Агентите в терористични клетки в Европа струват колкото теглото си в платина

Книгата на Стивън Грей „Новите супершпиони” поставя основните актуални въпроси на разузнаването във времето на тероризъм. Акцент поставя върху човешкия фактор – доколко използването на агенти от плът и кръв е необходимо, резултатно и морално оправдано и няма ли новите технологии да го изместят.
Той споделя опита и прозренията на шпионите и резидентите им, с които се е срещал, но поддържа критична дистанция, която липсва на повечето публикации и книги, написани от пенсионирани шпиони, които, дори и да не го казват, трябва да представят своите разкази за одобрение от тайните служби. Включва и опита на шпионираните – екстремисти или радикални активисти. На една конференция в Оксфорд бивш шеф на британската Секретна разузнавателна служба (СРС) го представя с предупредителен тон на участниците като „някой, който наистина се е срещал с Ал Кайда”.

Седма глава

Взривено прикритие

По целия свят хората в терористичните групировки живеят като нормални хора

ФРЕНСКИ ТАЕН АГЕНТ, кодово име F1

В сряда, на 16 януари 2008 г., един пакистанец с добре подстригана брада слиза от влака на един от неоново осветените перони на Френската гара (Estaciуn de Francia), втората най-оживена главна гара в Барселона. Азим е пътувал цяла нощ от Париж. Той е уморен и потен – и е нервен по основателна причина. Защото е на опасна, тайна мисия. Но след пътуването, продължило почти дванайсет часа през Европа, той е успял да остане незабелязан. Испания и Франция са в общите граници на шенгенското пространство на Европейския съюз. Затова и никой не проверява паспорта или личната му карта на границата с Пиренеите.
Той се качва на ескалатора и влиза в обширната претъпкана зала. Хората край него са различни – бизнесмени, работници, амбулантни търговци, уличници, скитници, ярко облечени, бърборещи туристи и доста много индийци и пакистанци. Той се слива с тях. Оглежда се из тълпата, търсейки някой мюсюлманин като него.
– Ас салям алейкум (Мир вам). Можете ли да ми кажете как да стигна до джамията Тарик бин Зиад? – пита той един минувач.
Азим забелязва, че навсякъде има полицаи. След два месеца в Испания ще се проведат парламентарни избори и атмосферата е трескава. „Всеки очакваше нова атака” – припомня си Антонио Бакеро, кореспондент по въпросите на сигурността на местния вестник. Три дни преди последните избори, преди четири години, ислямисти са поставили бомби във влакове в Мадрид, в резултат на което загиват 191 души и 1500 са ранени. Някои твърдят, че тази атака е коствала на управляващата консервативна партия (Партидо популар) победата на изборите. (Първоначално правителството погрешно обвинява баските сепаратисти за поставянето на бомбите.) На този тур силите по сигурността няма да оставят нищо на случайността и наблюдават зорко, за да няма повторение на инцидента.
След като получава напътствие, Азим тръгва по улицата към най-близкото метро. Оглежда се и се чуди дали не се откроява. Дестинацията му е работническият квартал Равал, в периферията на лабиринта от средновековни улици, известни като Рамблас. Това е една от най-големите туристически атракции на Барселона, но Равал е малко по-беден, по-мрачен. Той скача на метрото, после се прехвърля веднъж, вземайки линия Л3 до гара Лицеу. Покрай перона има реклама на „Макдоналдс” и плакати на полуголи момичета, рекламиращи туристическа агенция. В дъното има електронни бариери, а зад каменните стъпала е Рамбал. По-късно през деня булевардът ще се изпълни с туристи и семейства, излезли на разходка, всички бродещи из прочутата централна калдъръмена улица, засенчена от чинари, с вестникарски будки, кафенета и стойки за паркиране на скутери. Надпис на един прозорец рекламира масаж за 30 евро.
Пътят до Равал минава по еднопосочна павирана улица, Карер дел Хоспитал, която постепенно се стеснява. Пететажните жилищни блокове от двете страни сякаш се накланят навътре, балконите стърчат напред. Магазинчета за тениски и младежки хостели отстъпват на скапани будки за мобилни телефони и месарници халал (където месото се коли по изискванията на исляма – бел. прев.). След преминаването на неприветливите каменни стени на средновековната Каталония Хоспитал, сега превърната в училище и художествена галерия, той стига до необозначената задна врата на джамията, на номер 91, точно преди една пакистанска пекарна и сикхски храм.
Този вход е заключен, затова той тръгва в тесен сокак, прорязан между жилищните блокове, под капещото пране, провесено от балконите отгоре. Завива надясно по нов път и усеща, че атмосферата внезапно става по-напрегната. Вижда млади мъже с мобилни телефони, които уреждат шепнешком сделки с наркотици; проституиращи изкуствени блондинки се облягат на стените. После вижда надписа – Мезкита Тарик бин Зияд.
Това е най-голямата джамия в Барселона. Зад занемарен вход са скрити шест етажа на молитвени зали. Но дори и това пространство не е достатъчно. За обедната молитва в петък тук се събират над 1000 души и понякога човешкият поток се излива и на улицата. Името на джамията символизира резонанса на историята. През осми век Бин Зияд е бил управник на Танжер. Той се е издигнал до поста генерал, разгромил е вестготите и е завладял Испания, като я е направил част от ислямския халифат. (Гибралтар също е наречен на него: изопачаване на Джабал Тарик – Джабалтар – планината на Тарик.)
Азим е пристигнал твърде рано. Предната врата на джамията също е затворена. Той открива един съседен ресторант за скара и отива да изчака там. Но на обяд се връща и се присъединява към молещите се. След това се представя на някои от религиозните водачи. Обръща се към тях с „маулана”, почетна титла, давана на мюсюлманските клирици от южноазиатците. „В онзи момент – припомня си той – аз им говорех като нормален човек. Не знаех, че те са част от организацията.”
Хората, които управляват джамията, и всички, с които той се запознава, са привидно посветени на прозелитска мюсюлманска група, наречена „Таблиги Джамаат”. Това е същото това консервативно световно движение, чиито последователи са посрещнали с радост Насири в Пакистан – и са го отвратили с умерените си възгледи. Но сред милионите му последователи има и радикално настроени, войнствени екстремисти. „Таблиги Джамаат” е обявена извън закона в пет страни, макар организацията да отрича всяка връзка с насилие. По-късно един прокурор в Барселона, Исмаел Морено, ще я обвини в проповядване на „поголовно” насилие с политическа цел.
Както Азим ще си спомни, групата, с която той се среща в Барселона, е под ръководството на самата Ал Кайда; заповедите й идват директно от един от заклетите съюзници на организацията, пакистанска талибанска група, позната като ТТП – Тахрик Талибан Пакистан (Пакистанско движение на талибаните). Азим заявява, че инструкциите му идват от Байтулах Мехсуд, командир от ТТП.
Азим е работил тайно за ТТП из цяла Европа в продължение на две години. Мехсуд лично му е дал кодово име Ахмед. Привидно Азим живее нормален живот на нелегален имигрант в Париж, работейки „на черно” – с други думи, без да бъде официално регистриран – за френска електрическа компания. Но както казва той по-късно: „по целия свят хората в терористичните групи живеят като нормални хора”. През ваканциите и уикендите той пътува из Франция, Белгия, Холандия и Италия и доставя пари на екстремистки клетки. Той ще заяви също и че си е взел няколко дни неплатени отпуски, за да отиде на обучение в тренировъчния лагер във Вазиристан, най-беззаконната част в пакистанския граничен регион, а и в цял Афганистан. Понякога отсъства в продължение на месеци. „Аз бях член на Ал Кайда” – ще заяви той по-късно в съда.
Пристига в Барселона с нови заповеди от преките си командири в Париж. „Те ми казаха, че може да остана в Барселона или да отида в друга страна, за да взема участие в експлозия.” Не е бил осведомен за конкретната си роля в атаката. Парижките му свръзки казват, че всичко ще му бъде обяснено от водача на радикалната група, базирана в джамията, чието кодово име е Ашраф.
