Любовта и семейството за младите китайци

Китайците са трудни за разгадаване и описване. Тъкмо си помислиш, че си ги разбрал, и те те карат да се усъмниш във всичко, което си вярвал, че са. Тъкмо се зарадваш, че си свалил една маска, а зад нея те чака втора, и трета, и четвърта. Запасил си се друг път със съмнения и недоверие, а срещаш детска искреност и откритост.
В книгата на Тодор Радев „Китайците” са събрани трийсетина истории – някои преживени, други дочути, трети преразказани, – главни герои в които са малките, обикновени хора, чиито имена не са важни и които няма да оставят следа в историята, но пък ще ви открехнат врата на живота в Китай – с неговата неповторима пъстрота, с хумора, тъгата, радостта, болката, странностите и уникалностите.

С две ръце и едно сърце

Хао Жанжан се влюби в Циу Гуоин заради неговото трудолюбие и скромността му. И двамата работеха в един и същ цех на фабрика за дограма, а това, което направи най-голямо впечатление на момичето, бе как младият мъж не вдигаше цял ден глава от работа, а често дори оставаше и след края на смяната, за да довърши нещо или помогне на закъсал с нормата колега.
И Хао, и Циу са типични представители на „мингун”, както китайците наричат армията от работници-мигранти, повечето от селски и изостанали райони, дошли да си вадят хляба в големите градове, онези, които с потта, труда, упоритостта и ръцете си, градят съвременен Китай, които се връщат по домовете си веднъж годишно, на които децата им растат далеч от тях, а родителите им стареят самотни.
Самата Хао Жанжан е от бедно селско семейство, от малка навикнала на тежкия полски труд по оризищата на Хунан, и големият град не я е променил особено. Знае, че ако иска да промени живота си към по-добро, може да го направи единствено с двете си ръце. И мъж, на когото да разчита. А Циу Гуоин изглежда точно такъв.
Сватбата им бе скромна – в апартамента, който наеха, за да започнат семейния си живот. Почерпиха неколцина приятели и най-близките си роднини, а Циу трябваше да вземе дори костюма си на заем.
Когато решиха да споделят живота си, мъжът обеща, че ще работи ден и нощ, докато не им купи тяхно собствено жилище и не осигури на половинката си добър живот. А вместо да заминат на „меден месец”, двамата се съгласиха на три правила, които трябваше да им помогнат да реализират мечтата за собствен дом: да не пазаруват ненужни неща, да не ходят на почивка и да не ядат навън.
Заплатите на двамата бяха по-малко от 4000 юана, а първоначалната вноска за желания апартамент – 100 000. Затова Циу и Хао направиха план за спестяване – да отделят всеки месец по 3500 юана и успеят да съберат вноската за три години. От парите, останали им след наема, можеха да харчат средно по около 5 юана на ден.
Макар и от бедни семейства, нито момчето, нито момичето, досега не бяха живели така. Но пред желанието да влязат в техен собствен дом, бледнееше всичко друго. И се заредиха безкрайните дни, в които Хао Жанжан слагаше на масата само купичка с ориз и някакъв зеленчук, когато молеше търговците на пазара да й дадат листата от зеле, които изхвърляха в края на деня. Веднъж, в продължение на осем месеца, младото семейство не бе вкусвало месо. Но това не само не разколеба Циу и Хао, а напротив – нито той, нито тя поискаха да се откажат, да похарчат малко повече този месец и от следващия отново да започнат да пестят. Младият мъж дори си издейства двойни смени, за да изкара още някой юан.
Когато трите години изминаха, Циу Гуоин подари на Хао Жанжан кутия във формата на сърце. Младата жена я отвори и откри в нея ключ. Към дома им. И послание: „Прости ми, че те накарах да чакаш толкова дълго…”

