Людмила Живкова първа се заема да представи тракийската култура по света

Като секретарка Людмила Живкова, Екатерина Чалъкова я е придружавала при пътуванията и срещите й в страната и чужбина. При тези посещения на високо държавно равнище са били посрещани със съответните почести и внимание. В избрания откъс от книгата „Незабравимата Людмила” Чалъкова описва впечатленията и преживяванията им.

Пътувания в България и света

Заедно пътувахме из България. Спирахме покрай шосетата за отдих или тоалет. Тя ситни, избирайки си чисти места, и казва: „За културата на един народ чужденецът съди по тоалетните”. А те край пътя бяха много, но в много лошо хигиенно състояние. „Напомни ми да говоря за тях!” и се унасяше. Мислите й бяха към предстоящите срещи с творческата интелигенция на Варна, Велико Търново и Пловдив.

Стоях и я наблюдавах. Застанала в средата на масата, заобиколена от творци, поглеждайки в малките листчета или вземайки бележки, се обръщаше на всички посоки, откъдето й задаваха въпроси. Учудвах се на приятелското й чувство и грижи за всички, а успехите – приемаше като свои!

„Талантът – подчертаваше Людмила – в художествената култура е национален капитал”.

Няма и не може да има „хармонично развитие на духовните сили у Човека, ако няма хармония в интересите на хората, ако не е установено социално равенство в обществото, хармоничните отношения с Природата, ако не се познават и управляват обективно съществуващите закони” – с това ни намекваше за нашите взаимоотношения. Людмила отдаде своите сили за процъфтяването не само на родната култура, а и за разбирателството между народите и за извисяване на човешкото в Човека.

Аз познавах вече добре Людмила и ценях високо нейната енергия и нейния ентусиазъм, който ме увличаше. С Людмила бяхме на среща с творческите съюзи в Търново. В почивката на лекцията й министър Димитър Стоянов поиска от мен да записвам всичките й разговори с всички. Той щеше да ми предостави малък касетофон и батерии. Аз да му предавам записите. Отказах. Смятах, че това е предателство към жената, ръководител на КИК и член на Политбюро. После други й назначиха „стенографка”, за да ходи подир нея и да записва разговорите й. Тя разбра и я отпрати.

Често мислено свеждах глава пред тази жена, която с настойчивост и завидна всеотдайност се мъчеше да сложи началото на това бележито културно движение на съвременността, в защита на световния мир. От нейната висока позиция оценяваше историческите завоевания на българската култура, а нейните анализи и оценки бяха съзвучни с развитието на световния художествен процес.

Чувствата я завладяха и не бе в състояние да се съпротивлява, защото всяко вълнение само за себе си бе неповторимо. То я възраждаше, обогатяваше, подмладяваше и твореше вдъхновено. Всички виждаха или усещаха, че тя изпреварва своето време и се оказва най-незащитена. „Уместно е да започнем въпроса – пише тя в една статия, – от какви източници са черпели своята сила и мъжество тези хора? Каква причина ги е принуждавала да вървят срещу течението, срещу тези очевидни условия, в които се е развивало обществото, за да разкрият обективно съществуващите закони и закономерности на Природата, на човешката и обществена практика?”

Отговорът на тези въпроси може да бъде само един: реалното значение на самите тези закони и процеси, осъзнаването на необходимостта от движение, разбирането на неизбежността на еволюцията, както и високата морална отговорност за съдбините на Човечеството, безкористна самоотверженост и любовта към своето дело в името на тържеството на Истината, Красотата и хуманността. Тя пишеше за това.

При пътуване до Египет посетихме музея в Кайро, където видяхме древното изкуство на египтяните. С възторг си говорехме за видяното, за мумифицирането на фараоните, за техните жени, роби, животни. Това, което видяхме там и в Гиза при огромните пирамиди, бе приказка от „1001 нощ” – блясък, ценности от векове, находки от погребения и обичаи.

В Синайската пустиня видяхме храма на Рамзес II и стаята на мумиите.

В долината на царете бе гробницата на Тутанкамон. Сега се намират в музея в Кайро – магически фигури като черната пантера; блестящия му трон и младата му жена Нефертити. Златни амулети, саркофази и малки златни ковчежета за вътрешните части на телата им, но в музея в Кайро. Златната маска на фараона е изработена от лазурит и злато.

В гробниците видяхме стенописи, които ни разкриваха мумифицирането на тялото на фараона, времето за минаването му с лодка по река Нил и влизането му в гробницата по криволичещи коридори към вечния му покой, заобиколен от богатства, положени край тялото, и вещи, необходими за отпътуването на душата към отвъдното.

Много научихме за религиозния култ на египетската цивилизация. За това свидетелстват интересните експонати като дървени фигурки и щампи, храмови статуи, амулети, скарабеи, бронзови статуетки на Амон Ра, Озирис, Изида, Серапис, Харпократ и други богове.

За бита и начина на живот бяхме запознати чрез каменните, фаянсовите и керамичните предмети, лененото платно, с което са увивали мумиите. Златните и сребърните накити ни разкриваха египетското ювелирно изкуство – всичко това бе само поглед към една изпълнена с чудеса и загадъчност древна цивилизация.

Видяхме и строежа на египетските пирамиди, за които са загинали стотици хиляди хора, но от дистанцията на времето ставаме по-равнодушни към насилието, а сега е останало чисто естетическо съзерцание и удивлението пред човешкия гений. Пирамидите проникнаха дълбоко във взора ни, за да ги запомним и преразказваме на деца и внуци.

Така замислена в пътуванията ни, влюбена в живота, мечтаеща с неспокоен дух, аз разказвах преживяванията си в унес, а тя замислена, надарена с богато въображение, ме слушаше и казваше:

„Ти умееш да се вглъбиш в красивото, да му останеш вярна, но вероятно животът те кара да бъдеш затворена, защо?” Отговорих притеснена, но в нейния стил: „Всеки може да се възхищава от живота и това е по-лесно, а да разбираш е по-трудно, отколкото да обичаш...” Тя допълни: „Да, да се създаде произведение на изкуството е толкова трудно, колкото и да бъде възприето, защото възприемането на произведенията на изкуството е също творчески процес. То изисква многостранна подготовка и особена нагласа”. Учителят ми знае повече, въпреки възрастта си.

След всяко завръщане от чужбина тя ми предаваше бележките си, в които си записваше необходимите мерки по отношение на музеи, специалисти, които да се изпратят в Каирския музей относно въпросите на реставрацията и консервацията им.

Желаеше да изпратят наши оперни певци за участие в египетската опера, театрални режисьори за младежките театри в Египет. Във връзка с посещението й в Египет трябва да се популяризират някои моменти от културно-историческото сътрудничество между двата народа. Предлагаше да се публикуват разкази от Сабай или други египетски писатели, като се направи обзор на египетските културни традиции. Това бе само част от посещението й в Египет.