Докато Азим чака след обедната молитва маулана Амед Маруф, трийсет и осем годишният имам слиза долу от минарето. Азим изглежда видимо притеснен, затова Маруф му казва да се отпусне и да говори свободно. Казва му, че той е Ашраф, когото търси, и че на малката група от осем души, която се е събрала в коридора, може да се има доверие. Повечето от тях са скорошни имигранти в Испания.
Следващият разказ е базиран на по-късните показания, дадени от Азим. Неговата версия за събитията е оспорвана от някои други от замесените, но испанският съд потвърди, че той казва истината.
Според Азим този следобед Маруф очертал някои детайли на дързък план за взривяване на метрото в Барселона. Той говорел на смесица от пакистански и урду.
– Защо ще атакуваме метрото? – попитал го Азим.
– Защото, ако атакуваме метрото, бърза помощ и аварийните служби няма да могат да проникнат вътре. Един човек ще носи раницата, друг ще детонира бомбата от дистанция... Ако първата атака не успее, ще предприемем втора и трета в Испания.
Азим все още чака да чуе каква ще бъде неговата роля в атаката. По-късно през този ден той се присъединява към групата, докато излизат заедно от джамията. „Твърде опасно е да се спи в джамията”, казва му Маруф. Те отиват в един апартамент на около половин километър разстояние, дома на маулана Шахид Икбал. Специалността на последния, както ще стане ясно на Азим, е правенето на бомби, а не Светото писание. Азим прекарва нощта там.
От скрит наблюдателен пост в сградата отсреща един проследяващ екип – офицери от Националния разузнавателен център – ги наблюдава. Те правят снимки на Азим и другите, влизащи в жилищния блок.
На следващия ден, четвъртък, 17 януари, Азим и майсторът на бомбите, маулана Шахид, се връщат в джамията. Азим е представен на двама сънародници пакистанци, Мохамед Шуайб и Мехмуд Халид. Първият е дошъл от Германия през ноември, вторият от Стокхолм – през октомври. Терористичната клетка вече е завършена. Нейният командир Маруф дава повече подробности за плана. Ще има две вълни на атаките.
– След като първата бомба избухне, ще има нареждания от Ал Кайда и Байтуллах Мехсуд ще ги обяви – казва им Маруф.
Около 5 часа следобед на същия ден маулана Шахид пита Азим дали иска да се обади на съпругата си.
– Не мога. Забранено е.
Шахид му подава мобилен телефон.
– Ето, обади й се. Маулана Маруф ти дава позволение да разговаряш със съпругата си.
Използвайки предплатена телефонна карта, която Шахид му дава, Азим звъни на съпругата си. След разговора те отиват на разходка и Шахид му съобщава новината.
– Това беше последният разговор с твоето семейство. Ти няма да ги видиш повече.
Азим е определен да стане атентатор самоубиец. Когато се е съгласил да дойде в Барселона, изобщо не му е хрумвало, че ще се случи това – нито пък, че атаката ще бъде толкова скоро.
– Защо не ми казахте преди това? – пита той.
– Можеше да станеш прекалено емоционален, докато разговаряше по телефона.
Азим сега обмисля какво трябва да направи, за да спре това.
Около 10 часа следобед испанският проследяващ екип наблюдава как маулана Кадир Малик, един от другите водачи на групировката, напуска апартамента с черен сак и го оставя в улична кофа за боклук, който те по-късно претърсват. Той съдържа клещи за рязане на кабели, отвертка, канцеларски нож, девет чифта латексови ръкавици, един чифт гумени ръкавици, осем празни картонени цилиндъра от фойерверки и четири парчета пластмаса, също от фойерверки, празна метална кутия за сачми, празна тенекиена кутия за сачми, два пакета батерии, три устройства, описани от полицията като „механични таймери”, осем електрически щепсела, осемнайсетсантиметрови парчета от кабел и мобилен телефон с предплатена карта.
Следващият ден е петък, денят за молитва. Азим стои заедно с групата в голямата джамия и е трудно да се измъкне. Но точно след 4 часа следобед той казва, че трябва да използва тоалетната. Проверява дали другите кабинки в мъжката тоалетна са празни. Най-сетне има няколко минути насаме. Бърка в джоба си, изважда собствения си мобилен телефон и го включва. Използва същата предплатена карта, която Шахид е забравил да си вземе обратно, и се обажда на един номер в Париж.
Азим говори бързо.
– Аз съм тук в Барселона. В джамията Тарик бин Зияд съм. Утре сутринта в Барселона ще се случи нещо лошо, терористичен акт.
Той изслушва отговора и после продължава:
– Аз напускам с групата и не мога да го спра... Ако можете да направите нещо, моля ви, спрете го.
Азим изключва телефона си. Той е разговарял с човек, който, както ще обясни на процеса, е познавал като полицейски офицер под прикритие.
– Имам един приятел във Франция – ще каже той по-късно на съда. – Той е французин. Понякога сяда в бара близо до нашата къща. Знаех, че работи за полицията, но не знаех в кой отдел.
Офицерът всъщност е член на Френската тайна служба (не е ясно дали тогава е работил за един от двата вътрешни отдела, или за външния отдел, ГУВнС14). Френският офицер е във връзка с Азим от почти две години. Дали Азим е знаел кой е той всъщност, дали вече е бил ръководен като агент и дали е пътувал до Испания с инструкции от французите, са неща, които ще бъдат обект на по-късен дебат. Азим отрича. Той казва: „В цяла Европа познавам само един полицай, и то като мой приятел. Просто се възползвах от шанса, за да му позвъня”. Но независимо дали всъщност е вербуван, телефонното му обаждане до Франция е кулминацията на френските усилия. Има къртица вътре в Ал Кайда, която доставя информация за реален заговор. Съвременният резидент не може да иска повече.
Хора като Азим наистина са редки, но още по-рядко е такова проникване да стане публично почти веднага. В рамките на няколко часа след телефонното обаждане на Азим повечето членове на групата са вече в затворнически килии и испанската Гуардия Цивил ще убеждава Азим да даде показания като специален „защитен свидетел”. В рамките на две седмици разбулването на френския шпионин в терористичния заговор в Барселона ще бъде на първите страници във всички вестници в Испания благодарение на информационна агенция, която на 2 февруари е съобщила, че „Френските тайни служби” спешно са предупредили за „терористичен заговор” в Барселона и са изпратили агент в града.
От сега нататък Азим ще бъде познат на обществеността като анонимния агент F1. (По испанския закон е забранено да се публикува неговото пълно име, макар той да е познат с истинската си самоличност на обвиняемите в Барселона и неговото име да е дадено в съда, а по-късно е публикувано на някои места.)
Казусът предизвиква скандал между Франция и Испания. Франция иска да знае защо толкова лесно е свалено прикритието на Азим. Необходимо ли е било силите за сигурност да се втурнат толкова спешно след телефонното позвъняване, за да предотвратят операцията? Дали е правилно, или погрешно, казусът ще подчертае трудността да се действа по информация на шпионин, без да се разкрие съществуването му, с което се слага край и на оперативния му живот.
Когато предполагаемите заговорници по-късно са докарани в съда, делото показва също и сблъсъка между секретните методи и наказателното правосъдие. Полицейският казус се опира на това, което Азим е описал, но той е некачествен свидетел. Има твърде много неща, които не може да каже открито пред съда. Историята му за инспирираното му от съвестта телефонно обаждане на неговия приятел полицай е неубедителна и прилича на лъжа с цел да се избегне разкритието, че той е бил агент от самото начало. Ако признае, че е бил отдавнашен агент, може да предаде други текущи или предишни операции. Но прикриването има други последствия: ограничаване на правната защита на другите обвинени заговорници. Ако е бил агент, който се признава като такъв, адвокатите по защитата биха могли да настояват предварително за информация и да изкарат, че обвиняемите са били натопени.

