Вливането на норманската енергия в англосаксонска Англия създава нова сила на ръба на Европа

В историческото изследване „Двайсетте битки, които промениха света” двама от най-известните историци – Джеймс Лейси и Уилямсън Мъри, представят най-важните битки на всички времена и моментите, в които перспективите за развитие на цивилизацията висят на косъм. Предлагаме ви глава от книгата, която анализира последиците от битката при Хейстингс за Англия, Франция и Европа като цяло.

ХЕЙСТИНГС

Прекрояването на Европа

1066 г.

Ако някоя битка заслужава да бъде запечатана в западното съзнание, то това е битката при Хейстингс. За историците 1066 г. и тази битка са неразривно свързани. (В търсене на по-бърза възвръщаемост историците отдавна са научили, че винаги има пазар за нова книга, посветена на Ватерло, Гетисбърг и Хейстингс. Поради това няма недостиг на интерпретации за битката при Хейстингс. Всички тези произведения са построени върху много ограничен брой първични източници с различна и все още горещо оспорвана надеждност. Най-добрите последни анализи на този суров начален материал са направени от Стивън Морильо и M. K. Лоусън. Вж: The Battle of Hastings: Sources and Interpretations. Boydell Press, 1999; Lawson, M. K. The Battle of Hastings. Tempus Publishing, 2002. Настоящата възстановка е собствена интерпретация на автора на тези източници, базирана върху редица по-задълбочени трудове, отнасящи се до битката или до участниците в нея. Първичните източници, използвани за работа, са: Jumieges, William and Oderic Vitalis. Deeds of the Dukes of the Normans; William of Poitiers. Deeds of Duke William; Anglo-Saxon Chronicle, versions C, D and E; The Chronicle of John of Worcester; Eadmer of Canterbury. History of Recent Events; Henry of Huntingdon. History of the English People; William of Malmesbury. Deeds of the Kings of the English; Guy of Amiens. Carmen de Hastingae Proelio; Robert Wace. Roman de Rou; Carmen de Hastingae Proelio. Последният от тях е най-проблематичен, тъй като неговият произход напоследък бе поставен под въпрос. Той е бил приписван на Ги, епископ на Амиен, и се е предполагало, че е написан през 1068 г. Като такъв той е много ценен първичен източник и един от малкото, които представят събитията, ако не от гледна точка на англосаксонците, то поне с един по-балансиран поглед към събитията. Но някои твърдят, че е написан от неизвестен човек много години по-късно и е изпълнен с ненадеждни предания. Този труд, в съответствие с позицията на повечето историци, които са проучили въпроса в подробности, приема неговата автентичност.) И все пак за повечето хора събитията, които се случват на онова съдбовно бойно поле, остават забулени в мъглите на времето. Това е жалко, защото еднодневното сражение от преди близо хиляда години създава структурата, която в крайна сметка се превръща в съвременната английска държава и впоследствие във Великобритания. Преди Хейстингс и последвалото норманско завоевание, Англия е интровертна държава със съвсем ограничени интереси извън бреговете си. В действителност най-голямата грижа на англосаксонска Англия е пропадналата надежда, че останалите европейци ще си останат у дома и ще се въздържат от нахлуване на нейния остров. През вековете преди Хейстингс обаче Англия е прекалено изкушаваща цел, за да бъде оставена на мира. Първо идват римляните, чийто престой продължава с векове. Изтеглянето на Рим от острова отваря вратата за варварските племена на англите, саксите и ютите, които изтласкват коренните жители в негостоприемните земи на Уелс. Накрая идват викингите, първо, за да ограбят богатствата на острова, а после и да го завладеят. След Хейстингс обаче Англия се разделя със своя островен модел на изолация и възприема нов поглед към света, който я насърчава да взема по-голямо участие в събитията в Европа, а по-късно и по цялото земно кълбо.

