Книгата на Стивън Грей „Новите супершпиони” поставя основните актуални въпроси на разузнаването във времето на тероризъм. Акцент поставя върху човешкия фактор – доколко използването на агенти от плът и кръв е необходимо, резултатно и морално оправдано и няма ли новите технологии да го изместят.
Той споделя опита и прозренията на шпионите и резидентите им, с които се е срещал, но поддържа критична дистанция, която липсва на повечето публикации и книги, написани от пенсионирани шпиони, които, дори и да не го казват, трябва да представят своите разкази за одобрение от тайните служби. Включва и опита на шпионираните – екстремисти или радикални активисти. На една конференция в Оксфорд бивш шеф на британската Секретна разузнавателна служба (СРС) го представя с предупредителен тон на участниците като „някой, който наистина се е срещал с Ал Кайда”.
Единайсета глава
Ваксинация
Добре е... за човека на улицата да осъзнава, че няма сила на света, която да го предпази от това да бъде бомбардиран. Каквото и да му казват хората, бомбаджията винаги ще се промъкне
СТЕНЛИ БОЛДУИН, Камара на общините, 10 ноември 1932 г.
През април 2011 г. Шакил Африди, лекар, наближаващ четиридесетте, чука на голяма метална врата на едно имение. Това е зловещо място, около осем пъти по-голямо от другите къщи в района, опасано със зидове между четири и шест метра и без никаква телефонна или интернет връзка. Намира се в Аботабад, планински военен град северно от Исламабад, Пакистан, и се откроява на фона на окръжаващата го среда. Никой наоколо не знае кой живее вътре, но докторът планира да използва уловка, за да открие.
Той, както подсказва името му Африди, произхожда от племе на воини, което контролира планинските проходи Хайбер и Кохат в Афганистан. През 1842 г. по време на първата англо-афганска война контингент от Африди е блокирал Хайбер, за да се противопостави на „Британската армия на възмездието”, която се връща, за да завладее наново Афганистан след клането на гарнизона в Кабул. По-късно дядото на Шакил Африди се сражава на страната на Англия в Първата световна война и е награден с кръст „Виктория” за храбростта си в окопите на Ипър.
През този ден Африди е в ново амплоа, на таен агент на ЦРУ. Когато вратата изскърцва и се отваря, той обявява, че е на мисия за ваксиниране и иска да ваксинира всяко дете в къщата срещу хепатит В. Всъщност възнамерява да вземе проби от тяхната кръв, защото ЦРУ се надява ДНК анализът да докаже съвпадение с най-издирвания човек на планетата.
Вратата се затваря и Африди се връща с празни ръце. Но макар през този ден мисията му да претърпява провал, чрез почукването на вратата той е изиграл своята роля в драматичния финал на продължилата десетилетие война. ЦРУ така и не е успяло да намери мечтания таен агент: „мъжа на скалата” до Бин Ладен. Всъщност водачът на Ал Кайда вече не „седи на скалата”, т.е. не предприема нищо рисково, а просто се крие. Но все пак ЦРУ намира таен агент, който да почука на неговата метална врата.
Това е кулминацията на лова, който е започнал след падането на Кулите близнаци. Шокът, болката и унижението от атаката на 11 септември 2001 г. изискват голям и умен враг. Съзнателно или несъзнателно, всички онези, които говорят за сигурност – журналисти, политици или резиденти, – са раздули самоличността на плашилото Осама бин Ладен, име, което е било известно само на малцина няколко дни преди атаките.
На военните и на шпионите е възложена задачата да го заловят. Обществото се нуждае от сюжет, който би могъл да се развие в струващо си усилията преследване. Ако той бе умрял твърде рано – например, когато са го притиснали в планините Тора Бора в Афганистан през декември 2001 г., – жаждата за отмъщение може би нямаше да бъде удовлетворена. През 2004 г. попитах един войник защо е в Ирак, и той ми каза: „Ние дойдохме да хванем Бин Ладен”. Мисълта за преследването помагаше на това момче от малко градче да разбере защо е на война.
Но обществото се нуждае той да бъде заловен най-накрая. Малцина са очаквали това да отнеме толкова много време. Стотици хора са арестувани и откарвани в Куба, Египет и дори в Сирия. Стилът на разпитване варира от хладнокръвното, но професионално отношение на ФБР до използване на жестоки техники като уотърбординг в тайния полски затвор на ЦРУ или електрически шокове, прилагани от Мухабарат в Египет (използвани например при заместника на Бин Ладен, Ибн ал шейх ал Либи). Методите са толкова спорни, че повече от десетилетие след залавянето му през 2003 г. Халид шейх Мохамед, предполагаемият лидер на кръга от 11 септември, все още не е изправен на процес. Това ще бъде твърде разбулващо, твърде притеснително. А междувременно Бин Ладен все още е там някъде, неговото мрачно лице се взира от редиците на галерията на най-издирваните хора на планетата. С времето в преследването му се изпробват всякакви нови начини за събиране на информация.
