Том пети от фундаменталната „История на българите” е посветен на българската войска и нейните битки от древността до наши дни. Книгата е пръв опит за написване на военната история на българите. Разглежда развитието на българската войска и всички аспекти от нейното състояние (рекрутиране, въоръжение, екипировка, подготовка, боен опит, стратегия, оперативно и бойно изкуство) във всички създадени от българите и техните предци държави – Одриското тракийско царство, Старата Велика България, Дунавска България, Волжка България и българските държавни образувания в Централна Европа, Апенините и Мала Азия.
1. ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМСКА ВОЙСКА И МИЛИЦИЯТА НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ
Руско-турската война 1877–1878 г. завършва с разгром на Османската империя на Балканите, за който руските войски получават голяма помощ от българските опълченци и целокупната българска нация. В резултат на тази военна победа се възстановява българската държавност.
Санстефанският предварителен мирен договор от 3 март 1878 г. обединява в границите на България повечето от земите, признати от Великите сили за населени с българи и намиращи се в диоцеза на Българската екзархия. Берлинският конгрес, заседаващ от 1 юни до 1 юли 1878 г., ревизира Санстефанския договор, като разпокъсва България на пет части. Обособяват се Княжество България, васално на султана, и Източна Румелия като автономна осмaнска провинция. Милиони българи, живеещи в Македония, Тракия, Поморавието с граничните му други западни български земи, както и в Добруджа, са оставени под властта на Турция, Сърбия и Румъния. Пред българите възниква нов национален идеал за следващите десетилетия – обединяване в една държава на всички български земи. За осъществявянето му огромно значение има формирането на боеспособна и модерна българска войска.
1.1. Изграждане на българската земска войска
Освобождението на България поражда най-важната и задължителна предпоставка за създаване на български въоръжени сили – държавата. Международните условия за изграждането им могат да се диференцират като благоприятни и негативни.
Положителен заряд носят настроенията, породени от наскоро завършилите обединения на Германия и Италия. Тогава в Западна Европа се утвърждава принципът на националните държави. Позитивно условие е и обстоятелството, че въпреки някои ограничителни клаузи на Берлинския договор, в него има международноправно фиксирани видове въоръжени сили на Княжество България и на Източна Румелия. Специално за Княжество България договорът предвижда формирането на „народна милиция”. Нейната численост не се определя от договора, което се оказва благоприятно условие. Берлинският договор предвижда оставането на руски войски в Княжеството в продължение на девет месеца за запазване на реда. Те оказват влияние за формиране на българската войска. До Съединението в 1885 г. военните министри, както и по-голямата част от висшите командири на българската войска, са руснаци.
Берлинският договор съдържа и някои разпоредби, които са доста неблагоприятни за изграждането на българската армия в Княжеството. Членове 11. и 52. от договора предвиждат разрушаване на турските крепости и фортификационни съоръжения на българска територия, което трябва да лиши от тях бъдещата българска армия.
Вътрешните условия също имат значение за изграждането на българската армия. Това са преди всичко бойните традиции на националноосвободителното движение. Сред тях важно място имат въстанията, двете български легии, участието на българи в руската и в други войски, героичните подвизи на Българското опълчение през Руско-турската война 1877–1878 г.
След Освобождението се утвърждават конституционните и законодателните разпоредби за българските въоръжени сили. Съгласно чл. 71. на Търновската конституция всеки български поданик е военно задължен. Чужди поданици могат да се включват в българската войска само с разрешение на Народното събрание. Приема се закон за набиране на новобранци.
Демографският състав на българското население създава благоприятни възможности за набиране на необходимите военни контингенти. Съществуват, макар и оскъдни на брой, млади офицерски кадри. В началото на 1879 г. има 36 български офицери, завършили руски военни училища. Новите български военни формирования имат възможност да ползват няколкото останали неразрушени бивши турски казарми и крепости.
Неблагоприятните вътрешни условия се изразяват най-вече в изостаналата икономическа система. Княжеството не притежава модерна индустриална база. В недобро състояние са селското стопанство и животновъдството. Комуникационната система е слабо развита. Финансовите възможности на страната са доста ограничени. От 225 097 000 лв. разходи на Княжество България през 1879–1885 г. за войската са разходвани 81 600 000 лв.
