумно и ненатрапчиво да се вписваме във външния механизъм на обществото, а вътрешно да живеем единствено с най-присъщата ни наклонност, да съхраним своя собствен такт и ритъм на живот.”
Стефан Цвайг, Монотонизирането на света

5. Цитат
Също както при уводната част и в този случай цитатът ще трябва допълнително да подкрепи вече приведените от вас аргументи с авторитета на цитирания или поне с това, че се намират и други, които, кой знае защо, мислят като вас. Ако сте използвали цитат в увода и можете да намерите подобен и за заключението, толкова по-добре. Ако пък не можете, използвайте цитат, който обобщава вече казаното.

Увод
„В осма песен на „Одисея” четем, че боговете измислят беди, за да има какво да възпяват бъдните поколения. Твърдението на Маларме: „Светът съществува, за да се превърне в книга”, сякаш повтаря след около тридесет века същата идея за едно естетическо оправдание на злините.”

Заключение
„Според Маларме светът съществува заради книгата; според Блоа ние сме стихове или думи, или букви от една магическа книга и тази безконечна книга е единственото, което съществува в света, по-точно самата тя е светът.”
Хорхе Луис Борхес, За култа към книгите

6. Поанта
Заключението поанта съдържа някакъв елемент на изненада или ироничност, неочаквана извивка, често хумористична или сатирична, при всички случаи предизвикателна, особено по отношение на тона на останалата част от есето.

Увод
„От теб искат да заемеш определена позиция, т. е. да заявиш против какво си и за какво си, или което е нагледно – с кой си? С тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата?
И тия отляво, и тия отдясно, и тия в средата твърдят, че човек не може да живее, ако няма определена позиция, че неговите отношения с другите човеци и обществото ще бъдат в пълен хаос. Защото мястото, което ще заемеш, щяло да определи мирогледа ти, ако вече мирогледът ти не е бил определен от мястото ти. И те ти внушават, че ти си ти доколкото си ляв, десен или в средата.

Заключение
„Ала ти много, много губиш от това, че нямаш позиция. Просто всеки те смята, че си там, където не си. Отсъствието на собствената позиция също те лишава от възможност да се хвърлиш срещу друга позиция или да защитаваш до последен дъх своя окоп, да загинеш там, да бъдеш герой, за да проехти над гроба ти чудесният глас на радиоговорителя: „Той падна за...” Цялата работа е в това „за”. Какъв пропуск на природата да етикира бебетата с по някакво „за”.”
Георги Марков, Позицията

7. Дефиниция
Извеждането на някаква определение, което в сгъстен вид предава особеностите на обсъждания в есето предмет, е друг тип заключение. Според една от известните „невчесани мисли” на Станислав Йежи Лец „дефиниция и finis са от един и същи корен”, така че няма нищо по-естествено именно в края на есето да се появи дефиницията.

„Явно е обаче, че тайната на американския къс разказ се съдържа в трактовката на характерната американска среда и живота въз основа на едно отлично познаване на неговите особености и съчувствие към характерните му проявления; тази тайна изключва пренебрежението към простите неща и към изначалната поетичност, която присъства скришом дори в жаргона; изключва предвзетия морал, освен онзи, който логично произтича от самия разказ; изключва замазването и премълчаването, ако това не е продиктувано от художественото разбиране и никога от страх пред „фетишите” на условностите. Това е то съвременният американски къс разказ, зародишът на утрешната американска литература.”
Френсис Брет Харт, Зараждането на късия разказ

8. Анекдот
Анекдотът е също толкова често използван и в заключителната част, във всичките му разновидности, които бяха описани при разглеждането на неговото приложение в увода.

„Можете ли да си представите свят, в който няма да има изгнание, в който ще отпадне необходимостта от неговото съществуване? Тези, които предвиждат подобно развитие на събитията, не дооценяват, според мен, силата на течението, което ни носи в съвсем противоположната посока. Истината е другаде. Днес много по-ясно разбираш, че търсещият щастие в други краища трябва да бъде готов за разочарование, а и за съмнителното удоволствие да попадне от трън та на глог. Това разбиране, естествено, не ни обезкуражава по една проста причина: мъката, която не ни дава мира сега, е хиляди пъти по-убедителна от тази, която ще претърпим в бъдеще. В края на краищата нашата Земя при цялата й красота и вълшебство е земя на „изгнаници от Рая”. Старият анекдот за бежанеца в туристическо бюро все още запазва смисъла си. Бежанец от раздираната от войни Европа търси континент и страна, където може да живее далеч от всичко това и без особени грижи. Той замислено върти с пръсти глобуса и накрая пита: „И нищо друго ли нямате?”.”
Чеслав Милош, За изгнанието

