Или колко нормална държава би била страната ни, ако възрастните ни родители вместо пребивани и ограбвани, живееха достойно и в среда на грижа и спокойствие...
Сегашните пенсионери получават по-високи пенсии в сравнение с хората на тяхната възраст от преди десет години. Но са много по-самотни.
Това е само един от изобилстващите статистически изводи на финансовите анализатори, който ще подминем без особено да се задълбочим в темата. И това е съвсем нормално. Моментът на осъзнаване най-често настъпва в лицето на неизбежна нужда. А днес вярваме, че тя няма да настъпи никога.
Тъжната и обективна истина обаче е, че населението в цяла Европа застарява. И докато държави като Швейцария, Великобритания и Франция отдавна са помислили за старините на своите родители, у нас вече 27 години темата не стои на дневен ред. За сметка на това самотните възрастни хора в българските села влизат все по-често в криминалната хроника на новинарските емисии, която преминава набързо пред погледа ни и здраво ни хваща за гърлото. Пребити, ограбени и измамени заради спестявания, заделяни с години. А децата им, отдавна емигранти, сами попадат в капана на безпомощното съучастие.
Все по-често говорим за условията в домовете за деца, лишени от родителски грижи и за процеса на деинституционализация, който мъчително се опитваме да завършим. В същото време не по-розово е положението, в което са изпаднали българските пенсионери, живеещи в самота. Възприемаме старческите домове, като нещо лошо – затвор. За обществата в Европа те не са нищо по-различно от елитни санаториуми, със забавления, грижи, чистота, уют и... любов. Да – любов. Настрани от чиновническата бюрократщина и безразличие, все пак остава онази проста думичка, от която всеки има нужда, макар и извървял по-голямата част от пътя си.
Все пак хубаво е, че и у нас започнаха да се появяват такива места. Например дома за възрастни хора в Симитли. Хосписът е буквално сгушен в подножието на Рила и Пирин, в непосредствена близост до над 20 минерални извора, чист въздух и благотворен климат. Настрана от непрекъснатите медицински грижи, които дом „Заедно” предлага на настанените, пространството там наистина е изпълнено с уют и топлина. Типичната за възрастните хора меланхолия и безвремие са заменени от непрестанни активности, с които хосписът поддържа тонуса на старчетата.
„Едно от последните занимания, които организирахме, беше готварски курс. Малко неестествено беше да учим баба Мария, която цял живот е била готвачка в детски градини, да приготвя съвременни, модерни ястия. В началото беше недоверчива, гледаше ни сърдито, но накрая нейната шоколадова торта спечели първо място в конкурса ни. Това според мен е един от примерите, че и на 87 години не спираш да се учиш и да изпитваш удовлетворение от собствените си възможности“, разказва управителят на Дом Заедно Катерина Панкова.
Най-важното правило в хосписът е всеки новодошъл да бъде приобщен в семейна среда и приятелска атмосфера възможно най-бързо.
„Хората на тази възраст имат нужда не толкова от чисто битови грижи, колкото от внимание и някого, с когото да поговорят. Те са самотни и искат просто да споделят и общуват. Много от тях тук намериха истински приятелства“, споделя още Панкова.
В началото започнахме със статистика. Усещането за щастие обаче не бива да се мери статистически.