По-късно Азим обяснява подробно какво му е обяснил за заговора маулана Шахид. Казал му, че самият Бейтуллах Мехсуд е взел решението да издигне Азим от човек, който просто ще участва в направата на бомбата, в шахид. Предполага се, че това е голяма чест. Щяло да има четирима мъченици. Азим и Мохамед Имран Чиима са първата двойка, която ще атакува метрото. Втората двойка са Махмуд Халид и Мохамед Шоайб, макар да не е ясно дали тяхната цел ще е метрото, или влакове и автобуси.
Шахид донесъл бяла пластмасова торба. Отнесъл я в библиотеката на джамията с Азим и Маруф. Зад някакви книги извадили черна торба. И двете съдържали сив барут.
Шахид взел малко барут, разтрил го между пръстите си и обяснил на Маруф:
– Качеството не е много добро. Ако се случи нещо, аз нося отговорността.
– Не се притеснявай. Мисля, че барутът е окей. Дори и да е лош, не можем да отидем и да вземем по-добър от този.
Маруф казал на групата, че трябва да отнесат барута и някакви компютри в друга джамия. Първо всички се събрали в двора, където той казал една специална молитва да благослови тяхната бъдеща саможертва. Емоциите били много силни и Маруф се молел: „Моля те, Аллах, приеми нашата саможертва. Ние даряваме нашите животи”.
Маруф, според разказа на Азим, наредил на всички – група от дванайсет души – да се изнесат от джамията Тарик бин Зияд и да се насочат към друга джамия на движението „Таблиги Джамаат”, близо до барселонската метростанция „Хайме I”. Тя е известна като Мескита ан Нур (Джамията на светлината). В нея има втори етаж, където молителите от „Таблиги Джамаат” могат да готвят и да се хранят. Всеки от групата носи раница и им е наредено са се движат по двойки. „Всички заедно е твърде опасно”, казал им Маруф.
Новата джамия била малка. Според Азим, Маруф казал на атентаторите самоубийци да се качат горе и да поспят, а водачите на клетката, мауланите, да останат долу. Добавил и че те трябва да свършат малко работа на своите компютри, но Азим е убеден, че истинското им намерение е да започнат да сглобяват бомбите. Когато бомбите станеха готови, те щяха да започнат атаката.
– Когато заспахме тази нощ, аз не знаех дали това ще се случи на следващия ден, дали сутринта, дали вечерта. Само маулана Маруф знаеше. Те щяха да започнат сглобяването на бомбата и ние не заехме по кое време тя ще бъде готова и кога ще трябва да отидем в метрото.
Десет минути преди полунощ членовете на елитния Унидад Еспесиал де Интервенсион (Специален отряд за интервенции) нахлува в джамията и арестува четиринайсет мъже, двама от които по-късно са освободени, без да им бъде повдигнато обвинение. Когато един офицер се опитва да арестува един от пакистанците в групата, Абдул Хафиз Ахмед, когото полицията смята за главния майстор на бомбите, той се съпротивлява яростно и според някои казал на арестуващия го офицер: „В моята страна аз съм убил много полицаи като теб”.

