След "Стъклен дом" Елена Петрова се чувства като гладиатор на арена

Досега актрисата се е снимала  в 5 филма и 5 сериала

Десет филма има в творческата си биография Елена Петрова. Пет игрални и пет тв сериала. Във всичките си филми играе главната женска роля. Но мисля, че телевизията направи от нея звезда, особено “Стъклен дом” (2010).

Елена Петрова е родена в София. Има двама братя и две деца - момче и момиче близнаци, от брака си с гръцкия бизнесмен Аристотелис Фотилас.

Тръгва да атакува филмовите върхове не с диплом от НАТФИЗ, а от театралния клас 4ХС при Николай Георгиев в 22-а софийска гимназия, където завършва средното си образование.

Когато се снима в римейка на “Козият рог” (1994), Елена споделя с екранния си партньор Александър Морфов, че ще поиска от режисьора Николай Волев четири дни отпуск, за да кандидатства в НАТФИЗ. Той й казва въобще да не се занимава с академията, нямало какво да научи там.

Дебютът на Елена в киното е във филма “Граница” (1994). Понеже е малолетна, договора подписва майка й.

16 години навършва

по време на снимките

Играе чаровно глухонямо цигане и почти през цялото време е почти гола. Тя е нещо като секскукла за граничарите и те грижливо си я отглеждат в заставата.

Елена прочита сценария, но не знае и не може да предположи, че секссцените ще бъдат толкова хард. Най-тежкият епизод за нея е, когато героят на Чочо Попйорданов разтваря краката й с автомата си. След заснемането му Чочо казва: “Извинявай, това е само кино...”

Приживе той ми каза: “На 15 години всичко ти е позволено. Елена нямаше опит, но инстинктът й на родена актриса й помагаше и в най-трудните ситуации и сцени. А то май нямаше леки.”

Първи монолог на Елена:

“Имах абсолютно доверие на режисьорите Илиян Симеонов и Християн Ночев. Техният подход е с много любов към актьорите. А Чочо ме спечели веднага. Той ме видя и ме позна. Ние и двамата имаме много луд темперамент. За мен той е диво сърце.

Човек, който иска да стигне до край, но на какво - нямам представа, това знае само той. Чочо и досега няма аналог в българския театър и в киното ни. Неговата вулканична енергия заливаше и снимачната площадка, и героите му, и нас, останалите актьори. Още на пробните снимки Чочо ми каза: “Ти ще стоиш до мен и ще ме слушаш!” През целия снимачен период се грижеше за мен.

А иначе по-голямото предизвикателство беше да играя глухоняма. Бързо намерих спасение в очите си и разбрах, че с тях може да се говори дори по-изразително. Сега, като се връщам назад в годините, анализът ми е, че съм се доверявала изцяло на инстинкта си - на човешкия ми инстинкт, на женския, на актьорския. Тогава не съм го осъзнавала, но инстинктът ми, както и чувството за самосъхранение са работели...”

Веднага след “Граница” режисьорът Николай Волев я ангажира за ролята на Мария във филма си “Козият рог” по разказа на Николай Хайтов. Волев е известен с тежките кастинги при избора на актьори. Защо предпочете младата и неопитна Петрова за свръхамбициозния си филм - римейк на заснетия от Методи Андонов през 1971 г.

Втори монолог на Елена:

“Мисля, че спечелих Николай с неподправения си темперамент. Не ползвах актьорски средства - такива, каквито той е свикнал да вижда. Бях момиче, което не е завършило НАТФИЗ и не е обучено да борави с традиционни актьорски хватки. Разбира се, през годините ги научих.

На първия кастинг в Южния парк бяхме няколко момичета и той ни накара да се държим като дивачки. Нещо, което на мен не ми е чуждо. Трябваше да се катерим по дървета, да удряме мощно и бойно с едни пръчки... Въобще - да сме мъжкарани.