Важно условие за организирането на редовна българска войска е дейността по време на Руско-турската война и непосредствено след нея на руското Гражданско управление. Неговата канцелария се ръководи от княз Владимир А. Черкаски. Тя полага основите на административните, финансовите, политическите, военните, съдебните и други устои на властта в освободените земи. От 8/20 май 1878 г. Канцеларията на Гражданското управление се преобразува в Съвет на управлението начело с княз Черкаски, а по-късно начело с княз Александър Дондуков-Корсаков. На Съвета се възлага задачата в срок от 9 месеца след ратифицирането на Берлинския договор да осигури условия за самостоятелен живот на възстановената българска държава. Военните дела се предават на военния отдел на Съвета с началник генерал-майор В. Г. Золотарьов. На 31 март 1878 г. е разпоредено свикването на първия военен набор. С оглед обезпечаването му с оръжие и други материали главнокомандващият Дунавската армия генерал Е. И. Тотлебен нарежда да се предоставят на новата българска войска оръжие, дрехи и бойно снаряжение, включително и от запасите на Българското опълчение. На 15 април началник-щабът на Дунавската армия генерал-адютант А. А. Непокойчицки иска от началника на Опълчението генерал-майор Ф. Б. Давидов да побърза със снабдяването на деветте хиляди новобранци. Дори се посочва от кои руски интендантски пунктове може да се вземе необходимото. На 10/22 април 1878 г. руското Министерство на външните работи потвърждава тази задача със специална военна инструкция.
Преките военноорганизационни мерки за създаване на българската войска се регламентират от „Временни правила за създаване на българска земска войска”, издадени на 25 април 1878 г. Според тях българската земска войска се формира на основание на чл. 6 и 7 от Санстефанския мирен договор. Член 1 от „Временните правила” задължава всички постоянни жители на Княжеството да служат в земската войска, с изключение на изрично посочените лица в чл. 2. Предвижда се за мюсюлманите да се издадат специални правила. Предоставя се възможност освен призованите, във войската да служат и доброволци, в това число и отговарящи на изискванията мюсюлмани. Член 4. уточнява, че на военна повинност подлежат само лица от 20- до 30-годишна възраст включително. Призоваването и продължителността на военната служба се определят от императорския комисар. Организацията на войската е земска (милиционна), като всеки санджак и окръг предоставят по искане на комисаря определен брой войници. Предвижда се формиране на пехотни, кавалерийски, артилерийски и сапьорни части. Пехотните роти и конните сотни се обединяват в дружини, а артилерийските роти остават на местна артилерийска служба или формират полски и планински батареи. От сапьорните роти не се предвижда образуване на големи части.
Член 8. фиксира състава на ротата на 250 войници, а на конната сотня – на 150. Четири роти образуват пехотна дружина, а от четири до шест сотни – конна дружина. Всяка рота или сотня трябва да разполага с товарен обоз. По решение на императорския комисар войсковите части могат да се обединяват в по-големи – бригади, дивизии или други отряди.
Според чл. 10. офицерите за обучаване на наборниците се набират от руската армия. Снабдяването с храна и фуражи първоначално става със средства на местното население, а след това с общински и държавни средства.
„Временните правила” са в сила до 17 декември 1879 г., когато се заменят с „Привременно положение за българската войска”. На 25 април 1878 г. се издава „Инструкция за обучение на войниците от Българската земска войска”. Тя пояснява, че за обучение на войниците се подбира специален състав от офицери, унтерофицери и др., командировани от руската армия и Българското опълчение. Във всеки санджак се назначава щабен офицер за губернски войнски началник. Той е командир на всички части в санджака и наблюдава обучението, настаняването и снабдяването на войниците.
Командването на Българската земска войска се поема от началник с чин генерал и с права на командир на дивизия. Той разполага с щаб от трима офицери. Определя се и началник на артилерията на земската войска също с права на командир на дивизия. Шест артилерийски оберофицери се грижат за снабдяването на земската войска с необходимото оръжие, учебни и бойни припаси.