При пътуването ни до Япония в самолета се настани за много дълго пътуване.

Слагаше всичко на мястото му в съвършен ред. Личното й пространство добиваше вид на идеално подредено бюро, където всичко е в обсега на ръката й, предимно книги за четене.

Докато вършеше това, стюардесата ни предложи чаша вино и закуски. Людмила се опита да й обясни, че пие чай с мляко. После благодари с усмивка, отвори книга и в продължение на часове четеше, като се подготвяше за разговори със съответните партньори в Япония.

В Япония бе „Морето, което искахме да видим в бъдеще”. Експонатите отразяваха стремежа на хората към хармонично съжителство между Човека и Природата в глобален аспект. В центъра на изложението бе разположен тематичният павилион на японското правителство „Акваполис”, който представляваше квадратен плаващ остров, закотвен на 400 м от брега – прототип на бъдещия плаващ град. По този въпрос Людмила, усмихвайки се, пожела от Япония да се построи такъв и на нашето море.

На 27.02.1979 г. в Япония Людмила бе удостоена с „Доктор Хонорис кауза” на Университета „Токай”.

Разположихме се вътре в „Акваполиса”, през огромните стъкла се виждаха флората и фауната на океана – жълти риби, раирани, на петна, огромни риби на райета, а сред тях се движеха хора с акваланги. Природата бе с невероятни цветове, морски звезди, актинии, корали, не смеехме да затворим очи, за да не изпуснем нещо от багрите в морето. Отново ни очароваха японските конструктори, които, кланяйки се, ни показваха роботите, с които копаеха морското дъно. И други роботи, които се движеха и търсеха боклуци по дъното, механични майстори търсачи на минерали от морското дъно.

В ресторанта взеха участие и няколко гейши. Те задължително трябваше да имат няколко вида скъпи кимона. Прическите им се правеха от коафьор, за да издържат поне една седмица. Затова гейшите спяха на малки дървени кубчета. Ритуалът по гримиране на гейшите включваше използването на три цвята: бял за лицето, черен за веждите и миглите и червен за устните. Гримираха лицето, деколтето без тила, който откриваше деликатността и непринудеността на фигурата. Гейшите свиреха на триструнен инструмент шамисен, който струваше около 8000 лв. С ветрило в ръка, танцувайки на свещи, изпълняваха репертоар пред гостите. За да станат гейши, те са посещавали училище, в което се учели на „танца на хризантемите”, повлияни от експресивни и изтънчени движения, поглед не без чувства, които едва загатват. На тези аристократични умения и до днес се учат дори 6-годишни деца.

От пребиваването ни в Япония Людмила, Иван Славков, аз и журналисти станахме свидетели на прекрасната музика и танците, изпълнени от гейши. Тази традиция, съхранена от XI век, се изпълнява в изискани салони за чай.

А Цариград (Истанбул) – тук историята и съвременността си имат своите художествени предимства... Красота, с изящните каменни резби по куполите на „Св. София” за цял живот остават красотите и озаряват с изяществото си, а шуртящите водоскоци остават за цял живот в душата ми.

Когато пътувахме, нападаха ни какви ли не мисли, може би искахме да задоволим духовния си глад от видяното. Тези съзерцания поглъщахме жадно, те ни обогатяваха с невероятни гледки – ту забулени хребети, ту лъчезарни поляни.

Този бяг сред чудесата на Природата и на човешкия гений ме объркваше – преживяното от срещите с катедрали, картинни галерии, музеи... от бита и културата на дадена страна. Утешавах се, че за хубавите неща остава все нещо недоизказано, неразбрано, но трайно.

А размислите на Людмила за историческата и световната култура тя виждаше новото място и значение на нашата култура, характера на нейния принос, оня незаменим влог, който е дело на човечеството. Смяташе, че е длъжница на съвременниците си, че трябва да изнесе на показ делата на просветителите, революционерите, творците, на безпримерните в човешката история преобразования, да огледа изминалото, като старателно се вглеждаше в творенията на ума на великите майстори.

С какво вълнение се готвеше Людмила за откриването на изложбата „Тракийско изкуство и култура по българските земи” в страната на изгряващото слънце – Япония.

Уважаеми дами и господа,

Скъпи приятели,

Изложбата „Тракийско изкуство и култура по българските земи” идва при вас, след като над два милиона зрители, ценители на древното изкуство от Париж и Лондон, от Москва и Варшава, от Ню Йорк и Бостън, от Мексико и Хавана, от Братислава и Букурещ са имали възможността да й се насладят и да открият в нея чертите на една забележителна култура. Естествено е, както във всички подобни случаи, тази зараждаща се художествена култура да търси своите образци, но тези влияния никога не са произволни, избраните иконографски мотиви отговарят на определено равнище на социални, мирогледни и религиозни представи, а стиловите черти съответстват на определени структури в общественото съзнание. И все пак най-впечатляващото в нея са онези самобитни характеристики, които оставят трайни следи в българската духовност. Този странен древен народ е бил в досег с изключително високи за епохата си култури – египетска, асировавилонска, персийска, критско-микенска... Но дори един Херодот изразява изумлението си от неповторимостта на светоусещането на траките, които посрещат смъртта като избавление, с песни и танци, а оплакват новородените за тежкия живот, който ги очаква. Минали през епохи на разцвет и упадък, древните траки са въплътили в паметниците на художествената култура своя светоглед, своите мечти и идеали, свързани с хармонията и Красотата. Това прави неговите паметници, значителна част от които ще имате възможност да видите днес, трайни духовни ценности. Няма да бъде излишно да припомня, че голямата част от тях бяха разкрити от нашите археолози през последните години, така че експозицията, в своето движение по света, постоянно се обогатява.

Ние се надяваме, че японският народ, наследник на велики традиции, ще открие в характера, в биографията, в изразителната артистичност и символиката на тракийското изкуство един от пътищата към душевността и силата на българина.

Вроденият усет към изящност на японеца ще бъде другата страна, необходима за възникването на магията от контакта между две, отдалечени географски, но близки в духовното си битие култури.

Позволете ми да ви пожелая приятни минути в срещата с тези ценности на човешкия гений.

Слово на Л. Живкова при откриване на тракийската изложба в Япония, 1979 г.

Тя приемаше тази изложба като отношение към българската култура, като интерес към духовната същност на българина, защото културите и цивилизациите не изчезват безследно.

При откриване на изложбата вдъхновено говореше, че България е наследник и приемник на тракийската, елинско-римската, славянската, прабългарската и византийските култури. Приканваше японския посетител, наследник на велики традиции, да открие символиката на тракийското изкуство, душевността и силата на българина. Пожелаваше чрез вродения му усет към изящност да възникне магията от контакта между две отдалечени географски, но близки в духовното си битие култури.