И тогава, вечерта на 1 май 2011 г., в събота, президентът Обама обявява, че войници на САЩ са убили Осама бин Ладен. Хеликоптери с Морски тюлени на борда са се промъкнали през границата от Афганистан до Пакистан. Те са го убили, пъхнали са тялото му в чувал и са го пуснали в Арабско море след съответната молитва.
Но как така са стигнали до него? Адмирал Уилям Макрейвън, шеф на JSOC и командир на операцията, нарича преследването най-добрият разузнавателен удар на столетието. „Мисля, че когато най-накрая ще се напише историята (за) начина, по който ЦРУ разбра, че Бин Ладен е там, това ще се окаже една от най-великите разузнавателни операции в историята на разузнавателните организации.” Успехът идва в резултат на сведение на шпионин ли? Чрез подслушване на телефонни разговори и прилагане на всички модерни инструменти на наблюдение ли са го открили? Или чрез сглобяване на мозайката от всички съществуващи парченца? Отговорът никога няма да бъде ясен или убедителен.
Но последствията от убийството му и официалните обяснения за него всъщност хвърлят необичайна светлина върху това, в което се е превърнал шпионажът.
Преди Обама да направи изявлението си, има съобщения в туитър, които вече подсказват новината. Но както той казва на служителите си: „Не, не, няма никаква новина, докато аз не я съобщя. Хората могат да говорят каквото искат. Но това не е новина, докато аз не кажа нещо”. Така е било винаги, в крайна сметка война на повествованията, сблъсък на разказвачите на приказки. Това е истина до самия край.
В рамките на две години бяха написани най-малко три бестселъра за убийството на Бин Ладен. По темата бе направен игралният холивудски филм Zero Dark Thirty, както и множество документални ленти. Обама трябва да се бори в президентската кампания през 2012 г. за втори мандат: неговите съветници правят всичко възможно журналистите да бъдат захранени с добра история, която да поддържа репутацията му и да успокоява повечето от замесените.
Милиарди долари на данъкоплатците са похарчени за преследването на Осама бин Ладен. Удобно е да се използва смъртта му, за да се оправдаят тези разходи. Обяснението, което обслужва целта, е да се каже, че намирането му не е било проблясък на интелекта, а по-скоро екипна работа: всичко е възможно благодарение на точния момент и на парите. Както Додо казва в „Алиса в Страната на чудесата”: „Всеки печели и всеки трябва да получи награда”.
Макар историята да остава скрита, убийството на Бин Ладен се превръща в победа за всичко, което си изберете: за мъченията, за шпионското изкуство, за компютърните гении, за войниците, за женските институции.
Някои казват, че е участвала компютърна система, струваща милиарди, която е сортирала цялата информация и е осветлявала скритите връзки. Трябва да се отдаде възхвала на софтуера, произведен от финансираната от ЦРУ компания „Палантир”, която е създала последно поколение приложения за „тотално информирано съзнателно” мислене, чрез което са програмирани и съответните компютри (благодарение на мултимилиардните доларови субсидии от данъкоплатците), за да се вземат и обработват огромни количества „неструктурирани данни” (всички видове информация от разнообразни източници) и „да се свържат точките”, за да се намерят връзките и смисълът. В случая с „Палантир” в техния продукт има голяма доза човешка интервенция – и огромно преувеличаване на нейната стойност. В своя разказ за рейда Марк Боудън пише, че „Палантир” разви продукт, който всъщност заслужава популярното наименование Killer App.
Много внимание се отделя на „Джен”, ключов контратерористичен аналитик (сега се наричат „таргетър” или плановик) сред екип, съставен предимно от жени. (Съобщава се, че тя е заварена да плаче от облекчение във военната база в Афганистан, когато Тюлените се връщат с тялото на Бин Ладен. Нейната личност е пресъздадена в героинята във филма Zero Dark Thirty.)
Откриването на Бин Ладен определено е разузнавателен удар. Но колко усложнения участват в него? Толкова много опити – включително инвазията в две държави, Ирак и Афганистан. В крайна сметка това изглежда – и по-скоро, както компютърните хакери го наричат brute force attack (брутална силова атака) – опитване на всяка комбинация на заключен сейф, докато най-накрая една от тях успява. Макар като погледнем назад, детективската работа да изглежда добра, нищо в нея не е ново. Методите, които са използвани, изглеждат доста традиционни.
Тук е историята накратко. След атаката на 11 септември президентът Джордж Буш казва на ЦРУ да залови Осама бин Ладен или жив, или, за предпочитане, мъртъв. Съобщението е предадено от Кофър Блек, шефа на контратерористичния център на ЦРУ, до екипа на агенцията, който съответно отива там, където е Бин Ладен, Афганистан.