Грижа

Това е историята на Шумей – обикновено момиче, наближаващо 30-те, с добро образование, престижна работа, която изглежда щастлива и доволна от живота си. Само година по-рано обаче същият този живот се преобръща наопаки, когато майка й се разболява тежко и като единствено дете в семейството Шумей решава да напусне работа и се върне в родното си градче, за да се грижи за нея. Там прекарва почти година, докато майка й не се възстанови напълно. След това отново се връща в Пекин, успява да си намери хубава работа, започва пак да прави планове за бъдещето и гони мечтите си.
Възхищавам се на това, което е сторила за майка си, но се питам колко млади хора днес биха захвърлили с такава лекота работата, кариерата, биха оставили собствения си живот на втори план, за да се грижат за родителите си. „Как се реши да оставиш всичко, към което толкова хора се стремят, и да се върнеш назад?”, питам я, а Шумей използва думата „дълг”.
„Така съм възпитавана цял живот, това е, което ние наричаме „сяо” (уважение към родителите и възрастните). В живота има радости, успехи, но има и трудности, тъга. Ако не се грижа за родителите си, когато имат нужда от мен, как ще погледна след време децата си в очите и ще ги помоля за подкрепа, какъв пример за „сяо” ще им дам”, обяснява младата жена.
Макар в съвременен Китай примери за подобно отношение между родители и деца да не липсват, Шумей е по-скоро изключение от нещо, което само преди петдесетина години е било правило. Идеалът на китайците три поколения да съжителстват под един покрив отстъпва място на живота, в който родители и деца живеят отделно, или родителите подпомагат под една или друга форма вече порасналите си деца.
Други са и представите за синовна почит на съвременните китайци – предпочитат да дават духовна и материална подкрепа на родителите си, но не искат да делят един покрив с тях. Най-добре е, казват хората в Поднебесната, човек да има успешна кариера, за да може да поеме пълна грижа за родителите си. Това е синовният дълг. Докато синовната почит е да са емоционално обвързани, но материално независими от родителите си.

IT романтика

Уей Синлун е студент. Оценките от матурата са го довели само до Факултета по изкуства и дизайн на Североизточния нормален университет в град Чанчун, но това не го притеснява особено. Днес дипломи и без това се раздават под път и над път, докато в реалния живот се разбира кой става. Родителите му са горди, че един ден синът им ще се върне у дома като висшист, освен това са особено щастливи от факта, че вече си има и приятелка. Самият Уей е влюбен до уши в симпатичната си колежка Сун Шаша, телефонът му е пълен с нейни снимки, а нейният с негови, вечер, след като се разделят и момчето поеме към момчешкото общежитие, а момичето към момичешкото, първата им работа е да се включат в чата и да продължат да си гукат. Любовта е навсякъде около Уей Синлун и Сун Шаша, макар от време на време да трябва да бъде засвидетелствана с материални изрази.
И момчето, и момичето не са от богати семейства, но има някои неща, без които уважаващите себе си съвременни млади китайци не могат, където и по социалната стълбица да се намират. И най-важното от тях е мобилният телефон. Когато не се кълнат във вечна любов на поляната пред езерото в университетския кампус, Уей Синлун и Сун Шаша обичат да се шляят по магазините – най-вече за техника, да разучават и пробват последните джаджи, да им се радват и кроят планове коя от тях ще си купят като се видят в пари. Всъщност, с решаващата подкрепа на родителското тяло, и двамата са успели да се сдобият със смартфони, и чувството да извадят скъпите апарати пред роднини, приятели, познати, че дори и пред непознати, е неописуемо. През последната година обаче нещата вървят на зле. Наглите компании нямат милост и освен нови, подобрени версии на смартфоните, започнаха да правят и таблети. И да им слагат космически цени.
От няколко седмици огънят в очите на Сун Шаша е помръкнал и не й е до любов. Момичето иска да е в крак с новите технологии, но не може да си го позволи. Уей Синлун също не е на себе си, защото наближава сесията, но преди това е Свети Валентин и основната му грижа в момента е как да зарадва възлюбената си, която вехне по новия „Айпад”. Пари за таблет няма, няма и да има – става ясно след последния разговор с родителите му, за които обичта между младите е благословия от Небето, но досега Небето не им е спускало безплатна храна, нито им е плащало данъците.
В тази критична ситуация, когато на карта са заложени животът и връзката му, като истински човек на изкуството, пълен с творчески идеи, възпитаникът на Факултета по изкуства и дизайн към Североизточния нормален университет в град Чанчун взе съдбоносно решение – сам да направи бленуваното и върне усмивката на лицето й.
Следващите десетина дни Уей Синлун прекарва почти изцяло в стаята си, гледайки с часове клипове по Интернет за това как се сглобява таблет, експериментирайки с подръчни средства – стар лаптоп. Единствената инвестиция, която му се налага да направи, е от 800 юана за екрана и батерията. За негово огромно щастие, при тестването „Айпад”-ът домашно производство не само проработва, но и показва почти пълната функционалност на оригиналния си събрат – на него могат да се четат книги, да се свалят неща от Интернет и да се играят игри. Окрилен от успеха, Уей прекарва и доста време в украсяването на таблета, декорирайки го с изкуствени диаманти. И не сбърква.
Когато развързва розовата панделката и отваря капака на кутията, Сун Шаша онемява и едва не загубва съзнание от щастие. Хвърля се в обятията на момчето, което за миг си спомня как негов приятел го е съветвал да й подари букет рози и я изведе на вечеря в някой хубав ресторант на Свети Валентин. Било романтично, казва му. „Какви рози, за два дни ще увехнат”, усмихва се на ум Уей Синлун, докато Сун Шаша вече прави снимки на таблета със смартфона си и се готви да ги сподели в социалните мрежи. Няма търпение да покаже на цял Китай най-романтичния подарък, който е получавала.