Когато новината за арестите гръмва, тя е посрещната едновременно с радост и тревога в Испания. „Голяма терористична атака на Ал Кайда осуетена”, съобщава „Ел Периодико де Каталуня” (El Periуdico de Catalunya). Съдия Балтазар Гарзон, най-прочутият антитерористичен магистрат, казва, че арестуваните са били „готови да влязат в действие като терористи в Испания”. Заговорът идва като изненада, но потвърждава, че джихадистите от Пакистан са най-голямата надигаща се заплаха в Европа. Според Гарзон: „Пакистан е идеологически и тренировъчен развъдник за джихадисти, откъдето се експортират тук”. В САЩ заговорът е приет също доста сериозно. Майк Макконъл, тогавашният директор на Националното разузнаване на САЩ, казва пред конгресната комисия: „Имаме двайсет разобличени терористи в Испания, които са били обучени в Пакистан и които са щели да станат атентатори самоубийци, като се пръснат из цяла Европа”.
Французите обаче не са много щастливи. Информационната агенция Асошиейтед Прес съобщава, че контратерористичният екип във Франция е изразил „удивление” от начина, по който испанските власти са действали по случая. Французите са „вбесени, че използването на техния агент се е появило в испанските медии и че властите са решили да го направят „защитен свидетел”. Макар този защитен статут да запазва името на F1 в тайна засега, разкритието на такъв свидетел е предупреждение за членовете на набедената терористична група както за съществуването на агент, така и за неговата самоличност. Дотогава се предполага, че заговорниците са мислили, че F1 е бил един от тях. „Испанското отношение към френския информатор разяри служителите във френските разузнавателни агенции и подкопа доверието между двете държави”, съобщава „Ню Йорк Таймс”, цитирайки френски и други европейски официални лица. „Стойността на информатора като източник бе унищожена, когато той се превърна в обвиняем свидетел и съдържанието на показанията му е изтече в новинарските медии.”
Често е трудно да се реши кога да се действа по подадена информация, а е дори по-трудно да се определи дали информацията предупреждава за смъртоносен заговор. Ако се действа прекалено рано, може да се разкрие информаторът или пък избързването може да провали събирането на достатъчно доказателства за подвеждане под отговорност на престъпниците. Но ако се действа твърде късно, може да се стигне до гибелта на много хора. Както обясни испанският прокурор Гонзалес Мота: „Самоубийствените атаки не позволяват много голямо поле за вземане на решения. Задействане след атаката би било трагедия”. Конкретно в демокрациите, където политическите лидери се боят да не бъдат подведени, да не ги обвинят и отговорността да падне върху тях, службите за сигурност няма да допуснат заговори, които са разкрили, да продължат да се развиват, ако има риск да бъдат убити хора като последствие. „В контратероризма разузнаването е подчинено на действието”, каза един бивш офицер от СРС. Убийствените намерения на терористични групи означават, че всеки план за използване на агент за дългосрочно събиране на информация трябва да бъде отменян.
Но били ли са заговорниците от Барселона – ако те са такива – толкова близо до нанасяне на удара? Вътрешният министър Алфредо Перес Рубалкада признава за „съмнения” относно степента на готовност на клетката да извърши своята атака. И дали прикритието на един доста рядък и ценен шпионин не е било взривено за нищо?