От особено значение е чл. 8. от инструкцията, който предвижда създаването на кадри от български офицери и унтерофицери. За тази цел при щаба на окупационните войски се създава учебна дружина. Тя се състои от пехотна, артилерийска и сапьорна рота, както и от конна сотня. В учебната дружина постъпват войници от всички дружини на земската войска, които вече имат някакво образование. Именно при учебната дружина се откриват курсове за подготовка на офицери и унтерофицери на земската войска. Освен това в различните части на земската войска могат да се формират учебни команди за подготовка на унтерофицери от местни младежи.
От 12 до 28 юли 1878 г. са издадени няколко заповеди, оформящи самостоятелното съществуване на Българската земска войска. Началникът на Военния отдел генерал В. Т. Золотарьов се ползва с правата на военен министър и ръководи Българската земска войска с помощта на петима офицери. На 2 юли за началник на Българската земска войска е назначен генерал-майор Александър Панкратович Шелейховски, а за началник-щаб – полковник Рафаил Павлович Липрани.
Първоначално щабът на Българската земска войска е в Пловдив, след това в Търново, а от есента на 1878 г. се установява в София. Огромното мнозинство от офицерите са руснаци. Формирани се седем губернски военни управления в София, Пловдив, Русе, Търново, Сливен, Варна и Видин. Те съществуват до май 1879 г., когато са закрити и се формират военни отдели.
Руските военни лица си дават ясна сметка, че един от най-нетърпящите отлагане проблеми на новата войска е липсата на технически и служебни лица. Затова още през пролетта на 1878 г. се предприемат бързи мерки. В началото на март руското окупационно управление в Пловдив създава школа за изучаване на руски език, в която се приемат българи, завършили най-малко пети клас, с цел да се подготвят за административна работа при руските губернатори и окръжни началници, някои от които се обучават и за кадри на бъдещото военно училище. Към 12 юли са записани 107 души и от тях се създава една рота начело с бъдещия началник на военното училище капитан Н. Флейшер. Ротата започва интензивна подготовка в навечерието на парада в чест на именния ден на руския император – 30 август. Специална комисия подбира 18 души за изпит, като четирима от тях – Хр. Попов, Р. Петров, Ст. Александров и П. Тантилов – след изпита са повишени в младши подофицери, а останалите – в ефрейтори. В деня на парада по нареждане на императора четиримата са произведени офицери. Те постъпват в новото военно училище в София и при производството на първия випуск Петров, Тантилов, Александров и Попов получават войнското звание „подпоручик”.
В началото на август 1878 г. се подготвя „Положение за военното училище”, което регламентира приема, издръжката и процеса на обучението. Предвижда се обучението да бъде универсално, за да могат бъдещите офицери да служат в различните родове войски. На 1 септември 1878 г. Александър Дондуков-Корсаков назначава първия команден състав с началника на училището капитан Н. Флейшер. На 6/18 септември 1878 г. е издадена първата заповед на началника на Военното училище и оттогава започва неговата история. Първоначално то е открито в Пловдив. На 15 ноември започват приемните изпити, при които са приети 162 души в старшия клас, в младшия 177 – всичко 339 обучаващи се. За 84 от тях е ходатайствано да постъпят в руски военни училища и за обучение в България остават 255. Официалното откриване и освещаване на училището е на 26 ноември 1878 г. в София, в присъствието на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков.
От призованите за служба в Българската земска войска 20 400 български младежи 3000 се отделят за доокомплектуване на съществуващите опълченски дружини, а от останалите 17 400 призовани се образуват нови дружини. В Софийски санджак се формират две нови пехотни дружини, една конна сотня и една батарея; във Видински санджак – две пехотни дружини, една конна сотня и една батарея; в Търновски санджак – три пехотни дружини, една сотня и една батарея; в Русенски – четири пехотни дружини, една батарея и една сотня; в Пловдивски – три пехотни дружини, една батарея и една сотня; в Сливенски – една пехотна дружина, една батарея и една сотня. Общо се създават 15 нови пехотни дружини, 6 конни сотни и 6 артилерийски батареи.
Българската земска войска се въоръжава от руските складове с пушки „Крънка” („Кринка”), револвери, хладно оръжие и оръдия. На войската се предават 48 четирифунтови оръдия с принадлежностите, пленени турски далекобойни оръдия и 8 руски или турски планински оръдия, съпроводени с пълен комплект снаряди и патрони. Освен това се предават 11 000 пушки „Шаспо” с патроните и 12 стоманени круповски оръдия с 2500 снаряда, закупени от Московския славянски комитет, включително и пленените от турците и останалите свободни пушки „Пибоди” и „Хенри-Мартини”. Отпускат се и необходимите униформи, 1000–1250 коня и др.