Аз не искам Бин Ладен и неговите главорези да бъдат пленени, аз ги искам мъртви... Те трябва да бъдат убити. Искам снимка на главите им на кол. Искам главата на Бин Ладен докарана тук, в кутия, пълна със сух лед. Искам да покажа главата на Бин Ладен на президента. Обещах му, че ще го направя.
САЩ веднага свалят режима на талибаните, които тогава управляват страната. Но при битката в Тора Бора през декември 2001 г. Бин Ладен се измъква.
След обявяването на така наречената „война срещу тероризма” и събирането на международен алианс в нейна подкрепа армията на САЩ открива, че не е подготвена да води такава война – Ал Кайда няма стандартна, редовна армия, – затова се ангажира най-вече в облекчаване на симптомите. Общественият гняв, превърнат в глад за война, е повече от удовлетворен от инвазията в Афганистан и Ирак, с последващи опити за „държавно строителство” (ново сглобяване на това, което са разбили на парчета), след което се налага да се потушават бунтове. В същото време специализирани военни части като охранители и такива, които провеждат разпитите в Гуантанамо, могат да подкрепят лова на ЦРУ за реалния враг (а също и да се състезават с него): врага, който всъщност е атакувал САЩ.
След като задават на огромен брой хора варианти на един прост въпрос: „Къде е Бин Ладен”, разпитващите удрят на камък. И така, ЦРУ се връща към типичния подход на всякакви видове професионално проследяване на изчезналата персона, което на практика означава да са винаги нащрек за локализирането му в постоянно наблюдение за някаква следа и мониторинг на движението и комуникацията на вътрешния му кръг, както на семейството, така и на съратниците му, включително и изострено внимание за евентуални пратеници. Ако Бин Ладен е жив, най-вероятно е да продължи да налага властта си чрез пускане на периодични медийни изявления, обикновено чрез видео- или аудиозаписи, както и чрез разговори с подчинените си. Това означава, че трябва да има и куриери.
Как да се идентифицират хората от вътрешния му кръг? Очевидното място е в записите на всички онези, които са разпитвани в различни лагери. ЦРУ (и други агенции) отдавна имат списък на известни съратници на Бин Ладен. Когато се провеждат нови „интервюта”, аналитиците искат от разпитващите да притискат въпросните субекти за повече детайли. Да, толкова е просто.
Според брифингите, давани от ЦРУ и Белия дом относно преследването – цитирани в книгите на журналистите Питър Берген и Марк Боудън и потвърдени от доклад на Сенатската разузнавателна комисия, – ЦРУ най-накрая стига до Бин Ладен чрез проследяване на куриер на име Абу Ахмед ал Кувейти. Това не е нов подход.
„Куриерите бяха тангенциални за всяка друга информация, която следяхме, ние се фокусирахме на куриерската мрежа отдавна, това не беше ново”, казва Марти Мартин, бивш шеф на отдела за Бин Ладен. Берген съобщава, че една жена, аналитик на ЦРУ, през 2005 г. е написала меморандум, наречен „Набези”, което е замислено с четири „колони”, върху които ще се опре преследването на Бин Ладен в отсъствие на каквито и да е конкретни следи и насоки. Те са: неговата куриерска мрежа, членовете на семейството му, комуникациите му с други висши водачи и пропагандата му по медиите.
ЦРУ научава за Ал Кувейти както от конфискувани материали, така и от показания на заловени затворници, подложени на разпит от чуждестранни правителства и от ЦРУ. Сред тези затворници са Халид шейх Мохамед (заловен през март 2003 г., който отрича каквото и да е участие на Ал Кувейти) и Хасан Гул (куриер на Ал Кайда, който е арестуван през 2004 г. и е прехвърлен в един от „черните обекти” на ЦРУ в Източна Европа). Според Берген, Гул „казал на офицерите, които го разпитват, че Кувейти е личен куриер на Бин Ладен и често пътува с него”. След убийството на Бин Ладен тези разпити стават обект на доста глупав и заблуден обществен дебат в САЩ относно това, дали името на този куриер се е появило чрез изтезания.
Тези, които като Боудън още от 11 септември последователно отбелязват като безпристрастен факт, че изтезанията могат да бъдат ефективни, явно се стараят да изтъкнат, че мъченията са били част от измъкването на името на куриера. Боудън пише: „Администрацията на Обама твърди, че изтезанията не са играли никаква роля в издирването и залавянето на Бин Ладен, но още в първите две важни стъпки по пътеката на проследяването това губи почва”. Той цитира документирано мъчение, използвано срещу двама затворници.
Но Джон Маккейн, републиканският сенатор, който се изправи срещу Обама в борбата за президентския пост, заявява, базирайки се на детайлен брифинг от ЦРУ:
Първото споменаване на името Абу Ахмед ал Кувейти, както и описанието му като важен член на Ал Кайда, дойде от арестуван, пазен в друга страна. Съединените щати не проведоха разпита на този задържан, нито пък сме го предали на тази държава с цел разпит. Ние не научихме истинското име на Абу Ахмед или псевдонимите му в резултат на уотърбординг или на някакви „интензивни техники на разпит”, използвани върху задържаните в арестите на САЩ.