През 1066 г. норманите, водени от Уилям (Вилхелм) Завоевателя, са просто последните от дългата редица нашественици, привлечени от природните богатства на острова и очевидната му военна слабост. (Авторите разбират, че значителна част от воините в норманската армия са потомци на викингите и че следователно завоеванието през 1066 г. може да се разглежда като още едно успешно викингско нападение на острова. Ние твърдим, че норманите са били във Франция достатъчно дълго, за да се утвърдят като уникална култура.) Това, което прави инвазията на норманите толкова уникална, е, че тя е последното успешно нахлуване в Англия. (Тук прилагаме малко историческа предпазливост. Например, аз не смятам Славната революция за успешна инвазия. Няколко историци, използващи различни тълкувания на събитията, може да не са съгласни с това и с няколко други по-незначителни примери през последните 900 години. Нека да напишат свои собствени книги.) След това завоевание вече е много по-вероятно английските армии да стъпят на континента, отколкото обратното. (Авторите са наясно, че френската армия пристига още по времето на крал Джон, за да помогне на аристокрацията да свали Короната, както и че е имало и други армии, които са взели участие в псевдонашествията на Британските острови през вековете. Те не противоречат на моя генерален принцип. Освен това аз не изброявам периодичните боричкания с уелсците и шотландците. Смятам, че тези битки са вътрешни или семейни афери. Както и преди тези, които не са съгласни, са свободни да вземат писалката и хартията и да напишат обратното.) Това е естествен резултат от факта, че норманските владетели завладяват именията на победените англосаксонци, като същевременно продължават да държат собствените си поземлени имоти и замъци във Франция. В действителност, тъй като Уилям Завоевателя също запазва своите владения в Нормандия, той става не само крал на Англия, но и първи управник на това, което един ден ще стане основата на бъдещата империя, подвластна на Анжуйската династия, която включва цяла Англия и повече от половината от съвременна Франция. Англичаните няма да напуснат Франция до падането на Кале през 1558 г. или 492 години по-късно.

Вливането на норманската енергия в ефективната политическа и икономическа структура на англосаксонска Англия създава нова сила на ръба на Европа. (Тази норманска енергия се проявява не само в завладяването на Англия, но и на множество значими области в Западна Европа. Това най-ясно се наблюдава в Южна Италия и Сицилия, които са били подложени на нормански нападения в продължение на почти 200 години, преди да бъдат завладени през 1091 г. В рамките на следващото десетилетие същият този импулс за действие и завоевание е основен фактор в набирането и изпращането на първите кръстоносни армии.) Тази структура притежава необходимите военни и икономически средства, за да наложи авторитета си във всяко дело, в което пожелае да се намеси. С изключение на годините между царуването на Хенри VI и Елизабет I, английските войски са най-страховитите на континента. Докато налагането на големите армии в по-късната епоха често карат Великобритания да страни от идеята за прехвърляне на големи сухопътни сили на континента поне до ХХ в., тя все пак намира начини да проявява своята мощ на по-голяма сцена. (Авторите използват топонима Англия, когато става дума за тази страна преди 1707 г. При царуването на кралица Ана е подписан Актът за съюз, обединяващ короните на Англия и Шотландия. За времето след това използваме наименованието Великобритания.) От една страна, Англия никога не се отказва напълно от предимството на силния централизиран контрол на държавата и нейната вътрешноприсъща способност да мобилизира ресурси. Именно тази способност й позволява да финансира мощен флот и да субсидира континентални съюзници, готови да проведат повечето от континенталните битки във всяка голяма война. Набирайки все по-голяма мощ, английската финансова система се адаптира към силите на промяната, докато достига състоянието да финансира индустриалната революция заедно с Втората стогодишна война с Наполеонова Франция. И полека-лека, съвсем бавно след Вестфалския мирен договор и пост-Наполеоновата епоха, другите народи започват да научават и да приемат тайните на икономическата жизнеспособност на Англия.

Ако норманите не бяха дошли в Англия или пък ако бяха загубили при Хейстингс, последиците биха били много дълбоки. Един англосаксонски успех при Хейстингс щеше да прогони Уилям и норманската армия, но нямаше да помогне особено за насърчаването на саксонците да рискуват в по-широкия свят. Ако норманските владетели бяха останали в крепостите си в Нормандия, англичаните нямаше да имат опората, необходима за военни операции на континента. Без сигурна континентална база малко вероятно би било каквато и да е английска армия да опита шанса си във Франция или където и да е другаде, поне не и преди началото на съвременната епоха.

Друга пречка за влиянието на Англия върху Европа – без присъствието на норманите – би била засилената мощ на Франция. Едно поражение на норманите при Хейстингс вероятно щеше да попречи на армията на Уилям да се измъкне и тя щеше да бъде унищожена. A бедствие от такъв мащаб щеше фатално да подкопае норманската мощ, която в продължение на векове е работила, за да ограничи периметъра на френската кралска власт. Безспорно Капетинската френска династия щеше да присъедини Нормандия към своите владения веднага след получаването на вестта за унищожаването на армията на Уилям. Останалата част на Франция изобщо не би устояла на кралската експанзия с нейната мощна икономическа и военна база. В рамките на едно поколение след 1066 г. Франция би се извисила над Европа като почти непоклатим колос. От този момент курсът на историята може само да се гадае. Това, което е сигурно, е, че крайният резултат твърде малко би приличал на историята, която познаваме днес.