За медицинското осигуряване на българската войска в нея остават лекари от Опълчението, като се включват и други български лекари. Във всяка губерния се създава лазарет с по 50 легла и школа за подготовка на фелдшери. Руската армия оставя хирургически инструменти и медикаменти.
Непосредствено след Руско-турската война се поставят основите и на Българския военен флот. Чрез него Русия се стреми България да бъде форпост на руската армия на Балканите при евентуален сблъсък с някоя от западните велики сили.
В края на май 1879 г. Ал. Дондуков-Корсаков предлага на военния министър Дмитрий Милютин да се създаде Дунавска флотилия и морска част. Предложението се приема и на Княжество България са подарени параходите „Горний Студень”, „Пордим” и „Взрив”, шхуната „Келасура”, катерите „Птичка”, „Олафчик” и „Варна”, една баржа без собствен ход и пет гребни лодки. Руското военно министерство предава на Княжеството и катерите „Ракета”, „Монала”, „Фардинг” и „Бавария”. България получава и руската ремонтна работилница в Русе, а през юни 1879 г. и парахода „Опит”. Към 1 август 1879 г. българският военноморски флаг се развява на 4 парахода, 1 шхуна, 4 парни катера, 1 баржа и 5 гребни лодки. Освен това е получено разрешение да преминат на служба в българския военен флот 9 офицери и 58 унтерофицери и моряци, поради липсата на специалисти. Към 1 юли 1879 г. капитан-лейтенант А. И. Конкеевич е командир на флотилията и морската част. Дунавската флотилия и морската част се попълват с още 145 български новобранци от пехотните дружини. Освен това са назначени 21 свободнонаемни механици и други техници в ремонтната работилница и на корабите. На 31 юли 1879 г. на тържествена церемония в Русе е обявено създаването на Българския военноморски флот.
След приемането на Търновската конституция и избора на първия български княз Александър I в Българското княжество се канализират усилията по изграждане на въоръжените сили. Това става чрез поредица промени и създаване на нови структури, въоръжаване и снабдяване на войската и т.н. Преди да напусне Княжеството на 26 май 1879 г., руският императорски комисар разпорежда създаването на източен и западен военен отдел. От 1 юни 1879 г. се отменят длъжностите и управленията на губернските военни началници, като на тяхно място се формират длъжности и управления на двама началници на военни отдели – западен и източен, с местопребиваване в Плевен и Шумен. Западният отдел включва 8 пехотни дружини и 1 конна сотня. Към източния отдел се придават 9 пехотни дружини, 2 конни сотни, завеждащият сапьорната част на Българската земска войска и сапьорната рота. Четирите пехотни дружини на Софийска област се подчиняват на командира на Софийска дружина № 1, с права на началник-отдел, но без управление.
На 4 август 1879 г. новият български княз Александър I издава указ, който определя структурата на Военното министерство. То се състои от седем отделения – строево, инспекторско, стопанско, военносъдебно, артилерийско управление, морско и инженерно управление. Още в началото се обръща внимание на граничната охрана, като на 24 август се съставя проект за създаване на пограничен батальон. Предвижда се той да охранява южните граници на Софийска област, като във военно време представлява редовна част от княжеските войски. Батальонът се комплектува от доброволци, които са отбили военната си служба.
На 17 декември 1879 г. се обнародва „Привременно положение за българската войска”. То е съставено съгласно конституционните изисквания. Съгласно разпоредбите на този държавен акт българският княз е главнокомандващ на всички военни сили в мирно и военно време. Той предоставя военните чинове, а военнослужещите се заклеват във вярност на монарха. В съответствие с чл. 162. и 148. на Конституцията „Привременното положение за българската войска” разпорежда, че изпълнителната власт по военните въпроси се предава на военния министър под височайшия надзор на княза. Всеки български поданик от 21 до 40 години подлежи на военна повинност. Чужди поданици могат да се вземат на военна служба само с разрешение на Народното събрание. Призоваването на военна служба става чрез специална заповед на княза. Срокът на военната служба е 10 години, от която 4 години действителна и 6 години запас, след което съответните лица се зачисляват в опълчението. Към опълчението се зачисляват и лицата от 21 до 40 години, които са освободени от военна служба. Отбиването на военната служба става териториално. Войниците мюсюлмани не бива да са повече от една трета от низшия щатен състав на съответните поделения.