Скромност

Нисичко грозновато момиче, от тези, за които понякога китайците използват тактично израза „трудна за гледане”, раздава листовки на костюмираните млади мъже, движещи се с бърза крачка по улиците между небостъргачите на „Лудзядзуей” – финансовия център на Шанхай.
Облечено в подгънати една педя джинси, бели маратонки от неизвестна марка и червено шушлеково яке, момичето изглежда досущ като раздавач на обичайните флаери, рекламиращи козметика, учебни центрове или фитнес салони. Сигурно затова и повечето мъже не обръщат особено внимание на изпълнения със ситни йероглифи лист и просто го изхвърлят. Други правят това, след като прочетат първия ред, който в патетично-сладникав стил, но сбито и ясно, обяснява, че момичето търси партньор, който „може да не е красив, нито богат”, но да бъдат заедно „в щастие и мъка, в трудности и изпитания”.
Понавикналите вече на доста нестандартни методи за търсене на брачни половинки китайски мъже обикновено отминават подобни „акции” с безразличие или насмешка, но онези, които все пак решават да хвърлят по-обстоен поглед на листовката, разбират, че в нея не се разказва сълзливата история на поредната претоварена от работа стара мома с добро сърце, на която не й е останало време да се задоми и вече е готова да се хвърли в обятията на първия обадил й се, а че ще им е доста трудно да се класират за ръката на грозноватото нисичко момиче с шушлека и маратонките.
„Да има магистърска степен от Пекинския университет или университета „Цинхуа”. По време на обучението си да не е прескачал класове, да не е повтарял, да не е променял университета”, е първото изискване на младата дама, което вероятно е накарало неколкостотин хиляди възпитаници на двете най-елитните китайски училища да посегнат към телефоните и да наваксат прекараните в библиотеките години. А за да ги мотивира допълнително, като в същото време не им създава комплекс за малоценност, момичето посочва и своето образование – Чунцинския педагогически институт със специалност китайски език и литература.
От следващия критерий обаче става ясно, че кръгът на потенциалните кандидати се стеснява сериозно, защото момичето не е особено склонно да се обвързва с етнолози, социолози и културолози, а държи магистърската им степен да е по икономика или да са „вещи и да имат дълбок интерес към икономическите дела”. Мераклиите за ръката на младата китайка освен това трябва да са завършили в периода 2006–2009 г., като тези от випуск ‘06 да не са по-възрастни от 28 години, а напусналите университета през 2009-та да са „особено умни”. Тъй като ще прекарат живота си не с някоя обикновена жена, а с такава, която „разбира от поезия и изобразително изкуство, пее, свири на пиано и може да бродира”. Освен това е веща и в старокитайския, а това вече е нещо, от което със сигурност се подкосяват краката на всички икономисти в Поднебесната.
За „щастливците”, преминали „образователното” сито, идва следващото не по-маловажно изпитание – професионалната реализация. „Не съм склонна да разглеждам кандидатури на мъже, които работят в държавната администрация, държавни предприятия и институти, освен ако не става дума за компании с глобално присъствие като „Петрочайна”, „Синопек” или банки. Ще се радвам да обсъдя бъдещето си и със самостоятелни предприемачи”, продължава да вдига летвата момичето с шушлека, тъй като по думите й, самата тя работи в компания от „Форчън 500” – „Карфур”. Вярно, все още като продавачка в супермаркет на френската верига, но това е временно – докато понатрупа опит за управленска позиция.
На момичето не му се живее и къде да е, затова след професионалната квалификация, в списъка от изисквания идва адресната регистрация – тя трябва да е в икономически развит район по източното крайбрежие, Шанхай, Пекин, Чунцин или в красивите провинции Гуейджоу и Юннан, докато за кандидатите от Тибет и места, където БВП е под най-високия за страната, шанс няма.
И на последно, но не по важност място, са физическите и морални характеристики на потенциалния съпруг. Следвайки идеалните за съвременните китайки мерки, той трябва да е на ръст между 176 и 180 см, за да си подхождат с нейните 146. Макар че, колкото е по-висок и по-красив, толкова по-добре. Да няма деца, а бившите му приятелки да не са правили аборт, е нещо, на което 24-годишното момиче с листовките държи особено, тъй като самата тя не е раждала, нито е прекратявала нежелана бременност.
„Важно е мъжката страна да е от добро семейство и да превъзхожда другите по ум и интелект”, приключват едва седемте изисквания на скромното момиче с листовките.