Един от най-малко запомнените факти за периода на завоеванието е, че англосаксонска Англия е може би най-централизираната и ефективна държава в Европа. Може да се каже, макар и да е спорно, че тя също така е и една от най-мощните във военно отношение държави. (През последните десетилетия е натрупано голямо количество научна информация за англосаксонска Англия (отвеждаща ни чак отвъд големите дебати за ХIХ в. на E. A. Freeman и J. H. Round). За тези, които се интересуват, най-добрата отправна точка е Stenton, sir Frank M. Anglo-Saxon England. Oxford University Press, 2001.) Това със сигурност не е така поколения преди Завоеванието, когато викингските набези разпокъсват Англия на парчета. За кратък период от време и непосредствено след царуването на Алфред Велики (871–899) Англия изглежда така, сякаш ще устои на викингския щурм и че по истински ницшеански модел ще излезе от него по-силна. В продължение на почти сто години след управлението на Алфред немалко могъщи англосаксонски крале стъпват на неговите постижения. В действителност по време на царуването на Едгар Мирния (959–975) цели области от Англия, управлявани в продължение на повече от век от викингите (според разпоредбите на Danelaw – датски закон), са върнати под англосаксонско господство. За съжаление тези придобивки са загубени по време на катастрофалното управление на сина на Едгар – Етелред, по прякор Неготовия (978–1016).( (Има кратко прекъсване в царуването му от 1013 до 1014 г., когато викингските набези го принуждават да избяга на континента. Прозвището „Неготовия” е погрешен превод на староанглийското unr?d, което означава лош съветник. Това е изопачаване на името му „?thelred”, което означава благороден съветник.) По негово време от постигнатото от баща му не остава нищо и на Англия й се налага да се бори за оцеляването си. До смъртта му през 1016 г. страната е доведена до състояние на крайна бедност от войната и е принудена да плаща данък на датчаните (Danegeld). За да се задълбочи още повече тази криза, един друг викингски крал, който или не е получил своя дял Danegeld, или е останал неудовлетворен от него, дава да се разбере за неговото съществуване. Това е Кнут Велики, крал на датчаните. С голяма викингска армия зад гърба си той тръгва не за набези, а за завоевания. В битката при Ашинтгън Кнут печели решителна победа срещу сина на Етелред – Едмънд Неустрашимия. Но въпреки че го е победил, уважението на Кнут към бойните способности на противника му е толкова голямо, че се съгласява да раздели кралството с него. Когато Едмънд умира неочаквано на следващия месец, Кнут предявява правото си на кралска власт над цяла Англия.

За да улесни възприемането на властта му от новите му англосаксонски поданици, Кнут се жени за вдовицата на Етелред, Ема Норманска. В името на тази кауза той екзекутира по-голямата част от оцелелите членове на бившата управляваща династия. Двама от малцината, успели да се спасят от тази чистка, са синовете на Ема – Алфред и Едуард, които са изпратени да живеят със семейството на Ема в Нормандия. Постоянно нащрек, заради домогванията на други претенденти за трона, Кнут управлява с железен юмрук. Но той все пак в някаква степен донася мира, който е отсъствал от острова в продължение на почти два века. Кнут постига това най-вече със силата на викингското оръжие, но също така и чрез издигане на „нови хора” от средите на саксонците на престижни и властови позиции. На първо място сред тях е Годуин, който е просто вожд на малък клан в Съсекс, когато Кнут заграбва короната. След смъртта на Едмънд Неустрашимия, Годуин проявява достатъчно проницателност, за да стане един от първите саксонци, които се заклеват във вярност към Кнут. През 1018 г. той дори води малка саксонска войска в Дания, за да помогне на Кнут в потушаването на бунт там. През следващата година Кнут му се отплаща за лоялността, като го прави граф на Уесекс – бившия център на властта на Алфред Велики.