В отдел трети, глава III на „Привременно положение за българската войска” се определя съставът на войската в мирно време. В структурно отношение тя се състои от дружини, роти, батареи и сотни. Общият брой включва 21 пехотни дружини, 4 сотни, 6 полеви батареи с по 8 оръдия, 1 планинска и 1 конна, 1 и половина сапьорна рота, 2 обсадни роти и една команда на местния артилерийски парк. Пехотната дружина има 4 роти – всичко 608 души. Конните сотни включват по 154 души, полевите батареи – по 293, планинските – 268, конната батарея – 155, сапьорната рота – 255, обсадната – 320, и командата на местния парк – 100. Общо мирновременният състав на българската княжеска войска е 16 240 души.
За преките нужди на учебния процес във войската се използват руските устави и наставления, което е разпоредено с постановление от 16 март 1880 г. Почти веднага след издаването на „Привременно положение за българската войска” започва преструктуриране на съществуващите части и ведомства. То е в посока на окрупняване, като постепенно започва въвеждането на полковата организация.
На 25 ноември 1880 г. се обнародва Закон за вземане на новобранци в българската войска. Най-същественото нововъведение в него е, че срокът на военната служба в пехотата се намалява от 4 на 2 години. С указ от 17 ноември същата година срокът на действителната военна служба в артилерията се установява на 3 години. Пионерните части, кавалерията и някои други родове войски също имат действителна военна служба от 3 години. Нормативните актове не допускат откупуване на военната служба или замяна с доброволци. Всяка година Министерският съвет определя количеството на наборниците за попълване на войската.
На 3 декември 1880 г. се обнародва и Закон за народното опълчение. В него се включват мъжете под 40 години, които не са на действителна военна служба или в запас. Опълченците по правило не могат да бъдат свиквани на военен сбор повече от 50 дни годишно, освен при значителна опасност за държавата. На 10 септември 1883 г. опълчението се разтуря съгласно решение на Народното събрание. С указ на княза от 13 януари 1885 г. се възобновява действието на Закона за опълчението от 1880 г. Опълчението съществува до 1891 г. когато се приема Закон за устройство на въоръжените сили на Българското княжество.
В началото на своето управление княз Александър I учредява и първите военни отличия. На 1 януари 1880 г. той издава указ за учредяване на орден за военно отличие. Орденът е за действително отличие във време на война и само за военнослужещи. По такъв начин се поставя началото на наградната система, която нарушава сюзеренитета на султана и цели да укрепва авторитета на Българското княжество. Това поражда противоречия със султан Абдул Хамид II. Султанът предоставя на княз Александър I правото да награждава с турските ордени Османие и Меджидие. Българският монарх се възползва от това право, но не изключва и възможностите за самостоятелна национална символика в наградната система.
Важна роля за обучението на офицерите от българската войска има приемането на 2 ноември 1881 г. на „Положение за юнкерите и възпитаниците на Военното училище”. То диференцира в учебния курс два специални и три подготвителни класа. В специалните класове се преподават военни дисциплини и учащите се водят като юнкери, които са на действителна военна служба. В подготвителните курсове се учат общообразователни предмети и обучаващите се наричат възпитаници. При преминаването на възпитаниците в първи специален курс се полага военна клетва. Юнкерите, положили успешно изпитите, но показали недобро поведение и слабости в строевото обучение, не се произвеждат в офицерско звание, а постъпват във войската като портупей-юнкери. След шестмесечна служба, по преценка на техния командир, могат да бъдат предлагани за произвеждането им в офицерско звание при наличие на свободни длъжности в съответната военна част.