Въпреки че есето предпочита да разглежда нещата от гледна точка на вечността, политическите вицове са също толкова често срещани (сигурно защото проблемите с политиците са вечни):

„Поради характера на работата му никой не е знаел истинските му мисли. Твърде възможно е и той самият да не ги е знаел. Това би било достатъчно за една хубава епитафия, ако не беше онзи виц, който финландците разказват за завещанието на техния пожизнен президент Урхо Кеконен. То започва така: „Ако умра…”
Йосиф Бродски, За тиранията

9. Въпрос
Заключението на есето може да се състои от един.единствен, естествено, реторичен въпрос:

Увод
„Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една?
Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува винаги е имало поръчки, всекиму е поръчано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка.”

Заключение
„Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще можеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.
Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?”
Георги Марков, Поръчката

При по-дълги есета и заключението съдържа повече реторични въпроси, които обобщават обсъжданите в основната част подтеми:

„Не очакваме ли всъщност прекалено много, като искаме писателят да не говори по-глупаво от героите в романите си? Трябва ли драматургът непременно да се разхожда нагоре-надолу, въоръжен до зъби със стегнат диалог? Нима е забранено на поета да остави настрана одеждите на вдъхновението, за да облече общоприетия костюм, когато той отива на вечеря? Защо единствено той да не може да бъде прозаичен и отегчителен като останалата част от компанията? И той обикновено е.”
Томас Бейли Олдрич, Пишещи и говорещи

10. Диалог
Макар и по-рядко, в заключението също се използува кратък диалог, било то запис на реално проведен или инсцениране на възможен разговор:

„Не зная спомняте ли си още последния съвет, който ми дадохте. Това беше по времето на изобилието през богатите и френетични Двайсет години на века. Тъкмо се канех да тръгна по света, за да стана писател.
– За това се иска дълго време – казахте ми вие, – а ти нямаш никакви пари. По-добре е да отидеш в Европа.
– Защо? – попитах аз.
– Защото в Европа бедността е нещастие, а в Америка е нещо срамно. Питам се дали ще издържиш срама да бъдеш беден.
Малко след това ни налегна Депресията. Тогава всички бяхме бедни и това повече не беше срамно. И досега не зная как съм удържал.”
Джон Стайнбек, За разказа

11. Спомен
„Видях я за последен път на 30 май 1972 година в прословутата й кухня в Москва. Беше късен следобед и тя седеше, пушейки в ъгъла, в дълбоката сянка, хвърляна върху стената от високия бюфет. Сянката беше толкова дълбока, че единствените неща, които можеха да се различават, бяха слабото огънче на цигарата й и двете пронизващи очи. Останалото – смаленото, съсухрено тяло под шала, ръцете й, овалът на пепелявото й лице, сивата като пепел коса – беше погълната от мрака. Приличаше на останка от огромен пожар, на тлеещо въгленче, което се разгаря при допир.”
Йосиф Бродски, Надежда Манделщам (1899–1980)

От този пример добре се вижда, че спомените не присъстват самоцелно в есето, те не представляват интерес сами по себе си (като информация, като неизвестен на публиката факт), колкото поради възможността от тях бъде извлечен впечатляващ и запомнящ се образ, който в много сгъстен вид да предаде и затвърди в съзнанието на читателя всичко казано преди. В случая чрез едно сравнение („като тлеещо въгленче”) е обобщено всичко разказано в есето за злощастната съдба на една жена, чийто личен живот е изпепелен от пожара на революцията, цял живот преследвана и принудена да се крие и бяга от град в град, но въпреки това не позволила да бъде окончателно съсипана като личност, съхранила в себе си някакъв живец, който се разгаря при подходящи обстоятелства (така тя в крайна сметка, след като дълги години не е смеела да запише дори ред, успява да напише два тома ценни спомени за съпруга си Осип Манделщам). Същият тип заключение е използван и в друго портретно есе, посветено на Уистън Хю Одън, определян от Бродски като най-великия ум на ХХ век, поет, овладял и умеещ да използва като никой друг възможностите на английския език:

„За последен път го видях през юли 1973 година на вечеря у Стийвън Спендър в Лондон. Уистън седеше на масата с цигара в дясната си ръка и чаша вино в лявата и произнасяше реч на тема студената сьомга. Столът му бе нисък и домакинята му бе подпъхнала отдолу два опърпани тома на Оксфордския речник на английския език. Помислих си, че пред мен е единственият човек, който има право да седи върху тези томове.”
Йосиф Бродски, Да се харесаш на една сянка