Вторият кастинг беше партньорство с Александър Морфов, който във филма първо ми е съпруг, а после баща. Задачата беше да помогна на Сашо, който си е наранил ръката и му тече кръв, но без да използвам традиционни средства. Без да се замислям много, захапах ръката и по този начин се опитах да спра кръвта.

Мисля, че това доста впечатли Волев, хареса му. После трябваше да кажа нещо на Сашо, но без думи, само с езика на тялото си. Имаше и още, но споменът ми е някъде дотук.”

И така, Елена Петрова е предпочетена за ролята пред Ирини Жамбонас, която се снима в предишния филм на Волев “Маргарит и Маргарита”. Но избраницата отказва да се снима! Защо?

Защото при подписването на договора й казват, че когато снима ролята на момичето, трябва да отрежат косата й.

Отказът доста шокира

Волев и екипа му,

но режисьорът запазва спокойствие и предлага на Елена да си помисли и да му се обади на другия ден.

Лято е, близките й са на море и Елена не мигва през цялата нощ. Обикаля стаята на къщата в тъмното и мисли. Трябва да вземе решението сама, няма с кого да се посъветва. Днес Елена се чуди на тогавашния си акъл.

“Сега, ако ми кажат, се подстригвам на мига - казва актрисата. - И не само това. Готова съм да стигна до много сериозни дълбочини, ако ролята и образът си заслужават да се отиде в тия дълбочини...”

На другия ден казва “да”. Четири месеца ходи на езда и тренировки по бойни изкуства, бой с пръчки и мечове, забиване на нож в дърво. Тя може би е първата жена в България, тренирала овчарски скок. Тогава този спорт още не се практикува от дами, но Елена трябва да се научи да се държи за тояга, да се оттласква от нея и да рита настрани.

Елена Петрова смята ролята си в “Козият рог” за най-екстремната и най-трудната. Изживява много крайни и силни емоции. Тя знае какво трябва да прави пред камерата, трудностите идват от изтощителните снимки на тежки терени и природни условия. Любовните сцени с овчаря (Чочо Попйорданов) снимат под студените води на Крушунските водопади, почти девствено място тогава.

Волев прави 15 (!) дубъла на епизода, в който Сашо Морфов като бащата Караиван удря плесник на дъщеря си. Той има тежка ръка и щади партньорката си, но Волев е все недоволен и иска още и още, да стане по-истински. Вечерта актрисата е с подута буза и с отпечатъци от пръстите на Морфов върху нея.

Веднъж в края на снимачния ден конят на Елена Роко се подплашва и внезапно хуква в галоп. Актрисата се свлича от седлото, но успява пак да го възседне. Каскадьорите яхват конете си и се опитват да я стигнат. Препускайки след нея й дават съвети какво да прави. Това продължава няколко километра. Когато стигат до караваната за конете, Роко спира. Обяснението на каскадьорите е, че е подушил разгонена женска.

Но пък участието на Елена Петрова под режисурата на Волев я учи на абсолютна дисциплина. Спазва я и до днес.

За ролята на Мария

актрисата получава

“Златен орел”

за най-добра женска роля на международния кинофестивал в Батуми, Грузия, през 1995 г.

През същата година филмът участва и на кинофестивала в Бергамо, Италия, и е отличен с наградата “Сребърна роза” (мраморен плакет с рисунка на роза). Там председателка на журито е Джина Лолобриджида. След като гледа “Козият рог”, тя сравнява Елена Петрова с Ингрид Бергман във филма “За кого бие камбаната”.

Василий Ливанов кани Елена за ролята на Дулсинея в руско-българския филм “Дон Кихот се завръща” (1997). Тя е Дулсинея, любимата на идалгото в неговите представи, реалният й любим е героят на Христо Шопов. В този филм Елена за първи път се партнира със Стефан Данаилов.