От пътуванията в Ирак, Сирия, Йордания в мен остана усещането за мекото озарение на едно горещо, мъртво море, далечните очертания на белия град Йерусалим, на Вавилон, на

музеите.

А от развалините на Аман ще ми останат като ехо толкова много образи и метафори, събрани от най-стари езици, поетическото преклонение пред Красотата и Любовта… А Йордания бе един великолепен маршрут – морета, планини, равнини. Синият цвят на отдалечаващото се море отстъпваше на червено-керемидената земя на Петра, на Ханаан, тук-там със зелени оазиси. За мен бе щастие да съзерцавам Природата, която разкриваше примамливите съчетания на своите багри и стара архитектура.

Съществува ли абсолютна хармония? Когато гледах този пейзаж, мислех, че това е съвършенство. Пътувахме по малоазийския бряг, сред библейски маслинени гори, които се спущаха до синьото море и мислех за съвършенството, за което тя ме учеше. Необикновените горещини и умората отстъпваха миг след миг пред законите на Красотата. Шедьоврите на изкуството започваха сладостно и уверено да атакуват ума и душата, да ме завладяват.

Действаше и наркозата на изкуството. Аз изпитах тази наркоза, застанала пред изсечените скали на Петра, пред величествените олтари на храмовете, изсечени с огнения камък – кремъка от горе надолу.

Аман – сегашната столица на Йордания – е позната отдавна под името Рабат и кръстена „Филаделфия” от римляните. Аман е един чист и красив модерен град, построен върху седем хълма, с широки улици, много дървета, великолепни вили и множество хотели и ресторанти, също като Пловдив.

Йордания не е много обширна страна, но богатството на нейното минало я прави една от най-големите в света „люлки на цивилизацията”, „страна на Ханаан”, „люлка на християнството”, „страна на пророците” и кръстопът на Античността. Едно по-близко бъдеще й дава друго название – „най-големият музей в света”, „страната на Пустинните бедуини”.

На един от хълмовете, които заобикалят Аман, се намират цитаделата, останки от храма на Херкулес, част от стените на римска крепост, а също и останки от арабски замък, които се отнасят към династията на Омаядите още от VII век. Сръчните ръце на археолозите реставрират оная могъща държава, в която се разхождала приказната царица Семирамида сред Висящите градини, които отново се реставрират.

Стояхме под палещото слънце и слушахме екскурзовода, който с възторг показваше реставрираната врата на Астарта, богинята на любовта – сега само тухлено копие от двадесети век, а някога едно от трите чудеса на света. Реставраторите са успели да постигнат същия небесносин цвят на фаянсовите плочки, както са били изваяни от майсторите на Новуходоносор, за да се възхищаваме от ония митични зверове на бог Мардук.

Разглеждахме улицата на процесиите, запазена от хилядолетия, която продължава до вавилонския лъв, притиснал своята жертва с уста – да, това е бил „символът на вавилонското могъщество”.

В Националния музей на Багдад се запознаваме с предмети от държава, която се намира в Западна Азия в падината Гхор по р. Йордан до залива Акаба на Червено море.

От град Петра, величава, непревземаема и издълбана с „огнения камък” – кремъка, са построени дворци в червената скала, амфитеатри с чудесна акустика, мраморни столове, където са стояли Александър Македонски, римски пълководци, матрони, войни. Пред очите ми са тъй богатите и разкошни разкопки на Висящите градини на Семирамида във Вавилон. В околностите на Дамаск е построена Кристалната джамия, със саркофага на сестрата на Мохамед, пред която коленичат болни с молба за помощ. А болните от холера стоят на опашка за лековита вода в центъра на град Хага... Здравите с опасение от заболяване само гледаме.

За Петра пътувахме на коне в тесен каньон от червени скали на планината Шара, на която е изсечен Хабра – Бог на душата. Петра – най-съблазнителното място за посещение в Йордания и в целия свят. Тези дворци са били построени с голяма мъка преди повече от пет века от арабите набатейци, които с „огнен камък” (кремък) са започнали чудното строителство на дворците от горе на долу, скулптурирали са бавно в червено-розовата скала на планината, за да я направят своя столица. Издълбали стълби в скалите, които водят до еднакви дворци с превъзходно скулптирани храмове, статуи, гробници, една от друга по-хубави. Най-великолепна от всички тези постройки е тронната зала. Но всички те, комплексно, са неописуемо красиви с класическите си колонади, фронтони и прелестни скулптури, които са оставили след себе си. След разцвета на каменния век до ислямската епоха Йордания изобилства със спомени от други раси и други времена. Ханаанските места обградени от стени, бойните полета, споменати в библията, палати, амфитеатри, акведукти, язовири.

Пътувахме за Сирия. Забулваха ни с фереджета и ни придружаваха до синята джамия на Омаядите. Там се намират тленните останки на Йоан Кръстител. Саркофагът му е покрит с везани с брокат и скъпоценни камъни покривки, а той се вижда през остъклената за целта стая в джамията. Всеки посетител хвърля монета с желание да омилостиви светеца за здраве. А вечер въоръжена охрана прибира торбичките с парите.

Ето ме в Дамаск – най-стария обитаван град. Днес е великолепна модерна столица на Арабска република Сирия, така както е била столица на царството на арамеите отпреди 3000 години. Познат от древността като „хубав, сладък край”, Дамаск запазва винаги едно спокойно достойнство, което е почти смайващо. Бях съблазнена от поразителното величие и артистичното съвършенство на Джамията на Омаядите, която със своята монументалност и пищност наистина може да вдъхне доверие и спокойствие, а може би и доставя временно утешение на вярващите, които, боси, с боязън се приближават до саркофага на Йоан Кръстител и пускат скромната си лепта за свое успокоение.

Особено амфитеатрите, чиято акустика е несравнима със съвременната. Чува се дори къпането на врабчетата в малка локва. Любопитството ни към Мъртво море бе да се окъпем, а може би ще имаме възможност да видим старите пътеки, по които са минали евреите в търсене на Родината, или да зърнем сградите на потъналите Содом и Гомор. Но това е повече мечта или част от натрапчивата история.

Лесно влизаме в ослепителното гъсто и солено до горчиво море, има сол по нас и станахме като солени херинги, а отдалеч телата ни лъщят, като че ли сме русалки. Това е екзотиката на арабския свят с непринудени хора, любопитни, но забулени. Само усмихващите се очи ни разучават, търсейки отговор от голотата на телата ни.

На юг от Аман до Акаба започва старинен път на царете – един от пътищата, който е исторически и най-живописен в света. Продължаваме пътуването и слизаме по-ниско от нивото на морето (370 м под морското равнище) и пред нас е градът крепост – Керак. Според исторически източници първото владение на крепостта води началото си от желязната епоха (около 1200 г. пр.н.е.). Продължаваме по този старинен царски път, който малко или много следва и брега на Мъртво море, което се вижда.