Един британски служител от разузнаването описа едно пътешествие, което е направил до Израел през 2002 година. Директорът на Мосад му казал, че получава оплаквания: „Животът на шпионина става много досаден. Всички ние трябва да живеем като мюсюлмани!”. Цяло ново поколение офицери на Мосад трябва да правят всичко, което могат, за да вървят, да говорят и да мислят като своите врагове. Но рутината на постоянната молитва, изучаването на Корана и въздържането от алкохол и случаен секс не са единственото неудобство. Нараства броят на опитните резиденти, които изразяват съмнение дали тези усилия постигат чак толкова много.
Още от атаките през септември 2001 г. политическите лидери в целия Запад раздават чекове за милиарди на своите шпионски агенции и сега тормозят шефовете им, искайки да знаят дали има някого вътре в Ал Кайда. Както един старши оперативен офицер на ЦРУ каза, и инсайдерите, и аутсайдерите се чудят дали „един мъж на скалата” до Бин Ладен е могъл да предотврати 11 септември. Но възможно ли е изобщо да се вербува такъв шпионин, или вече е твърде късно?
През 2008 г. бившият шеф на СРС сър Ричард Дирлав заявява на едно съвещание на тинк-танкове в Лондон, Уайтхол, че вербуването на шпиони е станало по-трудно, защото войната с тероризма предизвиква самата природа на шпионската игра. Например в миналото отправната точка за вкарване на шпионин вътре в някоя организация беше да се сдобиеш със списък на членовете й. „Ние ценяхме много високо вътрешните телефонни указатели. Те бяха ключ към разбирането на организационната структура”, казва той.
Както някои бивши офицери разузнавачи ми обясниха, макар че първоначалната стъпка за агента по сдобиването с телефонния указател може да е очевидно тривиален акт на шпиониране, това го прекарва през невидимата линия на предателството; то е малък компромис, от който е трудно да се върнеш назад. И както Дирлав изтъква, телефонният указател е от голям интерес. Той позволява на шпионската агенция да направи схема на йерархията на противника си. Но какво може да бъде еквивалентът на телефонен указател на Ал Кайда? Абсурдът на този въпрос, казва Дирлав, е критерият за начина, по който светът на разузнаването е бил преобърнат.
По времето на атаките на 11 септември Ал Кайда е ръководена от „шура”, съвет с определено ръководство, което например одобрява или отхвърля предложения за големи терористични атаки. Под този управляващ шура се намира серия от подкомитети, които организират междинните действия, финансите, военното планиране и пр.
Но когато западните агенции хващат Ал Кайда в своето полезрение, организацията сякаш започва да изчезва. Така наречената глобална война с тероризма е разпокъсала Ал Кайда, заместила е централизираната терористична групировка с алианс, разцепен на вътрешно свързани независими части. Точно заради това е извънредно трудно да се проникне в Ал Кайда.
Дори и преди 11 септември Ал Кайда управлява франчайзи. Методите, правилата и целите са публични и сателитните групировки могат да вземат свои лични решения за мишените и за времето на атаките. Дирлав обяснява на тинк-танковете, че ислямските терористи са като „ято птици”, което се „събира заедно и се разпръсква, както изглежда, спонтанно”, при това със срината йерархия и без никакви перманентни отношения. В съвременната терористична групировка индивидите са заменими. Това означава, че един агент вътре има много малко време, за да събере полезна информация. Няма ясна йерархия, в която да проникне и да се издигне. И както се е случило с F1, от вербувания може да се очаква да стане доброволец за някоя самоубийствена мисия.
Тази преходна, неустойчива структура поставя под въпрос дали сериозно проникване в движението е възможно и дали наистина е полезно. Това е, защото не само хората и заговорите се променят непрестанно, а също, тъй като няма почти никакви изисквания да се уведомяват другите, точните детайли на всяка атака или заговор може да не са определени, камо ли пък съобщени на някой друг, до самия последен етап.
Шпионските агенции са привикнали да мислят дългосрочно, което е наследство от Студената война. Ако е отнемало пет години да се развие един добър агент в КГБ например, може да отнеме още пет години, за да се придвижи същата тази къртица на съответната позиция, откъдето ще има достъп до важни секрети. Както и в Северна Ирландия, на вербувани членове на ИРА, работещи за британците, може да им отнеме години, за да станат доверени членове на активна единица. И през този период организацията ще тества лоялността на вербувания. Това прави проникването извънредно трудно, но пък после има голяма възвръщаемост. Щом веднъж лоялността му е доказана и е придвижен на полезна позиция, той може да получава информация за хора, стратегии и планове, които могат да бъдат релевантни за години напред.
Намиране на източник на този тип позиция днес е много по-рядко. Според Дирлав човешкото разузнаване е бързо отмиращо изкуство; този вид шпиониране, практикуван и рафиниран с векове, просто не действа повече. „Човешкото разузнаване е подкопано заради трудностите във вербуване на източници.” Вместо това, казва той, ние трябва да се научим да живеем с широко разпространеното електронно наблюдение. „В тази нова среда това, от което се нуждаем, е потоци от данни”, като интернет чат-стаите, имейлите, телефоните, банковата система, емигрантските и имигрантските архиви, туристически резервации, всичко това трябва да бъде анализирано с усъвършенстваните компютърни мощности.
Той намеква, че ако е невъзможно да се проникне в терористична групировка и да се открие кой наистина представлява заплаха, тогава цялото общество може да бъде поставено под интензивен мониторинг по такъв начин, че подозрителните модели на поведение да бъдат идентифицирани отрано. Ние бихме могли да приемем много по-голяма инвазия в нашия личен живот.
Това е любопитен анализ. Но макар той да дава добро обяснение защо старият стил на шпиониране не е ефективен срещу новите мишени, не обяснява защо шпионирането не може да се извършва различно. Анализът просто описва провала на адаптиране.
Неустойчивата структура на екстремисткия, войнствен ислям определено изисква пъргавина и по-гъвкава форма на шпионаж, която е далеч от болезнените усилия на миналото. След 11 септември британските тайни служби се опитват много усърдно да вкарат свои очи и уши в джамиите. МИ-5 и местните полицейски органи започват да вербуват информатори, които да седят по време на проповедите и да предупреждават за всяка група екстремисти, която започва да се сформира вътре в джамията, или в някое неофициално място за молитви. Но както шефът на шпионите Дирлав бе предрекъл, успехът идва най-вече не от шпионирането, а от използването на контраразузнавателни техники: наблюдение и прихващане на комуникации.