През 1999 г. Елена е изправена пред ново предизвикателство - Мона в “Хайка за вълци” на режисьора Станимир Трифонов по едноименния роман на Валери Петров. За избора й Стенли ми каза следното: “Елена е абсолютно профи. Ценя я като актриса, защото е много чувствителна и много умна. Умее не само да анализира, но и да води ролята. Да си актьор, си е луда работа, но природата я е надарила едновременно с ум, интуиция, емоции и чувства. Всеки режисьор мечтае за такива актьори...”

Героинята й Мона си позволява да наруши патриархалните традиции, да напусне съпруг и дете и да избяга при любимия си мъж, въпреки че той е пратен в лагер като “враг на народа”.

Трети монолог на Елена:

“Участието ми в “Хайка за вълци” също беше голяма отговорност. Имахме огромен автор - Ивайло Петров, жив класик. Запознахме се с него, много респектиращ човек. Страхотен кастинг събра заедно едни от най-добрите български актьори - мъжете, които покриваха всички роли. Отново с Чочо. И няма как в тази страхотна компания да не се стараеш да бъдеш максимално добър, отговорен и дисциплиниран. Аз имам страшно уважение и респект към колегите от предишните поколения.

Станимир Трифонов много обича актьорите, той работи за тях, прави сцените за актьорската игра - чистата, хубавата, мощната актьорска игра. Имахме чудесна история, с много плътни характери. Мисля, че имаме още силни романи, които трябва да бъдат филмирани. Но много наши режисьори продължават да се хвърлят към теми, които са много затворени, много лимитирани и трудно достигат до масовия зрител. Те не го докосват, не го карат да се замисли, не го вълнуват и разтърсват...”

Следва “Пътуване към Йерусалим”. Пак с партньор Александър Морфов, но с друг режисьор - Иван Ничев, който също прави сериозно кино. Елена харесва образа си на арменката Зарухи, но оставя на зрителите да преценят справила ли се е с ролята, или не. А образа харесва, защото с него се отключва нов етап в кинокариерата й - на по-женствените й героини. След изиграните роли тя самата усеща у себе си една зрялост и чувственост и е благодарна на Иван Ничев, че й се доверява.

Четвърти монолог на Елена:

“Дотогава играех едни момичета - влюбени, дивачки, които не преживяват тези женски емоции и тази елегантност, която ми даде Зарухи в “Пътуване към Йерусалим”. Стъпих в този филм и прекрачих към ново измерение в присъствието си на филмовия екран. Мисля, че във филма оформихме много добра актьорска тройка със Сашо Морфов и Васил Василев-Зуека. Между другото, за този филм бяхме на кастинг пак с Чочо. И когато се събрахме с него и с Морфов, Сашо подхвърли много готина реплика: “Тоя филм не сме ли го снимали вече?!” Моят път е много свързан с тях двамата и много ги обичам. Понякога

случайните неща са

начин на Господ да

остане анонимен

Но те, нещата, никак не са случайни. Това е предопределение в житейския път...”

При снимането на филма немският продуцент Ханс-Вернер Хонерт много харесва играта на Елена Петрова и лично я кани в 12-серийния българо-немски телевизионен филм “Магна Аура - изгубеният град” (2008). В него играе ролята на Тара.

В дисциплината на Елена Петрова на снимачната площадка се уверих лично при снимането на сериала на БНТ по мой сценарий “Людмил и Руслана” (2008). Режисьорката Мариана Евстатиева-Биолчева я избра за ролята на красивата любовница на главния герой Людмил Попов. В ролята е Константин Цанев.

Двамата не се познаваха, но в първия снимачен ден, когато Косьо пристигна от Германия, където живее, Мариана нареди да се снима любовната сцена между двамата. Елена прие задачата без никакви възражения и както се казва, съвсем отговорно. Като истински професионалисти двамата се справиха перфектно само с няколко дубъла.