Заключението на Маккейн е потвърдено от детайлен доклад на Сената относно програмата за разпити на ЦРУ, публикуван през декември 2014 г. Оказва се, че повечето от уликите, които са идентифицирали Ал Кувейти, са дошли от затворници, задържани в арести в други държави – или в случая с Гул, който е арестуван от кюрдските власти – още преди да са били подложени на „интензивно третиране от ЦРУ”. В доклада се казва: „Седем от тринайсет задържани, които ЦРУ бе поставило в списъка като субекти на интензивни техники за разпит, дадоха информация за Абу Ахмед ал Кувейти, преди да бъдат подложени на тези интензивни техники за разпит”. Но целият дебат е наистина безсмислен. Независимо дали в чуждестранен арест, или в такъв на ЦРУ, почти всички затворници са малтретирани. Няма никаква контролна извадка с висока стойност за затворници, които не са изтезавани. И нещо по-важно – както официалната версия изяснява, – никой затворник от Ал Кайда в ръцете на ЦРУ не е издал истинската самоличност на Ал Кувейти. Както Маккейн правилно отбелязва: „Никой от тримата задържани, които бяха подложени на уотърбординг, не разкри истинското име на Абу Ахмед, неговото местонахождение или дори точно описание на ролята му в Ал Кайда.” Името, което те всъщност обсъждали, било отправна точка. Абу Ахмед ал Кувейти в превод означава буквално „Баща на Ахмед от Кувейт”. Това е толкова полезно, колкото да кажеш, че Бин Ладен познава Джон в Ню Йорк. Дълъг беше пътят, преди да установим търсената самоличност.
Трудната и блестяща част идва след това, с откриването на истинското име на Абу Ахмед и телефонния му номер. Докато пиша тези редове, все още е тайна как е постигнато това. В доклад на Сената обаче има индикации, че пробивът може да се е случил чрез препрочитане на един доклад на ЦРУ отпреди пет години. С дата 23 ноември 2007 г., озаглавен „Вероятна идентификация на подозирания за посредник на Бин Ладен, Абу Ахмед ал Кувейти”, се описва как „преглед на разпитите от 2002 г. от [чуждестранно правителство] на задържан, който заявил, че през 2000 г. е пътувал от Кувейт до Афганистан с „Ахмед ал Кувейти”, е подсигурил пробива, довел до вероятната идентификация на Хабиб ар Рахман като Абу Ахмед. Тогава чуждестранното правителство помогнало да се разкрие, че той е действал от обширната зона на Пешавар. В сводка на ЦРУ се казва, че името, дадено от затворника, се е оказало името на мъртвия брат на Ал Кувейти, но то било достатъчно за тях, за да се „направи опис на цялата фамилия на Абу Ахмед, включително и истинското му име”.
След като получава истинското име на куриера, ЦРУ намира и телефонния му номер. С помощта на Националната агенция за сигурност те могат да започнат да го следят. Противно на популярния мит, НАС не може да подслушва или да проследява всичко по земното кълбо едновременно. Първо трябва нещо да привлече вниманието им, което полицията нарича „следа”. Но щом веднъж имат отправна точка, с тяхната мрежа от наземни станции и достъп до цяла плеяда сигнални разузнавателни сателити те наистина имат невероятен капацитет да подслушват и над всичко да следят конкретни мобилни телефони. Това е ежедневен разузнавателен бизнес. Не е необходим проблясък на голям интелект или специални инструкции, за да поставиш известните номера на един човек от вътрешния кръг на Бин Ладен в списъка на така наречените от НАС „подбрани” – приоритетния списък за наблюдение на телефони за проследяване.
В началото според Боудън телефонът на Абу Ахмед не е могъл да бъде проследен. „Но през юни 2010 г. Съединените щати успяха да установят локацията на телефона, когато беше включен, и от тук насетне, дори и когато не беше включен. Това означава, че те са успели да открият Кувейти и да го наблюдават.” Сега вече става интересно.
Телефонът се появява в Пакистан, предполагаема локация на скривалището на Бин Ладен. Тук помагат авангардните технологии. Сателити, невидими дронове и наблюдаващи самолети, всичко може да е от полза, за да се открие колата на Абу Ахмед. По пътищата са разгърнати агенти, които наблюдават. Установено е, че колата му е бяло „Сузуки Джими”, с отличителна резервна гума отзад. Тя е проследена от Пешавар до имение, оградено с високи стени, в град Аботабад, близо до база на пакистанската армия.
Преследването отново става конвенционално. Когато полицията открива леговището на злодея, изборът е или да го наблюдават, или да нахлуят вътре. ЦРУ все още няма доказателство, че Бин Ладен живее там. Увеличават се количеството и видът на наблюдателни технически устройства. ЦРУ изпраща оперативни служители да наемат тайна квартира до вилата, за да наблюдават целия комплекс и обитателите му. Но заради високите стени на двора единствено наблюдението от небето (сателит или дрон) разкрива присъствието на мъжа в домочадието – човек, който крачи наоколо и хвърля дълга сянка, и който скоро ще получи прякора Крачещия.