А Керак, с вълнуващите си останки, с чистотата на един град крепост, датиращ от времето на кръстоносните походи, когато градът се развивал и е бил познат като „пустата скала”. Разглеждам тези останки на необикновената крепост, която пази необикновен спомен.

Вървя по улицата, наречена „права”, където е къщата на свети Ханания, където се е укривал свети Петър, и килията му в затвора на градските стени на Дамаск, откъдето избягва в един кош. Усмихваме се на религията, в която е имало и приключения. В националния музей видяхме едно табло, много добре запазено, с първата азбука в света – ханаанската азбука на угаритите. Там са и гробницата от Палмира, каменни саркофази и други паметници, които се смятат за най-известните от класическата епоха. Слушахме за оня стар град, основан, според преданията на Соломон, построен върху един пуст оазис.

Върнахме се на Мъртво море, което е все още далече. Тези постоянни контрасти от нажежени улици, площади, а умората отстъпваше миг след миг пред законите на Красотата. Шедьоври на изкуството от минали времена ме опияняват: Застанала смирено пред величествените олтари на храмовете пред дворците, изваяни с „огнен камък” – (кремъка), художествено и симетрично издълбани в скалите и изразителни като внушение от библейските истории.

Всички тези стари градове имат свое неповторимо лице, макар и нещо мъничко доловимо, почти скрити сред прозата на ежедневието, сред делничността на обикновените къщи.

Отправихме се на север по пътя на историята, който ни отведе в Джераш – провинциален гръцко-римски град, отчасти реставриран, който се смята за най-красивия в света, построен от Александър Македонски. След направените разкопки се изправят с цялото си чудесно минало: огромен елипсовиден форум, амфитеатър, терми, храмове и пътища, обградени с колонади, фонтани, магазини. Вървях и мислех за ония умни римляни, които с много вкус и красота са строили и оставяли спомени за себе си.

Ако се съди по това, че досега са открити 10 археологически слоя, то преминаването към по-развити форми на стопанство е бил доста бавен процес. Запознавам се с доста древни надписи от шумерската култура, където са обозначени вече думи за градина, лозе, орач и др., а в изобразителното изкуство и религия се възпява финиковата палма, която има огромна полза за жителите на Двуречието. Смятали са палмата за „Дърво на живота”. Такива изображения са запазени върху печатите от шумеро-акадската култура. В III хилядолетие преди н.е. се изгражда град Вавилон – древен център на изкуството, науката, търговията, столица на могъщата империя на Хамурапи, прославил се със своя знаменит кодекс. А сега пред нас са останки, развалини, засипани с прах още от времето на Ксеркс.

Недалеч на североизток от Дамаск са два древни манастира – Седная и Малула. Това са два забележителни паметника на християнската религия. Първият от тях – манастирът Седная се намира на 37 км от Дамаск, непосредствено до средновековното село Седная. Този манастир е бил издигнат от византийския император Юстиниан по време на похода му срещу Персия. По-късно през Средновековието манастирът е бил разширен и в този си вид е запазен до днес. Малкият параклис, построен от Юстиниан в VI век, сега се намира вграден в общия архитектурен ансамбъл на манастира. В този параклис се пази една много старинна икона на Дева Мария, която според преданието е била нарисувана от евангелиста св. Лука. Тази икона се счита за голяма религиозна антична ценност и се пази с голяма грижа от монахините на манастира. Според преданието императорът Юстиниан по време на лов преследвал една сърна, която, след като се изкачила на върха, се превърнала във видение на Дева Мария.

Манастирът Малула е построен през I век от новата ера и се счита за най-стария манастир в света. Отначало той е представлявал само една малка отшелническа килия, долепена до скалите при входа на широка плитка пещера, зееща високо в стръмния скалист склон. Според преданието това е било жилището на отшелницата св. Такла. В малката отшелническа килия се пази и досега парче от кожата на светицата. Пред този параклис от свода на пещерата капе вода, от която светицата пиела. Сега капките вода се събират в малък каменен купол. Вярващите считат, че тази вода е целебна и чудотворна. В сегашния му вид манастирът е строен в Средновековието и е запазен напълно. Природната обстановка – тиха, спокойна и величествена, придава силно мистично настроение.

С Людмила бяхме в Корея, в Пхенян. Пребиваването бе на голяма група културни дейци за обмяна на опит в организираните корейски домове за жени и деца. Посрещнаха ни твърде топло и ласкаво.

Първата среща бе в музея на революционното движение, където имаше много снимков материал за дейността на Ким Ир Сен. После ни заведоха в Комитета на жените, с председател жената на Ким Ир Сен. Най-интересно бе в детския дом – това бе училище, в което се настаняваха деца от 8-месечна възраст до завършване на 12. клас.

Първото впечатление бе, че всички трябваше да се събуем по чорапи (това бе задължително за всички). Чистотата бе на много високо ниво – всичко светеше, нямаше прах, нямаше лукс. Каквито мебели имаше в Комитета на жените, и тук бяха същите. Всичко бе чисто постлано с бели, бродирани с прасковен цвят, покривчици по фотьойли и масички.

При нас влезе дете, което бе на 3–4 г. Най-напред се поклони на фотографския лик на Ким Ир Сен и после започна да пее, танцува или казва стихотворение. Беше с начервени бузки и устни – сякаш бе малка художествена картинка. И се покланяше с усмивка.

По-големите деца плуваха, спортуваха, стреляха по мишени (на империалистите, разбира се), работеха гоблени, радиоапарати, телетипи – и всичко първо с поклон пред портрета на Ким Ир Сен. Какъв култ! Такова бе времето!

Свидетели бяхме на един куриоз. Докато отивахме в дома-музей на Ким Ир Сен, заваля хубав пухкав сняг. Веднага по улиците излязоха мъже, жени, деца и с малки метлички и лопатки събираха снега в колички (за пясък) и хвърляха чистия сняг за претопяване във водата. Разбира се, научихме, че мъжете получават дневна дажба по 500 г ориз, жените по 250 г, а децата по 300 г.

Дрехите и обувките им бяха държавни. Храната бе повече морска, но ядохме сутрин за закуска кисело зеле и филийки от кучешко месо. Ядох с апетит, а после Людмила ми се подиграваше усмихната.

Удоволствие бе за тях да ни покажат киностудията, където на живо ни излъчваха. Заведоха ни на традиционните концерти, където участваха деца и артисти, всички облечени в ефирни копринени тоалети, гримирани, усмихнати.

Запознавам читателите с малка част от пътуванията ни, защото Людмила пътуваше непрекъснато!

Из „Незабравимата Людмила”

Книгата можете да поръчате тук!Като секретарка Людмила Живкова, Екатерина Чалъкова я е придружавала при пътуванията и срещите й в страната и чужбина. При тези посещения на високо държавно равнище са били посрещани със съответните почести и внимание. В избрания откъс от книгата „Незабравимата Людмила” Чалъкова описва впечатленията и преживяванията им.

Пътувания в България и света

Заедно пътувахме из България. Спирахме покрай шосетата за отдих или тоалет. Тя ситни, избирайки си чисти места, и казва: „За културата на един народ чужденецът съди по тоалетните”. А те край пътя бяха много, но в много лошо хигиенно състояние. „Напомни ми да говоря за тях!” и се унасяше. Мислите й бяха към предстоящите срещи с творческата интелигенция на Варна, Велико Търново и Пловдив.

Стоях и я наблюдавах. Застанала в средата на масата, заобиколена от творци, поглеждайки в малките листчета или вземайки бележки, се обръщаше на всички посоки, откъдето й задаваха въпроси. Учудвах се на приятелското й чувство и грижи за всички, а успехите – приемаше като свои!

„Талантът – подчертаваше Людмила – в художествената култура е национален капитал”.

Няма и не може да има „хармонично развитие на духовните сили у Човека, ако няма хармония в интересите на хората, ако не е установено социално равенство в обществото, хармоничните отношения с Природата, ако не се познават и управляват обективно съществуващите закони” – с това ни намекваше за нашите взаимоотношения. Людмила отдаде своите сили за процъфтяването не само на родната култура, а и за разбирателството между народите и за извисяване на човешкото в Човека.

Аз познавах вече добре Людмила и ценях високо нейната енергия и нейния ентусиазъм, който ме увличаше. С Людмила бяхме на среща с творческите съюзи в Търново. В почивката на лекцията й министър Димитър Стоянов поиска от мен да записвам всичките й разговори с всички. Той щеше да ми предостави малък касетофон и батерии. Аз да му предавам записите. Отказах. Смятах, че това е предателство към жената, ръководител на КИК и член на Политбюро. После други й назначиха „стенографка”, за да ходи подир нея и да записва разговорите й. Тя разбра и я отпрати.

Често мислено свеждах глава пред тази жена, която с настойчивост и завидна всеотдайност се мъчеше да сложи началото на това бележито културно движение на съвременността, в защита на световния мир. От нейната висока позиция оценяваше историческите завоевания на българската култура, а нейните анализи и оценки бяха съзвучни с развитието на световния художествен процес.

Чувствата я завладяха и не бе в състояние да се съпротивлява, защото всяко вълнение само за себе си бе неповторимо. То я възраждаше, обогатяваше, подмладяваше и твореше вдъхновено. Всички виждаха или усещаха, че тя изпреварва своето време и се оказва най-незащитена. „Уместно е да започнем въпроса – пише тя в една статия, – от какви източници са черпели своята сила и мъжество тези хора? Каква причина ги е принуждавала да вървят срещу течението, срещу тези очевидни условия, в които се е развивало обществото, за да разкрият обективно съществуващите закони и закономерности на Природата, на човешката и обществена практика?”

Отговорът на тези въпроси може да бъде само един: реалното значение на самите тези закони и процеси, осъзнаването на необходимостта от движение, разбирането на неизбежността на еволюцията, както и високата морална отговорност за съдбините на Човечеството, безкористна самоотверженост и любовта към своето дело в името на тържеството на Истината, Красотата и хуманността. Тя пишеше за това.

При пътуване до Египет посетихме музея в Кайро, където видяхме древното изкуство на египтяните. С възторг си говорехме за видяното, за мумифицирането на фараоните, за техните жени, роби, животни. Това, което видяхме там и в Гиза при огромните пирамиди, бе приказка от „1001 нощ” – блясък, ценности от векове, находки от погребения и обичаи.

В Синайската пустиня видяхме храма на Рамзес II и стаята на мумиите.

В долината на царете бе гробницата на Тутанкамон. Сега се намират в музея в Кайро – магически фигури като черната пантера; блестящия му трон и младата му жена Нефертити. Златни амулети, саркофази и малки златни ковчежета за вътрешните части на телата им, но в музея в Кайро. Златната маска на фараона е изработена от лазурит и злато.

В гробниците видяхме стенописи, които ни разкриваха мумифицирането на тялото на фараона, времето за минаването му с лодка по река Нил и влизането му в гробницата по криволичещи коридори към вечния му покой, заобиколен от богатства, положени край тялото, и вещи, необходими за отпътуването на душата към отвъдното.

Много научихме за религиозния култ на египетската цивилизация. За това свидетелстват интересните експонати като дървени фигурки и щампи, храмови статуи, амулети, скарабеи, бронзови статуетки на Амон Ра, Озирис, Изида, Серапис, Харпократ и други богове.

За бита и начина на живот бяхме запознати чрез каменните, фаянсовите и керамичните предмети, лененото платно, с което са увивали мумиите. Златните и сребърните накити ни разкриваха египетското ювелирно изкуство – всичко това бе само поглед към една изпълнена с чудеса и загадъчност древна цивилизация.

Видяхме и строежа на египетските пирамиди, за които са загинали стотици хиляди хора, но от дистанцията на времето ставаме по-равнодушни към насилието, а сега е останало чисто естетическо съзерцание и удивлението пред човешкия гений. Пирамидите проникнаха дълбоко във взора ни, за да ги запомним и преразказваме на деца и внуци.

Така замислена в пътуванията ни, влюбена в живота, мечтаеща с неспокоен дух, аз разказвах преживяванията си в унес, а тя замислена, надарена с богато въображение, ме слушаше и казваше:

„Ти умееш да се вглъбиш в красивото, да му останеш вярна, но вероятно животът те кара да бъдеш затворена, защо?” Отговорих притеснена, но в нейния стил: „Всеки може да се възхищава от живота и това е по-лесно, а да разбираш е по-трудно, отколкото да обичаш...” Тя допълни: „Да, да се създаде произведение на изкуството е толкова трудно, колкото и да бъде възприето, защото възприемането на произведенията на изкуството е също творчески процес. То изисква многостранна подготовка и особена нагласа”. Учителят ми знае повече, въпреки възрастта си.

След всяко завръщане от чужбина тя ми предаваше бележките си, в които си записваше необходимите мерки по отношение на музеи, специалисти, които да се изпратят в Каирския музей относно въпросите на реставрацията и консервацията им.

Желаеше да изпратят наши оперни певци за участие в египетската опера, театрални режисьори за младежките театри в Египет. Във връзка с посещението й в Египет трябва да се популяризират някои моменти от културно-историческото сътрудничество между двата народа. Предлагаше да се публикуват разкази от Сабай или други египетски писатели, като се направи обзор на египетските културни традиции. Това бе само част от посещението й в Египет.

При пътуването ни до Япония в самолета се настани за много дълго пътуване.

Слагаше всичко на мястото му в съвършен ред. Личното й пространство добиваше вид на идеално подредено бюро, където всичко е в обсега на ръката й, предимно книги за четене.

Докато вършеше това, стюардесата ни предложи чаша вино и закуски. Людмила се опита да й обясни, че пие чай с мляко. После благодари с усмивка, отвори книга и в продължение на часове четеше, като се подготвяше за разговори със съответните партньори в Япония.

В Япония бе „Морето, което искахме да видим в бъдеще”. Експонатите отразяваха стремежа на хората към хармонично съжителство между Човека и Природата в глобален аспект. В центъра на изложението бе разположен тематичният павилион на японското правителство „Акваполис”, който представляваше квадратен плаващ остров, закотвен на 400 м от брега – прототип на бъдещия плаващ град. По този въпрос Людмила, усмихвайки се, пожела от Япония да се построи такъв и на нашето море.

На 27.02.1979 г. в Япония Людмила бе удостоена с „Доктор Хонорис кауза” на Университета „Токай”.

Разположихме се вътре в „Акваполиса”, през огромните стъкла се виждаха флората и фауната на океана – жълти риби, раирани, на петна, огромни риби на райета, а сред тях се движеха хора с акваланги. Природата бе с невероятни цветове, морски звезди, актинии, корали, не смеехме да затворим очи, за да не изпуснем нещо от багрите в морето. Отново ни очароваха японските конструктори, които, кланяйки се, ни показваха роботите, с които копаеха морското дъно. И други роботи, които се движеха и търсеха боклуци по дъното, механични майстори търсачи на минерали от морското дъно.

В ресторанта взеха участие и няколко гейши. Те задължително трябваше да имат няколко вида скъпи кимона. Прическите им се правеха от коафьор, за да издържат поне една седмица. Затова гейшите спяха на малки дървени кубчета. Ритуалът по гримиране на гейшите включваше използването на три цвята: бял за лицето, черен за веждите и миглите и червен за устните. Гримираха лицето, деколтето без тила, който откриваше деликатността и непринудеността на фигурата. Гейшите свиреха на триструнен инструмент шамисен, който струваше около 8000 лв. С ветрило в ръка, танцувайки на свещи, изпълняваха репертоар пред гостите. За да станат гейши, те са посещавали училище, в което се учели на „танца на хризантемите”, повлияни от експресивни и изтънчени движения, поглед не без чувства, които едва загатват. На тези аристократични умения и до днес се учат дори 6-годишни деца.

От пребиваването ни в Япония Людмила, Иван Славков, аз и журналисти станахме свидетели на прекрасната музика и танците, изпълнени от гейши. Тази традиция, съхранена от XI век, се изпълнява в изискани салони за чай.

А Цариград (Истанбул) – тук историята и съвременността си имат своите художествени предимства... Красота, с изящните каменни резби по куполите на „Св. София” за цял живот остават красотите и озаряват с изяществото си, а шуртящите водоскоци остават за цял живот в душата ми.

Когато пътувахме, нападаха ни какви ли не мисли, може би искахме да задоволим духовния си глад от видяното. Тези съзерцания поглъщахме жадно, те ни обогатяваха с невероятни гледки – ту забулени хребети, ту лъчезарни поляни.

Този бяг сред чудесата на Природата и на човешкия гений ме объркваше – преживяното от срещите с катедрали, картинни галерии, музеи... от бита и културата на дадена страна. Утешавах се, че за хубавите неща остава все нещо недоизказано, неразбрано, но трайно.

А размислите на Людмила за историческата и световната култура тя виждаше новото място и значение на нашата култура, характера на нейния принос, оня незаменим влог, който е дело на човечеството. Смяташе, че е длъжница на съвременниците си, че трябва да изнесе на показ делата на просветителите, революционерите, творците, на безпримерните в човешката история преобразования, да огледа изминалото, като старателно се вглеждаше в творенията на ума на великите майстори.

С какво вълнение се готвеше Людмила за откриването на изложбата „Тракийско изкуство и култура по българските земи” в страната на изгряващото слънце – Япония.

Уважаеми дами и господа,

Скъпи приятели,

Изложбата „Тракийско изкуство и култура по българските земи” идва при вас, след като над два милиона зрители, ценители на древното изкуство от Париж и Лондон, от Москва и Варшава, от Ню Йорк и Бостън, от Мексико и Хавана, от Братислава и Букурещ са имали възможността да й се насладят и да открият в нея чертите на една забележителна култура. Естествено е, както във всички подобни случаи, тази зараждаща се художествена култура да търси своите образци, но тези влияния никога не са произволни, избраните иконографски мотиви отговарят на определено равнище на социални, мирогледни и религиозни представи, а стиловите черти съответстват на определени структури в общественото съзнание. И все пак най-впечатляващото в нея са онези самобитни характеристики, които оставят трайни следи в българската духовност. Този странен древен народ е бил в досег с изключително високи за епохата си култури – египетска, асировавилонска, персийска, критско-микенска... Но дори един Херодот изразява изумлението си от неповторимостта на светоусещането на траките, които посрещат смъртта като избавление, с песни и танци, а оплакват новородените за тежкия живот, който ги очаква. Минали през епохи на разцвет и упадък, древните траки са въплътили в паметниците на художествената култура своя светоглед, своите мечти и идеали, свързани с хармонията и Красотата. Това прави неговите паметници, значителна част от които ще имате възможност да видите днес, трайни духовни ценности. Няма да бъде излишно да припомня, че голямата част от тях бяха разкрити от нашите археолози през последните години, така че експозицията, в своето движение по света, постоянно се обогатява.

Ние се надяваме, че японският народ, наследник на велики традиции, ще открие в характера, в биографията, в изразителната артистичност и символиката на тракийското изкуство един от пътищата към душевността и силата на българина.

Вроденият усет към изящност на японеца ще бъде другата страна, необходима за възникването на магията от контакта между две, отдалечени географски, но близки в духовното си битие култури.

Позволете ми да ви пожелая приятни минути в срещата с тези ценности на човешкия гений.

Слово на Л. Живкова при откриване на тракийската изложба в Япония, 1979 г.

Тя приемаше тази изложба като отношение към българската култура, като интерес към духовната същност на българина, защото културите и цивилизациите не изчезват безследно.

При откриване на изложбата вдъхновено говореше, че България е наследник и приемник на тракийската, елинско-римската, славянската, прабългарската и византийските култури. Приканваше японския посетител, наследник на велики традиции, да открие символиката на тракийското изкуство, душевността и силата на българина. Пожелаваше чрез вродения му усет към изящност да възникне магията от контакта между две отдалечени географски, но близки в духовното си битие култури.

От пътуванията в Ирак, Сирия, Йордания в мен остана усещането за мекото озарение на едно горещо, мъртво море, далечните очертания на белия град Йерусалим, на Вавилон, на

музеите.

А от развалините на Аман ще ми останат като ехо толкова много образи и метафори, събрани от най-стари езици, поетическото преклонение пред Красотата и Любовта… А Йордания бе един великолепен маршрут – морета, планини, равнини. Синият цвят на отдалечаващото се море отстъпваше на червено-керемидената земя на Петра, на Ханаан, тук-там със зелени оазиси. За мен бе щастие да съзерцавам Природата, която разкриваше примамливите съчетания на своите багри и стара архитектура.

Съществува ли абсолютна хармония? Когато гледах този пейзаж, мислех, че това е съвършенство. Пътувахме по малоазийския бряг, сред библейски маслинени гори, които се спущаха до синьото море и мислех за съвършенството, за което тя ме учеше. Необикновените горещини и умората отстъпваха миг след миг пред законите на Красотата. Шедьоврите на изкуството започваха сладостно и уверено да атакуват ума и душата, да ме завладяват.

Действаше и наркозата на изкуството. Аз изпитах тази наркоза, застанала пред изсечените скали на Петра, пред величествените олтари на храмовете, изсечени с огнения камък – кремъка от горе надолу.

Аман – сегашната столица на Йордания – е позната отдавна под името Рабат и кръстена „Филаделфия” от римляните. Аман е един чист и красив модерен град, построен върху седем хълма, с широки улици, много дървета, великолепни вили и множество хотели и ресторанти, също като Пловдив.

Йордания не е много обширна страна, но богатството на нейното минало я прави една от най-големите в света „люлки на цивилизацията”, „страна на Ханаан”, „люлка на християнството”, „страна на пророците” и кръстопът на Античността. Едно по-близко бъдеще й дава друго название – „най-големият музей в света”, „страната на Пустинните бедуини”.

На един от хълмовете, които заобикалят Аман, се намират цитаделата, останки от храма на Херкулес, част от стените на римска крепост, а също и останки от арабски замък, които се отнасят към династията на Омаядите още от VII век. Сръчните ръце на археолозите реставрират оная могъща държава, в която се разхождала приказната царица Семирамида сред Висящите градини, които отново се реставрират.

Стояхме под палещото слънце и слушахме екскурзовода, който с възторг показваше реставрираната врата на Астарта, богинята на любовта – сега само тухлено копие от двадесети век, а някога едно от трите чудеса на света. Реставраторите са успели да постигнат същия небесносин цвят на фаянсовите плочки, както са били изваяни от майсторите на Новуходоносор, за да се възхищаваме от ония митични зверове на бог Мардук.

Разглеждахме улицата на процесиите, запазена от хилядолетия, която продължава до вавилонския лъв, притиснал своята жертва с уста – да, това е бил „символът на вавилонското могъщество”.

В Националния музей на Багдад се запознаваме с предмети от държава, която се намира в Западна Азия в падината Гхор по р. Йордан до залива Акаба на Червено море.

От град Петра, величава, непревземаема и издълбана с „огнения камък” – кремъка, са построени дворци в червената скала, амфитеатри с чудесна акустика, мраморни столове, където са стояли Александър Македонски, римски пълководци, матрони, войни. Пред очите ми са тъй богатите и разкошни разкопки на Висящите градини на Семирамида във Вавилон. В околностите на Дамаск е построена Кристалната джамия, със саркофага на сестрата на Мохамед, пред която коленичат болни с молба за помощ. А болните от холера стоят на опашка за лековита вода в центъра на град Хага... Здравите с опасение от заболяване само гледаме.

За Петра пътувахме на коне в тесен каньон от червени скали на планината Шара, на която е изсечен Хабра – Бог на душата. Петра – най-съблазнителното място за посещение в Йордания и в целия свят. Тези дворци са били построени с голяма мъка преди повече от пет века от арабите набатейци, които с „огнен камък” (кремък) са започнали чудното строителство на дворците от горе на долу, скулптурирали са бавно в червено-розовата скала на планината, за да я направят своя столица. Издълбали стълби в скалите, които водят до еднакви дворци с превъзходно скулптирани храмове, статуи, гробници, една от друга по-хубави. Най-великолепна от всички тези постройки е тронната зала. Но всички те, комплексно, са неописуемо красиви с класическите си колонади, фронтони и прелестни скулптури, които са оставили след себе си. След разцвета на каменния век до ислямската епоха Йордания изобилства със спомени от други раси и други времена. Ханаанските места обградени от стени, бойните полета, споменати в библията, палати, амфитеатри, акведукти, язовири.

Пътувахме за Сирия. Забулваха ни с фереджета и ни придружаваха до синята джамия на Омаядите. Там се намират тленните останки на Йоан Кръстител. Саркофагът му е покрит с везани с брокат и скъпоценни камъни покривки, а той се вижда през остъклената за целта стая в джамията. Всеки посетител хвърля монета с желание да омилостиви светеца за здраве. А вечер въоръжена охрана прибира торбичките с парите.

Ето ме в Дамаск – най-стария обитаван град. Днес е великолепна модерна столица на Арабска република Сирия, така както е била столица на царството на арамеите отпреди 3000 години. Познат от древността като „хубав, сладък край”, Дамаск запазва винаги едно спокойно достойнство, което е почти смайващо. Бях съблазнена от поразителното величие и артистичното съвършенство на Джамията на Омаядите, която със своята монументалност и пищност наистина може да вдъхне доверие и спокойствие, а може би и доставя временно утешение на вярващите, които, боси, с боязън се приближават до саркофага на Йоан Кръстител и пускат скромната си лепта за свое успокоение.

Особено амфитеатрите, чиято акустика е несравнима със съвременната. Чува се дори къпането на врабчетата в малка локва. Любопитството ни към Мъртво море бе да се окъпем, а може би ще имаме възможност да видим старите пътеки, по които са минали евреите в търсене на Родината, или да зърнем сградите на потъналите Содом и Гомор. Но това е повече мечта или част от натрапчивата история.

Лесно влизаме в ослепителното гъсто и солено до горчиво море, има сол по нас и станахме като солени херинги, а отдалеч телата ни лъщят, като че ли сме русалки. Това е екзотиката на арабския свят с непринудени хора, любопитни, но забулени. Само усмихващите се очи ни разучават, търсейки отговор от голотата на телата ни.

На юг от Аман до Акаба започва старинен път на царете – един от пътищата, който е исторически и най-живописен в света. Продължаваме пътуването и слизаме по-ниско от нивото на морето (370 м под морското равнище) и пред нас е градът крепост – Керак. Според исторически източници първото владение на крепостта води началото си от желязната епоха (около 1200 г. пр.н.е.). Продължаваме по този старинен царски път, който малко или много следва и брега на Мъртво море, което се вижда.