Разбира се, новооткритото Военно училище в София още не може напълно да задоволи нуждите на българската войска от квалифицирани военни кадри. При това то все още не е висше училище. Ето защо важно място има обучението на българи в чуждестранни военни училища и академии. По това време в най-голяма степен се ползват военните центрове за обучение в Русия. С ходатайството на руския комисар в Българското княжество и след това на българското правителство са създадени правила за приемане на българи в руските учебни заведения. Те се свеждат до два пункта. Първо, офицери по представяне от българското правителство и с разрешение на руското военно министерство се допускат като свободни слушатели в Академията на генералния щаб, Артилерийската, Инженерната и Военноюридическата академия с всички права, свързани с това образование. Второ, български военнослужещи се допускат до военните академии без приемен изпит, но съобразно със степента на подготовка нa кандидатите. От тях се изисква свидетелство за общо образование. При неудовлетворителен успех на кандидатите се дава възможност да постъпят в старшия клас на Константиновското артилерийско или инженерно училище за една година. Завършилите се задължават да се завърнат в своите части, а тези, които са на руска служба, могат да преминат в българската войска, ако са от български произход. Обучаващите се български военни получават заплати от българското правителство.
Второто направление за подготовка на българските военни специалисти в Русия включва обучаващите се във военните училища, кадетските корпуси и военните прогимназии. През учебната 1882/1883 г. само в 8 военноучебни заведения се обучават 49 представители на Княжество България и Източна Румелия. Във военни академии следват 37 българи. Сред тях са А. Бендерев, К. Паница, Г. Агура, Н. Никифоров, П. Груев, А. Узунов и други известни български офицери, които след това се проявяват успешно в Сръбско-българската война.
При изграждане на войската си Българското княжество се сблъсква с проблеми, създавани от някои държави по повод задължението на България, съгласно Берлинския договор, да разруши турските крепости и фортификации, намиращи се на българска територия. Особено настоятелни в това отношение са Англия и Австро-Унгария. Така те се стремят да ограничат руското влияние в Българското княжество.
Според австро-унгарските и други военни специалисти Видинската крепост контролира българския и срещуположния бряг при Калафат и почти напълно е запазена след бомбардирането й по време на Руско-турската война 1877–1878 г. Подобно становище има и за турската крепост Левант табия край Русе. В нея се поддържа артилерийски склад и са инсталирани 4 оръдия. Подобни сведения има и за укрепени места в районите на Шумен, Силистра и Варна. Според австро-унгарската дипломация българските власти не само не разрушават бившите турски крепости, но ги възстановяват и използват за военни нужди, като разполагат в тях войски и артилерия. Англия протестира пред Българското княжество срещу запазването на турските крепости. Освен това, в желанието си да противостои на Русия, Англия демонстрира приятелски отношения с Османската империя.
Към дипломатическата акция на Австро-Унгария и Англия, насочена към унищожаване на турските крепости в България, се присъединява и Османската империя. Тя нарежда на дипломатическите си представители в европейските страни да настояват за унищожаване на крепостите. Към този натиск Османската империя прибавя и спора си с Княжеството за правата на българското дипломатическо агентство в Цариград. Високата порта се противопоставя решително на стремежа на българското агентство да поддържа връзки с Министерството на външните работи на Турция, а не с учредения специален орган за връзки с привилегированите области в империята. Бурните събития в България, свързани с държавния преврат от 27 април 1881 г. и установяването на режима на пълномощията, отвличат вниманието на великите сили от проблема за крепостите, който остава на заден план и постепено заглъхва. Причините за тази дипломатическа кампания, вероятно, са:
1. Да се превърнат в практика ограничителните клаузи на Берлинския договор.
2. Да се попречи на Русия да осъществява контрол над Долен Дунав в мирно и военно време при евентуален сблъсък между нея и някоя централноевропейска велика сила, като се има предвид влиянието на Санкт Петербург в София. Неслучайно след 1881 г. този натиск отмира.
3. Да се ограничи българското военно разгръщане чрез създаване на международно-правни и последващи материални затруднения.