ЦРУ вече започва да се убеждава, че са уцелили своя човек. Аналитиците забелязват, че той върви точно така, както техните предшественици са установили – чрез камерите на техните дронове „Предатор” в началото на 1999 г., – крачейки из двор в пустинята в Афганистан. По-късно ще бъде идентифициран като Бин Ладен, но по онова време идентичността му все още е несигурна и президентът Бил Клинтън отказва да нанесе удар, защото може да загинат невинни хора. Новото му идентифициране в Пакистан все още е в рамките на вероятностите. Всеки аналитик знае, че каквито и доказателства да се съберат, може да изглеждат перфектни, но все пак да се окажат погрешни. Трудното решение за предприемането на атаката в Пакистан е оставено на президента Обама.
Именно в този момент Шакил Африди се появява на сцената. Той има репутация на независим и проявява рядка готовност да бъде вербуван, но има и някои проблеми, които го правят подозрителен. Докато е работил в племенните райони, е бил обвинен в лекарска небрежност. Бил е отвлечен от местен владетел и е трябвало да плати откуп, за да бъде освободен. По-късно посещава САЩ, където може би е преминал под внимателна проверка на американското разузнаване. Проучване на списание GQ сочи, че Африди е присъствал на сесия за обучение на британска благотворителна организация, която организира ваксинации в Пакистан. В списанието се твърди, че един от директорите й го представя на ЦРУ в Пакистан. Организацията отрича.
Човешкото разузнаване досега вече е изиграло известна роля в проследяването на куриера. Пакистански „агент” разпознава колата му в Пешавар и помага да бъде проследен до дома му в Аботабад. В наблюдаването на имението се включват и други агенти и откриват, че куриерът и семейството му лъжат приятелите си и други семейства, когато им казват къде живеят. Но наемането на Африди е определено най-полезното прилагане на човешко разузнаване, което се появява от санирания разказ за операцията „Бин Ладен”. Той вероятно е доста далеч от цялата история, но вътрешни участници настояват, че никога не е имало агент или добре поставен съюзник, който да намери нещо толкова ценно за Бин Ладен, че те да могат да посочат на картата и да кажат: „Той живее тук!”.
Когато им задават въпроса как е бил хванат Осама бин Ладен, аналитиците започват да говорят за сглобяването на мозайката от хиляди парченца. Цитират Синди Сторър, бивш аналитик от ЦРУ, да казва: „Парченца падаха от небето и се добавяха към купа, който аналитиците вече имаха... Няма картина (която да се следва), няма периферни парченца. И не всички части пасваха в тази мозайка”. Нада Бейкос, бивш офицер плановик от ЦРУ, пише: „Не мога да подчертая достатъчно, че това беше екипна работа. Много по-сложно е от това един герой да хване лошите момчета. Това е многопластово и не е фокусирано върху никой отделен индивид, и никой в ЦРУ няма кристално кълбо”.
Дори и тази метафора за пъзела не изразява количеството „данни”, отправни точки и частици информация, участващи в модерния анализ на тероризма, по думите на някои от посветените. Толкова много хора и фактори са събрани наедно, че само компютър, подкрепен от огромен екип умни хора, може да разбере и реши проблема.
В начертаването на схемата на връзки между хора, места, телефони, банкови сметки и т.н. няма нищо особено ново. Това, което е ново обаче, е мащабът на наличната информация и нуждата от обработката й с помощта на машини. Пренаситеността с данни трансформира разузнаването. И рядко носи просветление. Както показва операцията „Бин Ладен”, тайното разузнаване става дигитално. То се адаптира към новите технологии, които обществото използва, но прилага и свои собствени специфични технологии. Тази дигитализация все още е непълна. Налице е трансформация и тя ще продължи да се развива още много години, а резултатът й все още не е сигурен.
В специализирания свят на тайните агенти технологията винаги е била не само помощ, но и спънка. Тайният агент в традиционните филми за Джеймс Бонд преди започване на мисията си бива въоръжен от Q, своя началник, със серия невероятни високотехнологични играчки, от експлодиращи запалки до изстрелващ ракети автомобил „Астън Мартин”. В реалния свят агентите и техните водачи в опасни ситуации опитват да носят колкото може по-малко джаджи: те са твърде уличаващи. „Всички тези джаджи; те са точно за ръчичките на Москва”, казва един бивш висш оперативен служител в СРС. (Под постоянното наблюдение на КГБ западните офицери разузнавачи в Съветския съюз наистина е трябвало да носят много хитроумни устройства, за да комуникират със своите агенти.)
През двайсет и първи век обаче дори и пуристите признават, че технологията е започнала да играе много по-голяма роля в шпионажа, започвайки с подготвителния процес на опитите за вербуване. Технологията маже да бъде използвана, за да се набележи потенциална мишена, да се идентифицират източници и да се проучат профилите и миналото на хора, които биха могли да бъдат вербувани. „HUMINT информира и прави възможни техническите операции, и обратното”, пише Ханк Кръмптън, бивш заместник на контратерористичния център на ЦРУ след 11 септември. Хората на терен, агентите например, помагаха да предложиш мишени за наблюдение и за въздушни удари от дронове „Предатор” в Афганистан. В замяна данните от дроновете помагаха да се потвърдят сведенията от шпионите.
Кръмптън описва и как лошото човешко разузнаване проваля техническите операции. Веднъж направил всичко възможно, за да постави бръмбар в апартамент на мишена на разузнаването, но само за да го махне отново след шест месеца. Мишената не издала нищо. Било лош избор. „Никога не подценявайте човешкия фактор; той е най-важната част в тайните операции, по-важна от техниката.”
Посветените казват, че както е било и в случая със залавянето на Осама бин Ладен, най-важната полза от технологията в борбата с тероризма е проследяване, проследяване и пак проследяване. Това понякога кара офицера разузнавач да чувства задачата си повече като полицейска, отколкото като шпионска работа. Пол Пилар, който се пенсионира през 2005 г. след двайсет и осем години в ЦРУ като аналитик, а през последните години като национален офицер разузнавач за Близкия изток, каза в едно интервю, че „основният процес на събиране на информация от човешки и технически източници и сглобяването й” е много подобно на това, което вътрешните правоохранителни органи правят. Опитват се да определят коя престъпна банда е „част от мишените на разузнавателния бизнес. Така беше преди 11 септември, така е и след това”.
Но дали се проследяват гангстери, или терористи, науката на наблюдението става все по-прецизна: заемане на класически техники на шпионския лов от контраразузнаването, добавяне на последните джаджи за геолокация и подслушване, и после – обръщането им срещу съвременните маниаци. „Техниките за идентифициране на заподозрени, тайното наблюдение и подслушване се развиха, за да се противостои на съветското КГБ и ГРУ – казва бившият шеф на ПЦК сър Дейвид Оманд. – Те бяха адаптирани и пуснати в експлоатация срещу съвременните мишени.”
Както ССОК прави в Ирак и Афганистан, така и цивилните тайни служби започват да адаптират техниките на „синтезния център”, където представители на всички различни тайни агенции и на човешкото и техническото събиране на информация се обединяват. В САЩ това се случва във вечно разширяващия се Контратерористичен център на ЦРУ; във Великобритания тези екипи се обединяват за различни отделни операции, както вътре в централата на МИ-5 на Милбанк, и край реката, в СРС, във Воксхол. Дори и подслушващата агенция ПЦК, която традиционно стои настрани в своята база в Уест Кънтри, изпраща хората си, за да се интегрират напълно. Срещу Съветите, където контраразузнавателният риск е много тежък: „необходимостта да познаваш първоизточника” е била първостепенно предварително условие, но в тази съвременна контратерористична мисия лозунгът (малко глуповато) става „Дръзни да споделиш!”. Ветераните в СРС намират тази промяна за странна.
Възможностите за съвременно глобално пътуване и комуникации са направили проследяването интернационално. И ето заради това тайните служби могат да са максимално ефективни. Планетата Земя няма своя собствена полиция; националните и регионалните полицейски сили се борят да си издействат позволение да оперират в други държави или да получат помощ от колеги от други полицейски сили. Чуждите държави често са по-склонни да помогнат, ако това сътрудничество се запази в тайна. И ако те не помогнат, тогава шпионските служби имат опцията да прескочат оградата и да си помогнат сами с информация.
Докато Западът превръща контратероризма в свой приоритет, започва един видимо безкраен лов, стигащ далеч зад преследване на хора като Осама бин Ладен, които вече са подстрекавали убийствено насилие. Поемайки насока от французите през 90-те, тайните служби се опитват да преследват престъпления в подготвителен етап, при конспирацията – това, което филмът от 2002 г. „Минорити Рипорт” (Minority Report) нарича pre-crime (предварително престъпление). Макар мрежата от аналитици да не е нещо ново сама по себе си, сега тя е използвана за по-широк кръг от мишени и за опити да се предвиди тяхното бъдещо поведение.
Съвременната контратерористична работа според мен в същността си е полицейска дейност, макар често да се провежда тайно или зад граница. И приносът на офицера разузнавач в тази все по-разрастваща се обединена борба, както Оманд твърди, е неговият ориентиран към бъдещето манталитет. „Защото цялостното обучение на разузнавачите е ориентирано напред и трябва да е свързано с предсказване на бъдещето.” Нуждата да се гледа напред е промяна както на разузнавателната, така и на полицейската работа, сливане на техните операции.
