1962 г. Димитровград се побратимява с италианския Гросето

Пеньо Пенев казва, че дори
     Антон Югов не може да го оправи

Седем години изкарах в Димитровград. Това бяха години на възторзи и творчески кипеж, на строителство и възход.

Тогава моят съученик Пеньо Пенев, поетът на Севлиевската гимназия, написа: “Не е ли радост голяма, велика да знаеш какво и защо си творил?”. Точно това знаеха и вършеха младежите бригадири - да се строи, да се изгражда, родината да процъфтява и да се развива. Този ентусиазъм трудно може да се разбере от младите сега.

Към 1955 г. в Димитровград работеха хора от 900 селища. На почит и уважение бяха бригадирите и първите строители на града, създаден с указ от 2. ІХ. 1947 г. Тогава трите съставни села имат 5436 жители, до края на 1948 г. стават 9 100.

Пристигнах в града през 1955 г., назначен за уредник на градската библиотека. Оставих го през 1962 г. в небивало строителство. Всяка година се завършваха нови обекти, някои за пръв път в страната.

Младежите бригадири и първите строители го строиха и името на Димитров беше наложено от тях, а не “от горе”.

През 1955 г. в града най-много се говореше за поета и съученика ми Пеньо Пенев и за инж. Петър Кочев, който след години щеше да изгради парка “Пеньо Пенев”.

Кметът Петър Йорданов-Тушо проявяваше рядък такт, умение и разбиране в работата си. Хората го уважаваха и разбираха. Той побратими Димитровград с италианския град Гросето, което тогава беше прецедент в България. Посети Италия и Франция и се срещна с Морис Торез, ръководител на френските комунисти.

Инж. Иван Славчев

разработи пълзящ

кофраж

и ускори изграждането на Азотноторовия завод (АТЗ), методът му беше приложен най-напред от Иван Бояджиев, арматурист от Трявна.

Архитект Милко Миланов от Павликенско е инициатор на първия планетариум в страната със сеизмична станция в парка “Вапцаров”, чието изграждане ръководи заедно с инж. Петър Кочев.

После направиха и бронзолеярна и отляха на място фигурите за монументалната украса на града. Арх. Христо Гонев проектира модерен за времето широкоекранен киносалон, градския музей и библиотеката с Научнотехническия съюз.

С оперативноста си Теньо Кунев измести началника си на финансовия отдел в ГНС. Говореше много бързо, трудно му се разбираше, но работеше изрядно и винаги намираше пари. Само за зелените площи на Петър Кочев не достигаха парите, защото неговите виждания и възможности бяха по-големи. Но Теньо стана почетен гражданин, а Петър Кочев, който озелени града за 20 години, и до днес поне едно “благодаря” не получи.

Казвахме на Теньо, че като говори бързо и неразбрано, лесно се оправя с началниците, а той отвръщаше: Амии, карат ме да повтарям!”.

Кметът Тушо видял в Москва портрет от цветя на Максим Горки и предложил на Петър Кочев да направи същия и за Георги Димитров. Кочев оформи цветен паметник с височина 6 м, ширина 3,5 м и дебелина 1,5 м. На лицевата страна беше образът на Димитров, а на гърба - надпис “10 години Димитровград”. Цветя и растителност осигури и от Бургас. Цветният паметник беше направен през 1957 г. и просъществува 2 години.

Паркът “Пеньо Пенев” е коронната му творба, защото за 7-8 години превърна безводна карстова местност с кариери и дълбоки ями в парк с чудна растителност и езера.

През 1960 г. свиква директорите на заводите в кариерите и споделя вижданията си , че ще е възможно да се създадат изкуствени езера. Директорът на АТЗ, Васил Вълев, казва: “Говориш фантасмагории, това е карст, тук вода не може да се задържи”, и напуска заседанието. Но с подкрепата на кмета Йорданов-Тушо и на директора на Циментовия завод Въчо Пеневски паркът става за чудо и приказ. За 20 години Петър Кочев превърна три села в един от най-озеленените градове у нас.

Единствено развлечение за Петър Кочев беше киното. Компаньон му беше готвачът на стола на ГНС Марин, стар ерген. Двамата гледали филма “Дон Кихот”. Питам го какво е разбрал, а Марин каза: “Добро ако правиш, добро няма да видиш!”. Така стана и с Петър Кочев, изпратиха го даже без едно благодаря!