Най-значителното структурно преобразувание на българската войска за периода 1879–1885 г. е въвеждането на полковата организация през 1884 г. На 12 октомври 1884 г. с указ на княза от съществуващите 24 пехотни дружини се формират 8 пехотни полка с тридружинен състав. Те получават съответно наименованията: 1-ви Софийски на княз Александър I Батенберг полк, 2-ри пехотен Струмски, 3-ти Бдински, 4-ти Плевенски, 5-и Дунавски, 6-и Търновски, 7-и Преславски и 8-и Приморски пехотен полк. Бригадната организация се запазва, като в състава на всяка бригада се включват по два пехотни полка. Според одобрения щат един пехотен полк се състои от 1738 низши чинове и 60 офицери, а във военно време – 3873 низши чинове и 78 офицери. В мирни условия полкът включва три дружини с по четири роти, или всичко 12 роти. Нестроевите чинове образуват отделна нестроева рота при щаба на полка. Във военно време се предвиждат две допълнителни дружини – една действаща и една запасна. Мирновременният състав на ротата е 120 въоръжени войници и 5 невъоръжени – всичко 125. С унтерофицерите тя наброява 135 души. Военновременният състав е 229 души.
На 1 януари 1885 г. се издава и квартирно разписание за управленията и частите на армията на Българското княжество. Според него управленията на артилерията и Военното училище са в София, а на флотилията с морската част – в Русе. Щабовете на бригадите и полковете са, както следва: Първа бригада – в София; 1-ви Софийски пехотен полк – в София; 2-ри пехотен Струмски – в Кюстендил; 2-ра бригада – в Плевен; 3-ти Бдински полк – във Видин; и 4-ти Плевенски – в Плевен. Трета пехотна бригада е в Русе, 5-и Дунавски пехотен полк – в Русе; 6-и Търновски – в Търново. Четвърта пехотна бригада и 7-и Преславски пехотен полк – в Шумен, а 8-и приморски полк – във Варна. Управлението на конната бригада е разквартирувано в столицата, където е и 1-ви артилерийски полк. Втори артилерийски полк е в Шумен.
През юни 1885 г. към пионерната дружина се формира телеграфна рота. Още в началото на 1883 г. софийската и русенската сапьорна рота се обединяват в пионерна дружина. Освен петте стари телеграфни апарата се закупуват четири нови чернопишещи „Сименс-Харске”, складира се 60 км медна жица и се доставят четири нови мансови апарата за предаване на хелиограми – до 40 км. Паралелно с това, в Източна Румелия вече действа сапьорна рота в състава на учебната дружина като техническа част.
Военният флот получава две придобивки. През 1882 г. във Франция е поръчан товаро-пътнически параход с предназначение в мирно време да се ползва като яхта на княза, а при война за минен заградител и военен транспорт. В началото на 1883 г. параходът вече е построен. Той има водоизместимост 350 тона. Получава името „Александър I”. От лятото на 1884 г. в българския военен флот се включват две миноноски – „Черепаха” и „Бычок”. Те са нови винтови кораби, строени през 1877 г. в Санкт Петербург.
От Освобождението до Съединението висшето ръководство на българската войска е поверено на руски офицери, а военният министър неизменно е руснак. До март 1880 г. военен министър на Княжеството е генерал П. Паренсов. На негово място е назначен генерал К. Г. Ернрот. От юли 1881 г. този пост заема генерал В. В. Крилов, който работи до юли 1882 г. Заместен е от генерал К. В. Каулбарс, след което на военния министерски пост е назначен М. Кантакузин. В българските условия правилата за обръщение в руската армия, изискващи и благороднически титулувания, се изоставят. Войниците се обръщат към офицерите с господин, след което се прибавя званието на офицера. Създадената жандармерия, преименувана в драгунски корпус, натоварва военното министерство с неприсъщи за него полицейски функции. Затова през 1883 г. драгунският корпус е разформирован.
В процеса на изграждането на княжеската войска се уточнява и нейната субординация. Начело са централните управления на военното министерство. Генерален щаб няма, но трима висши офицери от военното министерство, началникът на Софийското военно училище и двама офицери за специални поръчки се водят като офицери от Главния щаб. В състава на военното министерство освен началниците на отделения, влизат и началниците на видовете войски, инспекторът на артилерията, командирът на конната бригада, началникът на сапьорните части и началникът на флотилията и морската част. Командирите на пехотните бригади са пряко подчинени на военния министър.
През 1878–1885 г. се предприемат мерки по материално-техническото снабдяване на княжеските войски и румелийската милиция. След 1880 г. войската се превъоръжава с руската пушка „Бердана 2”. По това време тя се оценява като добро стрелково оръжие.
Из „История на българите. Том 5. Военна история на българите от древността до наши дни”
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар