Ей ме на – на крачка от това да стана госпожа.
Не знам дали ще съм в бяло през четвъртия ден на септември, но знам, че до мен ще е мъжът, който ме заслужава.
Наскоро една приятелка ме попита има ли разлика в любовта ми, след като съм на път да оставя понатежалото си моминство в миналото.
Има, и още как. Чувството ми за принадлежност стана натрапчиво като ментовия вкус на бонбони лукче.
И колкото и да не харесвам клишетата, тук ще им се насладя като на дълго лелеян памук-шекер.
Казват, че противоположностите се привличат.
Че минус и плюс се долюбват.
Че черно и бяло са вълшебна монохромна комбинация.
Че има хляб в ин и ян.
Че сродните души са братовчеди на изпарилите се в приказките еднорози.
Все тая какво казват.
Важното е какво ми говори той отсреща. Важното е как го чувам от тази страна на сърцето.
Важното е как ме събужда неговата нощ и как ме завива неговата утрин.
Все тая какво казват, нали когато сънувам любимите очи, светулки дишат в косите ми. А когато се караме, го правим с очила на гиздави ириси.
Важното е, че когато се бием наужким, копията ни са чадъри с влюбени усмивки.
А когато се храним, каним на масата си слънчеви зайчета.
Важното е, че общите ни интереси са малко. Така няма опасност да пренавием сетивата си като захласнало се в блъскането по барабаните механично мече.
Мен ме блъска в слепоочието самозвана артистичност, а него го кефи да чопли живота с инструменти за пораснали момчета.
Мен ме привличат пакостите, него – добротата.
Важното е, че той ми позволи отново да нарисувам мечтите си – по-цветни, по-смели, по-живи, след като на два пъти някой ги изтри, без дори да разбере.
Че отмени всичките ми забрани в любовта.
Че дефибрилира сърцето ми и сега то безстрашно крещи съдържанието си в дома на щурците.
Че не ми позволи да диря любовта, а ме остави да я срещна.
А когато някога децата ни ме попитат за какво съм дошла на този свят, ще им кажа, че съм тук да обичам, да ме обичат.
Че съм тук, за да живея шумно, ненаситно и щастливо.
Че съм дошла да бъда чудото на някого. Че намерих моето.
Ще има кажа два пъти да мислят, преди да пристъпят върху дългия път към олтара.
Ще им кажа да не бързат, защото хубавите неща се случват на тези, които вярват. По-хубавите се случват на онези, които са търпеливи.
А най-хубавите се случват на тези, които не се отказват.
Ще им кажа думите на Стайнбек: „И не се притеснявай да загубиш. Ако е правилно, случва се. Най-важното е да не се бърза. Нищо добро не се изплъзва.“
Коментари (0)
Вашият коментар