Петстотин и първата

Град Лоян е прочут със славната си история и красивите си божури, но от неотдавна има и жива знаменитост – най-взискателният ерген. Сю Ян е на 32 и дори по правилата за семейно планиране вече му е време да мисли за задомяване. Младият мъж се отнася повече от сериозно към въпроса – за последните три години е имал срещи с близо 700 потенциални кандидатки за ръката му, но най-впечатляващото е, че нито една от тях не е била успешна.
„Тоя май сериозно се опитва да излезе с всички неомъжени момичета в Лоян”, подхвърлят ехидно някои, но Сю Ян не обръща внимание на злите езици.
Чутовният му подвиг създава впечатление, че мъжът е поредният обзет от фикс-идеята да създаде семейство китаец, или че родителите му оказват огромен натиск. Но нещата не стоят точно така.
Преди няколко години Сю Ян се уволнил от армията и постъпил на работа в хънанската провинциална администрация – служба, която в Китай се смята за една от най-стабилните и обещаващи. Като допълнение притежава бленуваните от огромната част китайки симпатично лице и относително висок ръст – цели метър и 75 сантиметра. Не пие, не пуши, рядко излиза да се забавлява по барове и клубове, у дома е идеален домакин – готви, пере, обича чистотата, умел е в поправянето на разни неща... С две думи – мъж-мечта за всяка жена.
Сю Ян не си прави илюзии, че любовта е най-важното нещо в брака и затова и не оставя съдбата да решава вместо него. Уговаря срещи чрез интернет сайтове за запознанства, чрез агенции, дори участва три пъти в шоу програми за срещи на самотни сърца по най-популярната развлекателна телевизия в Китай – „Хунан TV”, но нищо не му помага.
Най-кратката му среща била с едно момиче, чието лице било сипаничаво и това се оказало достатъчно, за да си кажат само „Здравей” и „Довиждане”.
„Не търся невероятна красавица, а просто да е приятна на вид”, откровеничи Сю и добавя, че идеалът му е „силна, работеща жена, която да извиква възхищение” у него, на второ място – да е добра и грижовна към останалите, и едва на трето – да има хубава външност.
Друг път графикът за срещи на младия мъж бил толкова зает, че само за ден „прослушал” в едно и също кафе четири кандидат-булки. И пак нито една от тях не покрила изискванията.
Всъщност от всичките близо 700 девойки, измежду които се опитал да намери бъдещата си съпруга, му допаднали само четири-пет!
Трудностите в намиране на „правилния” човек, с когото да сподели живота си, и неуморните усилия на Сю Ян, ако не друго, поне му печелят огромна популярност в китайското интернет пространството, където стана известен с прозвището „най-подходящият за женитба чиновник” и за него дори има статия в китайския аналог на „Уикипедия”.
Разбира се, не липсват и иронични забележки от типа на това, че работата му на държавен чиновник е напълно подходяща, тъй като му дава достатъчно свободно време да ходи по срещи с жени. Сю Ян дори бил предупреден от шефовете си да се съсредоточи върху служебните си задължения. Младият мъж обаче е категоричен, че срещите му са само през почивните дни и никога не си е позволявал да ги прави в работно време.
Някои от приятелите на Сю го посъветвали да промени и дори да снижи критериите си за избор на бъдеща съпруга, но той казва, че това не е правилният подход.
„Не мога да пренебрегна, например, ако една жена не иска да върши къщна работа”, казва мъжът и добавя, че в същото време не може да издържа жена, която е само домакиня, защото семейството му не е толкова богато.
След толкова „слепи срещи” в търсене на половинката си, Сю споделя, че вече се чувства уморен и няма да действа, както преди, а ще обърне повече внимание – по думите му – на „ефективността и качеството”.
„За мен са важни както икономическите възможности на жената, така и духовната й страна”, твърди младият мъж и заключава, че ако 500 от жените, които е срещал, не са подходящи „501-та вероятно ще се окаже правилната”.
А благодарение на многото запознанства, си е изработил доста интересна философия, според която повечето момичета между 20 и 24 години обикновено мислят за забавления, а не за любов. Те, по думите на Сю, са най-неподходящи за брак.
Тези между 24 и 27 години искат да обичат, но пък не са толкова склонни да се омъжват. 28–30-годишните се стремят повече към брак, отколкото да обичат, а тези над 30 години знаят как да обичат и да създадат семейство, но много от тях не искат деца, а Сю не е склонен да прави компромис с продължаването на рода.

Из „Китайците”

Книгата можете да поръчате тук!