Мирът, който Кнут донася, връща благоденствието в Англия. Факт е, че освен опустошения от викингските нападения Англия е получила и някои облаги. Една от тях е създаването на централизирана държавна инфраструктура и ефикасна система за събиране на данъци. Такава система, разбира се, е била необходима, за да може Англия да осигурява фантастичните суми по Danegeld, за да се откупва от викингските набези. Сега, когато Англия е освободена от Danegeld, тези ресурси остават на разположение на короната. Макар обединената английска държава в съвременния смисъл на думата да е все още в бъдещето, Англия в началото на ХI в. е в състояние да мобилизира икономически и военни ресурси, които далеч надхвърлят тези на всяка друга европейската единица с изключение може би на папските домейни.

Тези ресурси позволяват на Кнут и на неговия наследник да плащат на самоотвержена професионална войска – хускарлите. Дори и след покриването на разходите за целогодишна издръжка на хускарлите остават значителни суми. Фактите сочат, че Кнут, следвайки старонорвежките традиции, не се колебае да разпределя тези средства сред поддръжниците си. (Човек може да се изкуши да го нарече ранен привърженик на trickle-down икономиката (намаляването на данъците) и keynesian spender (държавни помощи за икономиката) преди около хиляда години.) На свой ред те разпределят дарове надолу по йерархията, за да купуват лоялност или да придобиват нови владения от благородници, които са фалирали в трудните времена. Благодарение на всичко това Кнут властва като абсолютен господар. Но едно стъпало по-долу от него е алчният Годуин, който заедно със синовете си разпростира пипалата си из цялото кралство.

След смъртта на Кнут през 1035 г. се появяват множество претенденти за части от неговите владения. Незаконният му син Харолд Хеърфут узурпира английския трон, докато законният му син, роден от Ема Норманска – Хартакнут, завзема Дания. За английския трон обаче има и друг претендент – синът на Ема от Етелред Неготовия Алфред. Но когато Алфред отпътува за Англия в опит да събере подкрепа, Годуин го залавя и го предава на Харолд Хеърфут, който го ослепява, за да го направи негоден да управлява. Скоро след това той умира. Със своя предателски акт Годуин спечелва подкрепата на датския си сюзерен, както и нестихващата омраза и недоверие на Ема и на последния й останал син от Етелред – Едуард (известен в историята като Едуард Изповедник). През 1040 г. Харолд Хеърфут умира и Годуин подкрепя Хартакнут в претенциите му за английския трон. Но когато последният също умира две години по-късно, мъжката наследствена линия на Кнут прекъсва. Останал без никаква приемлива алтернатива, Годуин дава подкрепата си на последния жив син на Ема – Едуард Изповедник, като по този начин връща кралския дом в Уесекс на английския престол. (Много историци смятат, че след като е прекарал 30 години от живота си в Нормандия, царуването на Едуард Изповедник е „първата” норманска инвазия. Определено е вярно, че той не е имал почти нищо общо с поданиците си и при управлението си е назначавал нормански свещеници на най-високите позиции в епископствата в кралството.) Но тъй като Едуард с право обвинява Годуин за ослепяването и смъртта на брат си, отношенията им са обтегнати още от самото начало.

Въпреки хладината помежду им Едуард има нужда от подкрепата на Годуин, за да задържи властта. Възползвайки се от кралската слабост, Годуин принуждава Едуард да се ожени за дъщеря му Едит. Той естествено предполага, че от брака ще се роди син, който ще издигне неговата кръвна линия на трона. Едуард осуетява тази амбиция, като отказва да приеме Едит в леглото си. Едуард допуска грешката да набира повечето от съветниците си от Нормандия, което става причина за бунтове и съпротива срещу по-нататъшно навлизане на норманското влияние. Дали преднамерено, или по силата на съдбата, Годуин се оказва в центъра на тази антинорманска конспирация. Тъй като не желае да се откаже от съветниците, с които се чувства комфортно, кралят повдига остро въпроса през 1051 г., когато хората от Дувър – твърдо стоящи зад Годуин – обиждат намиращия се на посещение там Йосташ II, граф на Булон. Когато Годуин отказва да се подчини на кралската заповед да ги накаже, той е обявен за човек извън закона.

С подкрепата на няколко други графове, които са уплашени от нарастващата мощ на Годуин, кралят нарежда той и синовете му да бъдат прокудени и отнема земите им. Едуард е спечелил първия рунд. Годуин обаче се връща още на следващата година с цяла армия зад гърба си. Натрупвайки популярност и подкрепа, без да споменаваме наемниците, той принуждава Едуард да му върне графството. През 1053 г. Годуин умира от инсулт. Наследява го синът му Харолд Годуинсън.

Независимо от опитите на Едуард да държи Харолд и братята му под контрол, до 1066 г. кланът Годуин контролира близо две трети от Англия. За сравнение двете следващи най-силни фамилии – на Лиофрикс и Сийуардс, държат съответно едва 31 и 3 %. Когато през януари 1066 г. Едуард умира бездетен, саксонският съвет на старейшините избира Харолд за крал. Има само два проблема с избора. Уилям, херцогът на Нормандия, е останал с впечатлението, че Едуард Изповедник му е обещал трона при посещението му в Англия през 1051 г. По-лошото е, че когато Харолд е претърпял корабокрушение край Понтийо през 1064 г., Уилям го е спасил от друг благородник, имащ намерението да го задържи за откуп. Тогава Харолд е пребивавал дълго в двора на Уилям и дори е участвал в кампанията му срещу Конан II, херцога на Бретан. В един момент от престоя си Харолд очевидно се е заклел във вярност на Уилям и му е обещал да подкрепи кандидатурата му за английския трон. (Дали това се е случило, е обект на спор в продължение на 900 години. Всички нормански хроники от онова време свидетелстват, че се е случило, докато англосаксонските или мълчат, или твърдят, че Харолд е бил свободен да положи клетва, без да конкретизират какви клетви полага. Първият саксонски писател, който заявява, че това никога не се е случило, е Ийдмар (около четирийсет години по-късно). Този дебат вероятно ще продължи още 900 години, обаче доказателствата са на страната на Уилям, дори след значителната норманска пропаганда.)

Уилям, който е племенник на Ема Норманска, майката на последния цар – Едуард Изповедник, смята претенциите си за трона също толкова основателни, колкото и тези на всеки друг. Нещо повече, той не приема лесно пораженията. Макар и незаконен син на херцог Роберт I на Нормандия, той е бил определен от баща си за негов наследник, независимо от обстоятелството на неговото раждане. Когато херцог Робърт не се завръща от поклонение, Уилям, на крехката седемгодишна възраст, наследява титлата му. Оцеляването му до пълнолетие е достатъчно, за да накара човек да вярва в чудеса. Един запомнящ се пример – Уилям избягва смъртта при един от многото заговори в живота си само защото убиецът го объркал с детето в съседното легло и намушкал него. Той израства до среден ръст (около 173 см), но има забележително яко телосложение. В младостта си е трябвало да се бори за оцеляване, а по-късно и за да защити наследството си. Когато Уилям навършва пълнолетие, Норманското херцогство се срива. Херцогската власт е почти рухнала и ще са нужни много години войни, за да укрепне отново. За негов късмет Уилям в началото ще намери съюзник в лицето на краля на Франция Анри I (1031–1060). Двамата заедно разгромяват норманските барони в битката при Вал-ес-Дюн през 1047 г. Макар бароните да са силни, те не действат съгласувано. През следващите години Уилям ги поставя изцяло под свой контрол, докато през 1053 г. крал Анри започва да се чувства застрашен от растящото могъщество на своя васал. През 1054 и 1057 г. Анри заедно с Жофроа II, граф на Анжу, нахлува в Нормандия. На два пъти Уилям успява да ги отблъсне, но с цената на тежки загуби. За негово щастие двамата му врагове умират през 1060 г. Дотогава Нормандия е твърдо в негови ръце и вече може да поведе войни за разширяване на владенията си. (През 1062 г. Уилям напада Мейн, завземайки този регион от слабия граф Анжу. През 1065 г. той повежда наказателна експедиция в Бретан, където към него се присъединява Харолд.)

От тези ранни изпитания той научава редица ценни уроци. Първият от тях е, че трябва да се погрижи тези, които са близо до него, да му бъдат фанатично предани. Научава още и тънкото изкуство да манипулира хората, които са почти толкова могъщи и хитри, колкото е той самият. Все пак в продължение на много години е заобиколен от местни нормански владетели, които представляват неуправляема и свадлива маса дори и в най-добрите времена. Контролирането им изисква човек със силна ръка, с безмилостен характер и с остър политически усет. Уважението е от решаващо значение, но в тези трудни времена това се отнася и за жестокостта, защото страхът често е вършил чудеса в постигането на съгласие с благородниците. Въпреки че не проявява жестокост често, когато се случва, оставя трайни спомени. Такъв забележителен епизод е свързан с населението на Аленкон, което е имало смелостта по време на обсадата на града да го обиди публично за това, че е незаконороден. Когато градът пада, Уилям нарежда да изведат градските първенци и да отрежат ръцете и краката им. След този случай обсадените от него градове и замъци обикновено се предават още с приближаването му.