За създаването на планетариума, сеизмичната станция и бронзолеярната предложиха да бъде награден арх. Милко Миланов. Шефът на чистачките Колю Изпълкомски, на събранието предложи Миланов да бъде награден с най-голямата награда, но ако не може, да се награди и с по-малка.

Когато умря президентът на Полша Болеслав Берут, изпратиха Кольо да вземе портрета му. Той взе портрета на Анастас Микоян. Върнах го да вземе портрета на Берут. Вместо да го уволнят, го изпратиха на работа в АТЗ. Там стана профпредседател и на събрание отчете: “Когато Хрушчов громеше империалистите в ООН, бай Иван спеше при машините”

При гостуване на полска делегация от град Нова Хута, ги съпровожда с мотоциклет Милан Балтов, секретар на ГК на ДКМС. На прощаване им казва:

“Я тръгвает”,

полякът допълва:

“Милан балтает”

Учителите по литература Мария от Раднево и Иван Спасов от с. Волуяк, Софийско, създадоха семейство в града. Иван като литературен критик популяризира поета Пеньо Пенев и определи поезията му като “тревожна, хуманна и мъжествена лирика”.

Злати Терзиев от Царево освен учител беше инспектор в общинския отдел “Просвета” и драматург в театъра. Георги Стоянов от отдел “Култура” ме запита, когато съм ходил в Чехия, кой паметник съм видял. Без да съм ходил, почнах да изреждам. Като казах Ян Жижка, Злати Терзиев ме спря и издекламира импровизирано:

И се изправи Жорж пишка

пред паметника

на Ян Жижка.

Журналистът Димитър Беремски се прояви в Димитровград “с шум и трясък”. Написа, че местната “домоукраса” била “домоусраса”, а автобусните спирки били като войнишки клозети отпреди 40 години, за което стигна и до съда.

Самодейният читалищен театър гостува в Ямбол. Пътуват с влак. На връщане през нощта “се омешват”, само Петър Мешев е с жена си в купе. За неморалното деяние театърът беше разтурен. Остана само песента:

Бай Стойчо не играй,

Петър Мешев се мотай.

Заварих държавен театър с млад напорист режисьор Кръстьо Дойнов и артисти: Христо Руков, Никола Гунов, Иво Кисимов. Те създадоха кино- и фотоклуб и с филм се представиха на Младежкия фестивал в Москва през 1959 г.

При честване на театъра през 1959 г. Пеньо Пенев прави шаржове за всички артистите. След време актьорът Пенчо Ташев се парализира и дълго време прави рецитали на Пеньо Пенев.

Най-дръзките прояви на Пеньо са фейлетонът акростих “Льох, льох, лилильох” и самоубийството му. С публикуването на акростиха, на който отвесно се четеше “Йорданов, Лозев и Макаков са мерзавци, Кръстева е невинна” във в. “Димитровградска правда” през януари 1955 г. Пеньо постига две цели: да сътвори акростих и да защити уволнената си приятелка, лекар ординатор Кръстева.

Първата постига, превръща се в сензация и за това дълго се говори, но за втората не преценява, че няма право да пререшава административни въпроси. Стига се до съд и се променя отношението към него.

Оправдава го съдията Делчо Събев, за което Пеньо му посвещава “Пътеки белеят”. Той посвещава “Ние от 20-и век” на Митко Иванов, главен редактор на вестника, “По пътя” на Георги Джагаров, “Дъжд на строежа” на Петър Кочев и Николай Михайлов...

На строежа на яз. “Студен кладенец” ръководителят на строежа и наш съученик инж. Костадин Ферадов веднъж ме попита за Пеньо. Казах му, че не е като в гимназията. Той поръча: “Кажи му да се оправя или да хваща гората!”. Като предадох на Пеньо, той отговори: “Не сте ли разбрали, че и Антон Югов да дойде, не може ме оправи!” (Югов беше министър-председател - б.а.)

Самоубийството на 27 април 1959 г. беше изненада за града и страната, но то е лично негово решение. Това споделя само със съученичките си от Севлиевската гимназия Фана и Лина от 1945 г.

Погрешна е постановката, че Пеньо става поет, като отива в Димитровград, защото той започна да пише стихове още в Севлиевската гимназия.