А Керак, с вълнуващите си останки, с чистотата на един град крепост, датиращ от времето на кръстоносните походи, когато градът се развивал и е бил познат като „пустата скала”. Разглеждам тези останки на необикновената крепост, която пази необикновен спомен.

Вървя по улицата, наречена „права”, където е къщата на свети Ханания, където се е укривал свети Петър, и килията му в затвора на градските стени на Дамаск, откъдето избягва в един кош. Усмихваме се на религията, в която е имало и приключения. В националния музей видяхме едно табло, много добре запазено, с първата азбука в света – ханаанската азбука на угаритите. Там са и гробницата от Палмира, каменни саркофази и други паметници, които се смятат за най-известните от класическата епоха. Слушахме за оня стар град, основан, според преданията на Соломон, построен върху един пуст оазис.

Върнахме се на Мъртво море, което е все още далече. Тези постоянни контрасти от нажежени улици, площади, а умората отстъпваше миг след миг пред законите на Красотата. Шедьоври на изкуството от минали времена ме опияняват: Застанала смирено пред величествените олтари на храмовете пред дворците, изваяни с „огнен камък” – (кремъка), художествено и симетрично издълбани в скалите и изразителни като внушение от библейските истории.

Всички тези стари градове имат свое неповторимо лице, макар и нещо мъничко доловимо, почти скрити сред прозата на ежедневието, сред делничността на обикновените къщи.

Отправихме се на север по пътя на историята, който ни отведе в Джераш – провинциален гръцко-римски град, отчасти реставриран, който се смята за най-красивия в света, построен от Александър Македонски. След направените разкопки се изправят с цялото си чудесно минало: огромен елипсовиден форум, амфитеатър, терми, храмове и пътища, обградени с колонади, фонтани, магазини. Вървях и мислех за ония умни римляни, които с много вкус и красота са строили и оставяли спомени за себе си.

Ако се съди по това, че досега са открити 10 археологически слоя, то преминаването към по-развити форми на стопанство е бил доста бавен процес. Запознавам се с доста древни надписи от шумерската култура, където са обозначени вече думи за градина, лозе, орач и др., а в изобразителното изкуство и религия се възпява финиковата палма, която има огромна полза за жителите на Двуречието. Смятали са палмата за „Дърво на живота”. Такива изображения са запазени върху печатите от шумеро-акадската култура. В III хилядолетие преди н.е. се изгражда град Вавилон – древен център на изкуството, науката, търговията, столица на могъщата империя на Хамурапи, прославил се със своя знаменит кодекс. А сега пред нас са останки, развалини, засипани с прах още от времето на Ксеркс.

Недалеч на североизток от Дамаск са два древни манастира – Седная и Малула. Това са два забележителни паметника на християнската религия. Първият от тях – манастирът Седная се намира на 37 км от Дамаск, непосредствено до средновековното село Седная. Този манастир е бил издигнат от византийския император Юстиниан по време на похода му срещу Персия. По-късно през Средновековието манастирът е бил разширен и в този си вид е запазен до днес. Малкият параклис, построен от Юстиниан в VI век, сега се намира вграден в общия архитектурен ансамбъл на манастира. В този параклис се пази една много старинна икона на Дева Мария, която според преданието е била нарисувана от евангелиста св. Лука. Тази икона се счита за голяма религиозна антична ценност и се пази с голяма грижа от монахините на манастира. Според преданието императорът Юстиниан по време на лов преследвал една сърна, която, след като се изкачила на върха, се превърнала във видение на Дева Мария.

Манастирът Малула е построен през I век от новата ера и се счита за най-стария манастир в света. Отначало той е представлявал само една малка отшелническа килия, долепена до скалите при входа на широка плитка пещера, зееща високо в стръмния скалист склон. Според преданието това е било жилището на отшелницата св. Такла. В малката отшелническа килия се пази и досега парче от кожата на светицата. Пред този параклис от свода на пещерата капе вода, от която светицата пиела. Сега капките вода се събират в малък каменен купол. Вярващите считат, че тази вода е целебна и чудотворна. В сегашния му вид манастирът е строен в Средновековието и е запазен напълно. Природната обстановка – тиха, спокойна и величествена, придава силно мистично настроение.

С Людмила бяхме в Корея, в Пхенян. Пребиваването бе на голяма група културни дейци за обмяна на опит в организираните корейски домове за жени и деца. Посрещнаха ни твърде топло и ласкаво.

Първата среща бе в музея на революционното движение, където имаше много снимков материал за дейността на Ким Ир Сен. После ни заведоха в Комитета на жените, с председател жената на Ким Ир Сен. Най-интересно бе в детския дом – това бе училище, в което се настаняваха деца от 8-месечна възраст до завършване на 12. клас.

Първото впечатление бе, че всички трябваше да се събуем по чорапи (това бе задължително за всички). Чистотата бе на много високо ниво – всичко светеше, нямаше прах, нямаше лукс. Каквито мебели имаше в Комитета на жените, и тук бяха същите. Всичко бе чисто постлано с бели, бродирани с прасковен цвят, покривчици по фотьойли и масички.

При нас влезе дете, което бе на 3–4 г. Най-напред се поклони на фотографския лик на Ким Ир Сен и после започна да пее, танцува или казва стихотворение. Беше с начервени бузки и устни – сякаш бе малка художествена картинка. И се покланяше с усмивка.

По-големите деца плуваха, спортуваха, стреляха по мишени (на империалистите, разбира се), работеха гоблени, радиоапарати, телетипи – и всичко първо с поклон пред портрета на Ким Ир Сен. Какъв култ! Такова бе времето!

Свидетели бяхме на един куриоз. Докато отивахме в дома-музей на Ким Ир Сен, заваля хубав пухкав сняг. Веднага по улиците излязоха мъже, жени, деца и с малки метлички и лопатки събираха снега в колички (за пясък) и хвърляха чистия сняг за претопяване във водата. Разбира се, научихме, че мъжете получават дневна дажба по 500 г ориз, жените по 250 г, а децата по 300 г.

Дрехите и обувките им бяха държавни. Храната бе повече морска, но ядохме сутрин за закуска кисело зеле и филийки от кучешко месо. Ядох с апетит, а после Людмила ми се подиграваше усмихната.

Удоволствие бе за тях да ни покажат киностудията, където на живо ни излъчваха. Заведоха ни на традиционните концерти, където участваха деца и артисти, всички облечени в ефирни копринени тоалети, гримирани, усмихнати.

Запознавам читателите с малка част от пътуванията ни, защото Людмила пътуваше непрекъснато!

Из „Незабравимата Людмила”

Книгата можете да поръчате тук!