Безспорно сериалът “Стъклен дом” изстреля Елена Петрова на върха. В него тя играе благодатната роля на Боряна - жена с мрачен бекграунд, със сложно настояще и с непредвидимо бъдеще. Актрисата признава, че с някои свои черти героинята й Боряна прилича на самата нея. Тогава я придърпва към себе си, за да може да предаде емоцията, както тя усеща.

В други ситуации Боряна е много далеч от Елена. “Никога не бих реагирала като героинята ми - казва актрисата, - не бих постъпила така, не бих казала такива думи. Не бих се предала или не бих действала или бездействала по този начин...”

Според едно изследване аудиторията на сериала е предимно от млади и динамични хора, които са се реализирали в живота или са в началото на реализацията си. През 2010 г. Петрова беше избрана за Жена на годината в категория актриси.

Пети монолог на Елена:

“Не се определям като звезда дори след “Стъклен дом”. Аз съм жесток реалист и това, че си придобил една временна популярност, не означава, че си постигнал кой знае какво. Казвам го много сериозно. Непрекъснато търся начини как да стана по-добра в това, което правя.

“Стъклен дом” отключи у мен желанието да работя на други равнища, защото там можех да следя процеса от много близо. Научих много за композитинга на кадрите, за осветлението, за движението на камерата, работата с различните обективи, със светлината, с филтрите... Задавах въпроси, питах и успях наистина да науча много неща. Това ми даде самочувствие, че мога да се занимавам с правенето на филмови проекти...”

Освен звездна известност сериалът носи на Елена и негативи, неща, каквито до този момент не е изживявала. Тя ги определя като брутално и безкомпромисно навлизане в личния й живот. Писанията за нея в медиите я карат да се чувства като гладиатор на арена, заобиколена от озверели зрители, които искат да се лее кръв.

Изработва си защитна броня - там във вестникарските страници присъства една жена, която Елена не познава и няма нищо общо с нея. Дава си дума писанията да не стигат до нея, защото те не са за нея и нямат нищо общо с мисленето, с работата и с живота й.

Въпреки всичко това Елена се разделя с тъга с героинята си. Близо сто серии живее с образа на Боряна, която й е станала като сянка и често двете сякаш си разменят ролите. Работата в този сериал дава възможност на Елена да провери характера, професионализма и издръжливостта си.

И крачката към новото предизвикателство е съвсем естествена - участие в независим от държавните субсидии филм. Той се казва “Вила Роза” и според някои е първият български хорър. Елена не приема тази класификация и го определя като психотрилър.

Героинята на Елена - Теодора, е съвсем различна от всичко изиграно от нея дотогава,главно заради спецификата на жанра.

Тя има тайни, които не може да разкаже, живяла е някакъв друг живот, за който никога няма да говори. Носи чувственост, която също трябва да потиска.

Имала е голяма

любов, която

не е консумирана

и си е останала само платонична. Нейната сензитивност й помага първа да усети нещата, които реално не присъстват. “Такава роля е “вкусна” за игра и съм много щастлива, че направихме този филм”, обобщава актрисата. “Вила Роза” има награда за най-добър жанров филм от ECO film festival - Париж, 2015 г., в състезание с 84 филма от цял свят.

Шести монолог на Елена:

“Аз съм Скорпион и имам нужди от корени, но трябва да имам и криле. Имам необходимост да политам, да се извисявам, да се изгубя и да се търся, да се влюбвам. Да преживявам луди неща, луди емоции... За мен една от най-движещите ми сили и мотивации е любовта. Това е може би най-силното чувство, което съществува в природата. Независимо дали е любов към мъж, към дете, или към приятел. В основата на всичко е любовта.

Тя може да те накара да преодолееш всичко, да вървиш 1000 километра, за да стигнеш донякъде и да помогнеш на някого. Лесно ранима съм, но с годините се сдобих с предпазен клапан и се научих да се защитавам от хората, които са ме наранили. Клапанът действа - е, невинаги, но в повечето случаи ме спасява...”