Това обаче не е цялата история. Малко по малко тайните служби овладяват нов, по-ефективен начин на действие, като същевременно опознават слабостите в джихадистките клетки и се учат как да проникват в тях. Ако не могат да стигнат до върха или да ръководят агент вътре за продължителен период, най-малкото могат да поставят такъв достатъчно дълго, за да им събере някаква полезна информация.
Една цепнатина в джихадистката броня на Ал Кайда е постоянната нужда от нови бойци. Друга е настойчивото й желание да използва хора, наскоро приели исляма. През 2008 г. британски източник от службите по сигурността каза пред един вестник, че може би има до 1500 преминали към фундаменталистката кауза в цяла Великобритания. На едно ниво това е определен проблем за службите за сигурност, защото „очевидно тези хора се сливат с масата и не размахват знамена”, за да се оповестят. Но на друго ниво то показва, че абсолютни аутсайдери, независимо дали бели, или черни, могат бързо да се внедрят в екстремистките кръгове. Сред примерите за такова оперативно сменяне на религията (жаргон за хора, които обръщат своята новонамерена вяра в джихада в действие) е т.нар. Шу Бомбър, Ричард Рейд, който през 2001 г. опита да взриви трансатлантически самолет. В друг случай през 2006 г. бял, двайсетгодишен бивш гимназист от Хай Уайкомб, Бъкингхамшир, бе арестуван и макар по-късно да бе оправдан от съда, бе обвинен от прокурора, че се е подготвял да вземе участие във взривяване на самолет с течни експлозиви. По време на ареста той е мюсюлманин само от четири месеца. Има нещо, заслужаващо доверие в наскоро преминалите към исляма в екстремистките военни кръгове. „Религиозните новобранци винаги са склонни да проявяват по-голяма страст и фанатизъм от онези, които са израсли с тази конкретна религия”, каза пред Скотсман Робърт Лийкин, директор на Имиграционната и Националната програма за сигурност.
Според лорд Алекс Карлайл, британски адвокат, който стана независим правителствен рецензент на антитерористичното законодателство, ислямистките радикали в затвора се насочват към конвертиране: бившите престъпници се оказват достатъчен източник, за да предоставят ресурс за новобранци, които да се присъединят към джихада – и същевременно да работят като агенти.
Именно един от тези престъпници, променили религията си в затвора, доказва, че може да се проникне в джихадизма. Това е самонадеяният и буен бивш датски затворник, рокер-мотоциклетист на име Мортън Сторм, който преминава в лоното на исляма в края на 90-те като начин да избяга от живота на постоянна борба, дрога и пиянство. Макар да е открил религията, Сторм не е изоставил своята любов към действието. Той се въвлича във все по-радикални кръгове. Известен като Мурад Сторм (Мурад Бурята), той се среща с екстремисти, живеещи във Великобритания, отива да изучава арабски и ислям в Йемен (намира се там през септември 2001 година) и изгаря от желание да се сражава на страната на ислямистките радикали, които са превзели Сомалия. Когато през 2001 година се ражда синът му, той го нарича Осама, на Бин Ладен. Но въпреки цялото му ентусиазирано въвличане в екстремистките кръгове има нещо, което го дърпа назад. Може би, както той самият казва: „Аз не бях напълно готов да приема, че можеш да убиваш невъоръжени цивилни граждани”. Когато едно ново планирано пътуване до Йемен се отлага, той е толкова разочарован, че започва да се съмнява и в догмите на цялата религия, която е следвал почти едно десетилетие. „Всички мои мечти за джихада бяха съсипани. Питах се: „Това не може да се случи, защо?”. Бях толкова обиден и наистина, наистина разстроен... Това ме накара да будувам цяла нощ.” И когато се замисля повече за това, вярата му в радикалния ислям се изпарила и той се въодушевил от нов проект – да шпионира срещу него.
В някакъв момент през 2006 г. Сторм за пръв път се свързва с Датската разузнавателна служба (ДРС), но поради връзките, които е изградил в радикалните кръгове в Англия, той моли също и да сътрудничи на СРС и МИ-5. Разказът на Сторм за неговата работа като агент не може да бъде потвърден по независим начин, но той действително е събрал огромни количества доказателства, за да документира шпионската си дейност – включително имейли, видео- и магнетофонни записи на срещи с ЦРУ, но за това – по-късно.
Това, което случаят Сторм доказва, е как един агент сред джихадисти може да бъде ръководен за доста продължителен период, но не толкова, че да се забърка прекалено с нито една група. Изкусното направляване показва също и че неговата работа би могла да се използва, за да се забележат потенциалните нарушители и заговорите, които са в действие, без да го замесват в никакви съдебни преследвания.
В Дания Сторм забелязва, че един радикал на име Хамад Хуршид е обръснал брадата си, затова подава сигнал, че това би могло да е подготовка за атака. Властите използват скрити камери, заснемат как Хуршид и още един екстремист експериментират с експлозиви. Те са арестувани през септември 2007 г. и осъдени съответно на дванайсет и седем години. Сторм е пазен далеч от съдебната зала.
В Сомалийската джамия в Бирмингам Сторм се запознава с мъж на име Омар, сириец, чието истинско име е Хасан Табах, който му казва, че планира да прави бомби. Полицията нахлува в дома му през декември 2007 г. и открива химикали и инструкции за производство на бомби. Това е достатъчно, за да се изпрати Табах в затвора за седем години, отново без да е нужно Сторм да дава показания.
Разликата между Сторм и Азим е, че е било необходимо да се постави Азим на свидетелската скамейка. Все още предстои да бъде изцяло публично разкрита пълната история на това, което се е случило в Барселона, и остава ключовият въпрос за надеждността на Азим и за това, как той е бил вербуван. Последващо проучване от испански журналисти разбулва малко повече за произхода и миналото му, включително за ранния му живот (също както на Сторм), на ръба на престъпленията. Те разкриват, че в Пакистан Азим все още се издирва като предполагаем „трафикант на хора”: той е обвинен, че в продължение на четири години е въртял рекетьорска търговия с фалшиви документи за влизане в европейски страни, а също и че е вземал пари за фалшиви обещания, че ще урежда на емигрантите да ги вкарат тайно в Европа. Бивши негови съдружници изказват предположение, че той е станал шпионин на френското разузнаване като начин да избегне криминалните обвинения у дома.
Нито един от тези детайли не е споменат, когато Азим разказва историята си в съда в Барселона, но те в никакъв случай не я омаловажават. При предпазването на шпиони детайлите често се пропускат в открити заседания. И опасността от юридическо компрометиране е класическа тактика на вербуване, използвана от някои разузнавателни служби, макар и не всеки да я одобрява. „Този тип методи на изнудване може да даде ужасен обратен ефект”, каза един бивш офицер от СРС. Но според добре информиран испански източник Азим е бил доброволец във френското разузнаване, не някой, който е бил активно разработван като специална мишена. „Той бе дошъл при тях преди две години.” Източникът не знае какви са били мотивите му.