12. Фиктивно заключение (Заключение измъкване)
И на големи есеисти се случва понякога да не могат или да не желаят по различни причини да напишат същинско заключение на своите съчинения и тогава те прибягват до различни трикове за излизане от ситуацията. Мигел де Унамуно, например, завършва едно от есетата си със следната странна молитва:

„О, стига. Стига засега. Човек винаги трябва да оставя края на живота свободен. Само в романите нещата започват и завършват от край до край. Дано това есе никога не свършва, дано не свърши никое от делата ми, дано не свърши животът ми, мили Боже!”
Мигел де Унамуно, Каквото излезе

В друг случай той не си дава дори и толкова труд и завършва просто така:

„И понеже темата е неизчерпаема, време е да спра.”
Мигел де Унамуно, Самота

Подобно на уводната част, заключението може да бъде написано чрез съчетаване на няколко похвата от описаните по-горе, примерно:
Въпрос + препоръка + цитат

Увод
„Всичките злочестини на българина изхождат от неговия краен индивидуализъм. Той е индивидуалист по атавизъм. Пастирските и скиталчески нрави на праотците му са глубоко отпечатани в духа му.”

Заключение
„Какво да се прави?
Нека изпървом се опитаме да излекуваме българина от неговата историческа болка – тесногръдия индивидуализъм!
Нека пресъздадем българския дух! Един наш професор във Франца ни думаше едно време:
„Вий поставихте френска душа в българските закони; би трябвало по-напред да дадете френска душа на българския народ!”
Стоян Михайловски, Против течението

Изисквания към заключението. Допускани слабости
Най-важното изискване към заключението е така да завърши есето, че да остави впечатление у читателя, че вашето съчинение е пълно, цялостно, напълно оформено. Заключението трябва да убеди читателя, че сте казали всичко (или поне всичко значимо) по темата, че сте привели всички най-важни аргументи в подкрепа на тезата. Затова никога не въвеждайте в заключението нови идеи или твърдения, които не са били обсъждани в основната част, не са обосновани и подкрепени с аргументи или пък изобщо не са били й споменавани. Ако ви хрумне някоя блестяща идея, намерете й място в основната част на есето и чак тогава можете да я припомните в заключението. Ако пък не можете да й намерите място там, просто я оставате за някое следващо есе. Последното нещо, което трябва да правите в заключението, е да отвличате вниманието на читателя от онова, което досега сте обсъждали и да го насочвате в съвсем нова посока.
Заключението оставя последното впечатление у читателя, а то се запечатва най-трайно в паметта му. Затова най-малко заключението е частта, която трябва да се пише формално, да се претупва надве-натри, особено ако сте писали есе за убеждаване. Често обаче умората и желанието час по-скоро да приключите темата, да се отървете не от нея, ами от самото есе, водят именно до подобно претупване. Не бива да ви утешава и обстоятелството, че дори големи писатели понякога претупват края на своите романи, осигурявайки по този начин хляб на критиците да предложат всевъзможни хипотези за причините на тази им постъпка. Не допускайте едно силно есе да бъде провалено от слабо, вяло, предъвкано, смутолевено заключение. Винаги завършвайте с определено, точно и формулирано, ясно произнесено категорично съждение.
Ако се върнем към примера, в който оприличихме есето на зала, то заключението е изходната врата. След като сте развели читателя из залата и сте му показали всички значими и интересни неща, на излизане вие му ги посочвате и припомняте накратко, като се стараете да затвърдите и подсилите впечатленията му.
Заключението трябва да произтича от казаното преди него, да бъде съгласувано с останалите части на есето. Читателят би останал доста озадачен, ако в есе, в което примерно сте писали колко хубав сезон е есента, в заключението заявите, че все пак вие предпочитате пролетта.
Не използвайте извинителни изречения в заключението от рода на „Съжалявам, тая тема можеше и по-добре да я разгледам, ама нямах достатъчно време (или мястото ми беше ограничено)” или „ Такова е скромното ми мнение по темата, а пък аз вероятно не съм най-компетентният по нея”.
Не започвайте заключението си с изрази от типа „В заключение искам да кажа” или „И в заключение ще посоча, че”. Читателят трябва сам да усети, че започва заключителната част.

Из „Есе. Правила и модели за писане. Критерии за оценяване”

Книгата може да поръчате тук!