Становището, че разузнавателната работа означава пророкуване, не се споделя от всички. Един бивш висш офицер от СРС отхвърля цялата идея. „Това е истинска заблуда, и то широко разпространена, че ние трябва да правим някакви предсказания. Тайното разузнаване и информация се свеждат до отговора на въпроса: Какво наистина се случва? Чрез агент или чрез подслушване би могло да се получи вникване в това, което се случва извън сцената, и какво да бъде обсъждано или планирано например. Тази разлика е важна. В контратероризма, макар всички да са съгласни, че доброто разузнаване може да идентифицира активен терористичен заговор в ход или специфичен план за атака, има истинско несъгласие по степента, в която технологията и стигащото по-далеч наблюдение може да се използва, за да се надзърне по-напред в бъдещето.
Но все едно дали разузнаването е пророческо, или не, съвременният контратероризъм, както Оманд правилно казва, определено е свързан с гледането напред в бъдещето. Изисква се логика на изпреварването. Преследването и привеждането под съдебна отговорност на престъпници в миналото обикновено е след престъпление, което е било извършено, казва той. Но в епохата на атентатори самоубийци криминалното наказание постфактум не служи като възпиране на „мъчениците”. Затова изискването към разузнавателните агенции и днешната полиция в съвместната им работа, твърди той, е да идентифицират потенциалните терористи, преди да могат да организират престъпническите си актове.
Когато са се прилагали срещу съветски шпиони или ИРА, наличните наблюдателни техники и технологии са се пазели в пълна секретност. Но – дори преди разкритията на такива издайници като Едуард Сноудън – активизирането на разузнавателните служби през 90-те години, за да помогнат в борбата срещу организираната престъпност и после и в преследването на терористичните заговорници, е позволило някои от тези секрети да се изплъзнат.
Техниките на показ – както Дирлав ги описва – включват широко наблюдение на телефони, данни от интернет и от различни пътувания, фокусиране върху връзки, които изглеждат подозрителни, прихващане на чуждестранни комуникации (което може да се извършва от САЩ и Великобритания без специална прокурорска заповед). И тогава, когато подозренията се стеснят, се прилагат по-драстични мерки, като слагане на „бръмбари” в коли и подслушване на вътрешни телефонни линии.
Каква е тогава ролята, която остава за обикновения шпионин в разузнаването? На всички нива човешкият фактор може да помогне за фокусиране на разследването или да подсигури основата за издаване на съдебна заповед за подслушване. Но агентите рядко биват в центъра. Това е отчасти защото те обикновено преднамерено се държат в периферията на всеки заговор. Както Оманд казва: „Цялата разузнавателна работа включва управление на морален риск. Например ще бъде трудно да се намери информатор в терористична банда, който да не е виновен в някакво криминално нарушение и да няма кръв по ръцете.
Така че винаги има риск да бъдеш обвинен в сговор със закононарушителите. Достатъчно трудно е с наркобандите, много по-лошо е със сериозна терористична организация. Шансът да проникнеш в подобна мрежа с офицер под прикритие е минимален и вербуването на онези, които вече са в мрежата, е трудно и опасно за всички замесени.”
От друга страна, много ценна информация е предоставяна доброволно на властите от общности, от които терористите произхождат или сред които се крият. Обикновените хора често търсят шанса да подобрят материалното или общественото си положение и не искат „да бъдат вземани за екстремисти в очите на останалите от обществото”. Според Оманд те доставят много по-голяма част доброволен Хюминт, отколкото е (информацията), предоставена от дълбоко проникнали агенти”. А също така при много по-хлабавата мрежа на терористите и „увеличаващия се риск от вълци единаци” може би няма да има „много мишени за проникване чрез традиционните методи на Хюминт” – с други думи, дори и много добър шпионин може да стигне доникъде в разкриването на активен заговор. Понякога е възможно „да стигнеш нагоре по „хранителната верига” на организаторите и подстрекателите на джихадисткия тероризъм зад граница, включително чрез следване на техните комуникации, контакти и движение”. Ето това е ценното на допълването на човешките разузнавателни операции: „с пълен достъп до глобалните комуникации”.
Ползата на интензивно прилагане на техники за наблюдение е доказана от разкриването на един заговор през 2006 г. в Лондон за детониране на течни експлозиви в трансатлантически самолети. Участниците – млади британци от пакистански произход – вече са привлекли подозрения към себе си заради връзката си с Рашид Рауф, британски пакистанец, живеещ в Лахор, който е идентифициран като лидер на бойци екстремисти. Ето тук НАС и британската ПЦК стават ефективни, когато имат отправна точка, от която могат да очертаят бъдещите връзки. Чудесно е, че те са могли просто да забележат някаква аномалия в етера, нещо подозрително в случайно прихванат имейл. Главната причина да открият полезното в масата прихванати съобщения, е, че с огромния капацитет на компютърната памет са могли да пресеят ретроспективно цялата реколта от информация и да открият минали разговори и съобщения, след като веднъж мишените са били идентифицирани.