Когато Гуардия Сивил нахлува в джамията в Барселона, Азим е арестуван, но след това е прехвърлен на специален режим. Той ще твърди, че изобщо не е разбрал дали неговият сигнал е станал причина за арестите. Когато дава показания в съда на процеса срещу заговорниците от Барселона, му е зададен въпросът дали Гуардия Сивил вече е държала бандата под наблюдение. Съдът никога няма да разкрие дали те действително са ги следили.
Азим, който е поставен в испанската програма за защитени свидетели, не предоставя много данни за това, как е влязъл в контакт с френските власти. Голяма част от историята му е доста неправдоподобна. Той казва на съда, че се е запознал със своя приятел, „френския цивилен полицай”, в местен бар. „Запознах се с този приятел преди две години и половина, защото всеки път, когато идвах в бара, и той беше там. Седяхме си там всеки ден и започнахме да се опознаваме. Бяхме кръчмарски приятели.” Макар двамата да си разменят телефонните номера, Азим отрича да е знаел, че френският полицай е работил за тайна служба. Той казва също, че не е разказал на полицая за връзките си с терористите. Когато ходел на обучение до афганистанската граница, той давал на французина различни обяснения. Веднъж казва, че ще посети болната си майка. Друг път, за да помогне в последствията от земетресението. „Измислях си разни оправдания за връщането ми в Пакистан.”
Азим настоява, че неговото шпиониране за полицията е започнало и свършило с един телефонен разговор. Но той признава също и че е знаел, че полицаят не е бил случайно в бара, а за да събира информация. „Аз разбрах, че той работи за полицията – (беше ясно) че те искат да получат информация. Никога не съм казвал, че беше в тайната полиция.”
Но през 2011 г. се появява доказателство, че Азим е излъгал в съда и че е бил дългосрочен отдавнашен таен агент, не просто информатор в последната минута. Това се появява в малко забележима телеграма от посолството на САЩ в Мадрид, публикувана в сайта Уикилийкс, маркирана със „Секретно” и NOFORN – което означава, че не трябва да бъде показвана на никоя чужда държава. Тя е озаглавена така: „ИСПАНИЯ: ПРОКУРОРЪТ ДЕЗАВУИРА ВРЪЗКАТА НА АЛ КАЙДА СЪС ЗАГОВОРА ЗА МЕТРОТО В БАРСЕЛОНА” . Тя гласи:

(S/NF) Противно на самоуличаващите съдебни показания от звездния свидетел на правителството в наскоро приключилия процес относно заговора за атаката на барселонското метро, националният съдебен прокурор Висенте Гонзалес Мота на 13 януари поверително потвърди пред POLOFF (политическия офицер в посолството на САЩ), че Ал Кайда няма никаква връзка с радикалната ислямистка клетка и че свидетелят всъщност е агент под прикритие на трета страна, както защитата твърдеше.

В секретната телеграма пише, че Мота разкрива това пред испанско-американска група, работеща в сферата на тероризма и организираната престъпност. Той обяснява, че испанските закони „позволяват на служители от тайните служби да останат под прикритие”, скривайки – с други думи, лъжейки за – своята истинска самоличност и връзки: „когато дават показания в съда”. В телеграмата пише и че в предишни доклади на посолството е изтъкнато, че в „показанията, дадени под клетва”, F1 твърди, че е бил „бивш член на клетката, който се е обърнал срещу колегите си и е информирал властите за заговора” и че е „бил член на Ал Кайда от 2005 г.”, представлявайки част от нейната финансова мрежа. За разлика от това, което Азим казва в откритото съдебно заседание, телеграмата гласи, че „съдиите са били наясно, че свидетелят е агент под прикритие, а не истински член на Ал Кайда”.
Ако телеграмата е вярна и Азим е излъгал, тогава в техните опити да защитят източника си властите биха могли съща така да откажат на предполагаемите заговорници приемлива защита. Без да са информирани за миналото на Азим, ще им бъде трудно да оспорят надеждността на неговия разказ. И освен неговите показания не са представени почти никакви убедителни доказателства. „Имаше реални съмнения относно този казус – казва испанският журналист Антонио Бакеро. – Аз не съм сигурен дали някой си е свършил добре работата тук.” Както защитата изтъква на процеса, полицията не е намерила никакви експлозиви – просто няколко парчета кабели, батерии и барут, взет от фойерверки. По-подозрителните предмети са осем грама нитроцелулоза с частици калиев перхлорат (наричан още „запалителен прах”) от фойерверки, таймери и 783 сачми за въздушна пушка. (Колкото и убийствени да са потенциалните намерения, това едва ли изглежда като рецепта за сериозна атака.) Испанската полиция е убедена, че истинският склад за експлозивите не е намерен, но тя не вярва и на Азим. Въпреки неговите емфатични показания относно плановете за незабавна атака самите прокурори признават, че тези, които е трябвало да направят бомбите, сигурно са били доста далеч от завършването на своята работа.
По време на процеса Рошан Джамал Хан, индийски бизнесмен, който е арестуван и по-късно обвинен като член на клетката, настоява, че той е дошъл в Испания, за да изнася зехтин в Бомбай. Макар да е член на „Таблиги Джамаат” и да се моли в джамията, той казва, че почти не познава другите, които са арестувани, и не знае нищо за заговора за бомбата. „Таблиги Джамаат” е миролюбива общност, настоява той. „Това е много странно. Ние искаме да разпространяваме любов сред хората. Никой не очаква самоубийства и правене на експлозиви, за да се убиват хора.”
Хан казва, че е живял през целия си живот в Индия и никога не е чувал за пакистанския талибански водач Бейтуллах Мехсуд. Неговото семейство в Бомбай по-късно ще заяви, че: „въз основа само на фантазии на някакъв кандидат Джеймс Бонд се правят предположения, че е надвиснала терористична атака в барселонското метро. И от това полицията вероятно се е въвлякла в действия, за да я осуети”.
В рейда са арестувани двама мъже, които по-късно са освободени, без да им бъде повдигнато обвинение; те твърдят, че и другите са невинни. Рафкат Али, двайсет и седем годишен строителен работник, „обвинява полицията, че го е била и че го е задържала в тъмна килия с часове”, според една информационна агенция. Шейх Саид Ахтар, на петдесет и две години, който работи в един магазин, казва: „Ние не сме терористи. Никой от нас не е. Ние сме имигранти от Пакистан, работим и ходим в джамията”. Ахтар казва, че полицията е открила електрически кабели и батерии в джамията: „защото в нея са се извършвали строителни работи. Ние нямаме нищо общо с тези талибани”.
През декември 2009 г. всички единайсет предполагаеми заговорници са обявени за виновни в членство в терористична група, а двама (Шахид Икбал и Кадир Малик) са обявени за виновни в притежание на експлозиви. Шахид и Кадир са осъдени на четиринайсет години и половина затвор, Маруф Ахмед Мирза на десет години и половина, а останалите на осем години и половина. Никой от тях не е обвинен в заговор за терористична атака или планирано убийство. При обжалването във Висшия съд обвиненията за притежание на експлозиви са свалени и присъдата е намалена на осем години за Маруф и на шест години за другите, тъй като според съда заговорът е бил „в зачатъчен стадий”.

Някои детайли от историята на Азим остават противоречиви и мистериозни. Но дали е бил дългосрочен, или краткосрочен агент, дали вътре в Ал Кайда, или в група на ниско ниво на кандидат джихадистки екстремисти, той е живо доказателство, че – колкото и трудно да е – шпионите могат да бъдат поставени вътре в терористична група и сред хора с достъп до тренировъчните лагери в Пакистан и тайните терористични клетки в Европа. Такива агенти си струват теглото в платина и тяхната информация трябва да се използва с най-голяма дискретност. Свалянето на прикритието на този шпионин заради заговор, базиран уж на няколко шепи барут от фойерверки, е скъпа грешка. Когато и да е бил вербуван Азим, каквито и да са били основанията на обвинението, той е имал потенциал да навлезе много по-дълбоко в екстремистките кръгове. Поставянето му на свидетелската скамейка е твърде необичайно използване на агент, защото, за да се предпази интегритетът на разузнавателните методи, той никога няма да разкаже истинската история. Ето заради това опитните оперативни работници твърдят, че е по-добре да се използват човешки източници само като отправна точка на събиране на доказателства, някой, който може да ти предложи кой телефон да подслушваш или в коя стая да поставиш „бръмбари”. По този начин случаят би могъл да се изгради и развие, без да се налага агентът да бъде компрометиран.
Това е и средство за потвърждаване на сведенията и оценяването им, ако информацията му е преувеличена. Но по-дългото управление на агента и развитието на операцията не може да се извършва само под ръководството на разузнавателната агенция или на прокурора. Това изисква подкрепа от страна на политиците и кураж да оставят акцията да се провежда независимо от очевидните рискове, че ако стане грешка, терористичната група може да се изплъзне от наблюдение. В Испания преди изборите този кураж е липсвал.
Да се ръководят такива шпиони като Азим вътре в активна клетка на екстремисти, изисква не само дързост и смелост, но и мъдра преценка – умение да оцениш кога има опасност клетката да стане действаща и да решиш да я унищожиш, както ЦРУ наскоро бе принудено да направи, ако на агента вътре в Ал Кайда наистина би могло да се вярва.

Из „Новите супершпиони”

Книгата можете да поръчате тук!