Когато Едуард Изповедник умира, Уилям вече е безспорен владетел на най-мощния и единен регион на континента. Помага му малка група от десетина благородници, включително неговите двама полубратя – Робърт Мортен и Одо, епископ на Байо (който възлага изработката на гоблена в Байо, разказващ историята на завоеванието. Гобленът все още може да се види в Байо). Всички те са мъже „приучени на война”, водени от човек, добре подготвен да бъде техен лидер. „Преливащ от увереност, [който] може да си прави и да понася шеги, и да приема или отхвърля съвет” – така го описва една история на Великобритания. Преди всичко той е бил воин, и то воин, който се е прицелил в английската корона.

Скоро след като Харолд е обявен за крал на Англия, Уилям започва подготовка за инвазия. Първата му стъпка е да си осигури подкрепата на папа Александър II, който му дава своята благословия и осветено папско знаме в знак на Божието благоволение. (Уилям е основен поддръжник на реформата в църквата, която се извършва от Рим в средата на ХI в. Като такъв той има благоволението на църквата. Харолд, от друга страна, е благословен от Стиганд, архиепископа на Кентърбъри (един източник твърди, че е благословен от Елдред, епископа на Йорк), който е отстраняван от власт от няколко папи последователно. Англия не се съобразява с папските амбиции и Александър II вероятно приветства възможността да постави Уилям, силен поддръжник на каноничната реформа, на трона.) Дори и с папската благословия набирането на армия за кампанията се оказва трудна работа. Нищо във феодалния код не налага васалните лордове да нахлуват в далечни земи. При положение че в Нормандия биха могли да загубят толкова много, много от тях изобщо не бързат да атакуват страна силна колкото Англия, където печалбите биха могли да са големи, но рисковете са още по-големи. Уилям трябва да свика три съвета, за да преодолее съпротивата на благородниците и да получи тяхната подкрепа.

До началото на август 1066 г. войската на нашественика почти е събрана, включвайки и многобройни наемници и авантюристи, които се надяват на печалба от евентуалната победа. Армията се разполага на стан близо до Див сюр Мер, където се събира и флотът. (Размерът на този флот все още се оспорва. Един хроникьор (Уейс) твърди, че броят на корабите е бил 696, докато един почти съвременен на събитията списък посочва числото 776. Ако приемем по-малкия брой и че само 500 от тях са били на разположение за транспортиране на войници или коне (останалите превозват провизии, обсадно оборудване и материали за временни укрепления), това все пак е достатъчно за армия най-малко от 12 000 души и хиляда коне (400 кораба, превозващи по 30 войници, и 100 кораба, превозващи по 10 коня). Въпреки че броят на войниците, които са се сражавали при Хейстингс, все още се оспорва, ние сме убедени, че много от най-новите оценки са твърде ниски. Нови доказателства показват, че ранните средновековни икономики вероятно са били два или три пъти по-богати, отколкото се е предполагало по-рано. Предвид тази силна икономическа основа спокойно мога да кажа, че и Нормандия, и Англия с лекота са могли да поддържат армии достигащи над 10 000 души поне за кратък период от време.) Тук Уилям изчаква повече от месец, за да се обърне вятърът. (Много историци твърдят, че той е бил добре информиран за подготовката на Харолд отвъд Ламанша и изчаква, докато страховитата англосаксонска армия стигне до недостиг на продоволствие. Уилям определено е достатъчно умен, за да замисли такъв план. Все пак той едва удържа армията си, сплотена по време на чакането. Освен това Уилям има само една надежда за победа – да спечели решителната битка отрано. Ако позволи на английските войски да се разпръснат, поема риска битката да не може да се състои до лятото на следващата година. Дотогава неговата армия вероятно ще се е превърнала в бледа сянка на самата себе си.) И именно тук, също както в битките, той демонстрира военния си гений на майстор на логистиката. За да централизира разпределението на храните, той построява огромен хамбар. Освен това организира доставката на провизии, с които да се изхранват най-малко 12 000 войници и вероятно 2000 коне за повече от месец. Войниците консумират повече от двайсет тона храна дневно, докато на конете са необходими двайсет и пет тона зърно и сено на ден. Тъй като няма сведения за нито една болест в лагера, Уилям вероятно е имал разработени процедури за освобождаване от хилядите тонове боклук и нечистотии, които армията произвежда ежедневно – съществено постижение за епохата.

Текстът продължава

Из „Двадесетте битки, които промениха света”

Книгата можете да поръчате тук!