Нивото на наблюдение и очертаване на схемата на връзките на заговорниците е достигнало до включване на мониторинг на съдържанието на телефонните разговори и имейли – по заповеди, подписани от британския вътрешен министър. Докато подозренията растат, МИ-5 започва да поставя „бръмбари” в домовете и колите на заподозрените. Последният етап – физическо наблюдение на мишените и подслушване на съдържанието на разговорите – винаги отнема най-много време. Това обяснява защо ФБР и МИ-5 никога няма да имат достатъчно човешки ресурси, за да следят всяка отделна улика. Макар дигиталната гласова обработка да се усъвършенства, записите на заподозрените все пак има нужда да бъдат изслушани и от човек. Проследяването на един заподозрян пеша, без да се привлече внимание, може да включи двайсетима или трийсетима души. Ето затова, както един от директорите на МИ-5 каза: „Да бъдеш под нашия радар, не означава непременно да си под нашия микроскоп”.
Наблюдението може да бъде ресурсно интензивно, но когато е насочено срещу малка група – заради начина, по-който обществото вече е усвоило технологията, – се появява зашеметяващ обем информация. Фактът, че толкова много хора носят мобилни телефони с камери, може да направи всеки един човек потенциален шпионин. Но същият телефон с камера и други персонални устройства могат да се обърнат срещу притежателя си и да се използват, за да го шпионират. Най-полезните събирачи на доказателства са самите заподозрени.
Изненадващо е колко много представители дори на най-радикалните джихадисти, които би трябвало да се стараят да са внимателни, искат да дигитализират живота си, да комуникират онлайн и да записват своите най-интимни мисли на компютрите си. С използването на различни технически методи НАС и ПЦК могат постоянно да „хакват” и да копират тези данни.
Дълго преди Сноудън да направи толкова много от тези тактики публични, един член на Комисията за сигурност и разузнаване в британския парламент разкри: „Удивително е как тези хора все още продължават непрекъснато да си говорят помежду си, и колко много можем да прихванем”. Тази слаба оперативна сигурност е отражение на начина, по който новобранците са се радикализирали в началото – чрез интернет пропаганда и онлайн форуми. Това е dotcom поколението на джихада и те се борят да се отучат от своята дигитална пристрастеност.
Онези, които знаят, че са под наблюдение, може би чувстват, че живеят в дистопия, предсказана от Джордж Оруел в романа му „1984”, където гражданите „са в състояние на постоянно наблюдение от партията, чрез използване на авангардна инвазивна технология” и където скритите микрофони и телевизори с вградени камери могат да наблюдават непрестанно всеки един. Веднъж се срещнах с един човек, за когото имаше подозрения, че е от Ал Кайда, предполагаем финансист, който се чувстваше толкова тревожен, че се оглеждаше постоянно във всички посоки. Докато седяхме в едно кафе близо до катедралата Сейнт Пол, дори забелязахме как един агент вдигна камера, за да заснеме нашето малко кафе-рандеву. Но за разлика от описаното от Оруел, или, да речем, в източногерманската Щази, където визията на Оруел е най-пълно реализирана, това наблюдение беше високо целево. Освен ако държавата не бе избрала източногерманския модел и не бе назначила десетки хиляди оперативни служители да следят народа й, не беше възможно да се наблюдават всички.
Нито пък целевото наблюдение е така всеобхватно и ефективно, както се намеква например във филма от 1998 г. Enemy of the State с Уил Смит в главната роля на постоянно преследван от НАС адвокат. Както електронното, така и физическото следене си има своите граници – и произвежда постоянни дребни проблеми. През юли 2004 г. МИ-5 следи заподозрян член на Ал Кайда във Великобритания, Дирен Барот, който освен всичко друго иска да взриви влака, докато преминава под Темза. Но макар той да е приоритетна мишена, службата загубва следите на Барот за пет дни в Лондон. През 2006 г. той е осъден на четиридесет години затвор заради плана си. В САЩ през 2009 г. ФБР следи Наджибулла Зази (по целия път от Колорадо до Ню Йорк), но след като е спрян – по някакъв претекст – от пътни полицаи на мост в града, Зази се паникьосва. „Макар (Зази) да не беше най-ярката крушка в терористичния полилей, прозрачната уловка на случайната проверка не го заблуди”, каза по-късно адвокатът му. В резултат Зази успява да се изплъзне от наблюдение и да унищожи или да скрие експлозивните детонатори и другите материали, които е имал за бомбената атака. На следващата година пък в Ню Йорк роденият в Пакистан американски гражданин Файсал Шахзад бързо е идентифициран като човека, който е детонирал кола-бомба на Таймс Скуеър, но цели три дни не може да бъде открит. Заловен е едва когато се качва на борда на самолет за Дубай на летище Кенеди в Ню Йорк.
Текстът продължава.
Из „Новите супершпиони”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар