Книгата „Лечебните енергии на водата” от Чарли Райри напомня на читателя за свещеното значение на водата и нейната важност за здравето ни. Тя ще отвори очите ни за многобройните й измерения и за това колко самодоволен е станал съвременният човек, смятайки водата за даденост. Склонни сме да гледаме на водата в механичен и количествен смисъл. Обръщаме внимание на водните запаси и химичното й замърсяване, но не се интересуваме от нейната жизненост и по-точно от фундаменталната й роля за поддържане на доброто ни здраве. Авторът на книгата обяснява делото на Виктор Шаубергер и Йохан Грандер във връзка със спираловидното движение на течащата вода като проводник на жизнеността. Жизненост? Несъмнено това е просто една форма на жизнеността, отдавна отхвърлена от биологическата традиция, която не е способна да дефинира дори самия живот! Способни сме да признаем опасностите на застоялата вода, но не успяваме да оценим важността на живата вода за нашето здраве и благополучие. Това е едно малко, но скъпоценно начало на изследвания в тази област, но със сигурност в момента ставаме свидетели на зараждането на качествено нов научен подход, който ще потърси отговорите на цял набор от нови въпроси.
Първа глава
Свещена вода
Ако отделим време да спрем и да поразсъждаваме за водата, осъзнаваме, че тя е магическа субстанция със специално значение за всеки. Тъжно е, че малцина от нас спират и се замислят върху това, а бездната между древните и съвременните възгледи за водата все повече се е увеличавала през вековете. Някои култури като тази на индианците чероки по примера на предците си продължават да почитат Земята. Те гледат на водата като на кръвоносната система на Земята, според тях реките и потоците, които се стичат надолу по планинските склонове и текат през долините, са артериите и вените, през които кръвта протича по цялото тяло. Водата е част от тяхното самосъзнание. От друга страна, попитайте дете от някои високоразвита западноевропейска държава какво е водата според него и то вероятно ще ви отговори, че това е нещо, което идва по тръбите, изтича от кранчето и се пие. Образованият възрастен човек би могъл да опише водата, позовавайки се на физичните й свойства, т.е. като безцветна течност или като „научна аномалия”. Тези дефиниции, разбира се, са верни, но доста непълни.
Ако променим въпроса съвсем малко и попитаме хората как се чувстват по отношение на водата, възможно е да започнем да се приближаваме до откриването на начина, по който водата повлиява върху всеки от нас по много различни начини. Повечето от нас обичат да се отпускат във ваната, когато са уморени, объркани или притеснени. Приемаме за даденост, че една топла вана ще ни накара да се почувстваме по-добре. На банята често пъти се гледа като на светилище, където намираме уединение и се оттегляме от заобикалящия ни свят, оставяме настрана напрежението и просто се наслаждаваме на усещането от потапянето на тялото си във водата, усещането на вълничките по кожата, плясъка на водата при най-малкото ни движение. Ние не се замисляме за това, просто знаем, че ваната би могла да ни донесе изцелително преживяване. Не е нужно да анализираме чувствата си, просто го знаем.
Аграрните общества имат цяла поредица от практики, с които улавят и задържат вниманието на божествата и поддържат водния поток. Ритуалите за дъжд са част от културата на много племенни аграрни общества. Африканските племена ангони и баронга пеят песни на нецензурен език на водните богове. В Кавказ впрягат момичета в рало, с което орат по сухото речно корито. В Трансилвания момичетата сядат голи върху брана. В някои части на Южна Индия жените трябвало да хванат жива жаба и да я завържат към ветрило.
Свързване с водата
Знаем, че разходката край морето, край буен поток или край басейн с фонтани ни кара да се чувстваме добре. Знаем, че водата е най-освежителната напитка, когато сме жадни. Знаем, че трябва да изпием чаша вода при консумация на алкохол или ако сме прекалили с яденето. Знаем, че е приятно да стоим на дъжда и да усещаме капките по кожата си. Знаем също, че децата са запленени от водата, те искат да играят с нея и в нея. Те харесват начина, по който тя се движи, нейното докосване, начина, по който тя влиза и заема пространствата, те са заинтригувани от нейната мокрота.
Когато повечето хора търсят начин да се отпуснат или да си починат от работата, обикновено в даден момент това включва и водата – може да е пътуване до морето, плувен басейн, разходка край езеро, язовир или река, почивка на остров, разходка с лодка, водни спортове, наблюдение на делфини, риболов. Венеция е един от най-посещаваните градове в света, Ниагарският водопад е една от най-великите гледки в света. Щяха ли хората да прекосяват цели континенти, за да видят Ниагарския водопад, ако той беше просто площ, покрита с пясък?
Всеки иска да се свърже с водата по един или друг начин и все пак не признаваме притегателната й сила, нито я поставяме под съмнение. Странно е, че през вековете постепенно сме се отделили от най-дълбоките си чувства към заобикалящия ни свят, разделяйки различните аспекти на живота си и гледайки на тях като на физическа, практическа, емоционална и религиозна кутия.
Да си върнем свещеното
В съвременното ни забързано общество често можем да чуем призиви да върнем свещеното в ежедневието си, за да възстановим връзката със себе си и със света като цяло. Осъзнаваме, че нещо липсва в живота ни, но не знаем как да го изискаме обратно. В миналото съществувало всеобщо разбиране и дори негласно предположение за свещено и духовно. Днес съществуват какви ли не идеи за значението на това понятие. Някои хора приравняват духовното с религиозното, други – особено западноевропейците – смятат, че то е набожен израз за описване на религиозните събития и ритуали или се отнася за специфичен модел на поведение, който се различава и излиза извън рамките на ежедневните ни преживявания. Но представите за набожността и свещеното не се споделят от хората по целия свят. Някои култури осъзнават, че не е необходимо да се откажем от съвременния свят, за да преживеем свещеното – например, не е нещо необичайно да видиш индуист, който извършва свещено окъпване на свещено място, докато в ръката си държи радиоапарат и слуша какви са последните резултати от състезание по крикет!
Ежедневното и обичайното също могат да бъдат свещени, всяко нещо заслужава почит – тази идея винаги е заемала централно място в много системи от вярвания, произхождащи от Изтока, и не е съвпадение, че много източни общества демонстрират много по-голямо уважение към водата, отколкото живеещите на запад. Макар да са имали сходни корени, през последните две хилядолетия източните и западните общества са поели по коренно различен път, макар помежду им да е съществувал обмен на идеи. Докато в продължение на векове Западът се е стремил към икономическо господство и власт, през втората половина на XX век се наблюдава повишен интерес към вярванията и практиките на Изтока и възобновяване на стремежа към духовност.
Когато говорим за свещеността на водата, имаме предвид не само специфичните вярвания за нея или конкретни свещени места. Ние също така се опитваме да насърчим хората да погледнат на водата като на магическа, тайнствена и всемогъща субстанция, която ни дава живот. Всеки от нас знае аксиомата, че каквото вложим в дадено нещо, това и ще получим обратно – ако се отнасяме към водата с уважение и почит, тя щедро ще ни се отплати.
През XVI и XVII век западното общество преживяло радикални промени, поставили началото на така наречената епоха на рационалното мислене, достигнала връхната си точка в искането за отделяне на религията от науката. От този момент нататък емпиричната рационалност се превърнала в крайната цел, както и стремежът за освобождаване от всеки съществуващ мит. Преди това дори западните общества разбирали света по различен начин. Те не отделяли природните стихии и знаели, че небето и Земята са свързани помежду си, осъзнавали колко важно е да се отнасят добре към Земята, приемали, че религията и духовните вярвания са неразделна част от ежедневието. Те почитали едновременно и божествата и природните стихии. Вярванията не се основавали върху емпирични доказателства, а върху практики и дълбоко интуитивно възприятие. Тайнствата се приемали като част от живота.
Ако човешките същества отрекат тайните на живота, те не могат да достигнат истинския си потенциал. Напълно е възможно голяма част от стреса в съвременното общество – както в живота на хората, така и в околната среда – да е дошъл в резултат на отделянето на рационалното от духовното, на емпирично вероятното от тайнственото. Животът на много хора става все по-сложен и забързан, докато се опитват да постигнат баланс между кариера, семейство, личностно развитие, а в същото време са бомбардирани с амбиции и примери за подражание и различни видове натиск. Не е чудно, че все по-голям брой хора приемат водата или търсят води с лечебна сила. Всеки от нас се нуждае от вода, за да живее и диша, но имаме нужда от нея и на емоционално и духовно ниво. Всеки от нас може да живее в диалог с водата, който свързва световете на физическото, емоционалното и тайнственото.
В продължение на хиляди години хората са се покланяли на река Ганг. Както река Нил е заемала централно място в древната религия на Египет, така и Ганг, която извира от Хималаите и тече през северноиндийската долина, достигайки Бенгалския залив, е била във фокуса на молитвата и посвещението на хората от древни времена. След раждането на хиндуизма се появили множество митове за произхода на великата река. Индусите вярвали, че след като 60 000 синове на цар Сагар били наказани заради арогантността си и изгорени от Вишну, богинята Ганга била изпратена от небесата, за да очисти пепелта. Тя изпълнила церемонията на делтата на Бенгалския залив, създавайки велика река, за да очисти земята и да освободи душите им, и реката била кръстена на нея. Оттогава насам индусите почитат Ганг, вярвайки, че целият грях бива умит чрез ритуално окъпване в реката. Вярва се също, че удавилите се в нея, се прераждат и стават богове.
Свещени начала
Водата присъства в началото на всеки космически или исторически цикъл и се връща в края му: тя има способността да дава живот, да поддържа живота и да трансформира смъртта в живот. През цялата човешка история водата се е асоциирала с тайнственост или била използвана като символ за тайнственост. Тя винаги е била символ на живота.
Някога водата и животът били неразделни. Всяка древна култура почитала водата, всички древни божества били водни божества. Шумерската дума „мар” означавала море, както и утроба. „А” била думата за вода, както и за сперма, зачатие и поколение. В староеврейския език съществува идеограма „Мем”, която се дешифрира като майка, живот, утроба или море. Индийски текстове гласят следното: „Всичко е било вода”, а в тантрическите ръкописи водата е наречена „прана”, животворния дъх, който носи живот. Водата и животът били едно и също нещо.
Водата предшества всички форми и поддържа цялото творение и всяко общество има разкази, които приемат, че светът е произлязъл от водата, описвайки това събитие с различни митове за сътворението, свързани с водата: шумерски, аркадски и вавилонски разкази за сътворението описват как земята се родила от съюза на Апсу и Тиамат. Апсу била праобраз на първичния хаос на сладката вода, заобикаляща звездите в огромен поток, а Тиамат – горчивото и солено море. Халдейците и персийците почитали богинята Анахита, която олицетворявала Земята. Вярвало се, че тя била сътворена от семенната течност, изтичаща от точката, където водният поток, опасващ Земята, се срещал със звездите.
Реките и свещените води винаги са привличали жертви и приноси и тези практики продължават в много аграрни общества, където е съвсем ясно, че водата е разликата между живота и смъртта, просперитета и разрушението. Масаите от Южна Африка хвърлят шепа трева във водата всеки път, когато прекосят реката. Племето буганда от Централна Африка традиционно принася зърна от кафе.
В митологията на индусите съществуват множество вариации на митовете за сътворението, свързани с водата. В една от версиите Нараяна си плувал спокойно върху космическо морско същество по космическите води и Дървото на живота израсло от пъпа му, центъра на съществото му. Друга традиция заменя Дървото на живота с лотос, от чиято вътрешност се родил Брахма. Друга приказка описва как Вишну лежи върху космическа змия, която плува в древните води и чрез силата на волята си създава Земята. В друга версия Вишну се гмурка в дълбините на водите и издърпва Земята от бездната.
Подобни митове се появяват и в европейския фолклор и във фолклора на индианските племена в Северна Америка, които вярвали, че Творецът изпратил животни на дъното на морето, за да създаде калта, от която после сътворил Земята. Индианците, живеещи в долините, вярват, че всичко било неподвижно до появата на Стареца, който плувал върху сал и чрез силата на волята си той извикал в съществувание Земята от водата. Индианците пима, населяващи Ню Мексико, вярват, че Майката Земя била зачената от капка вода, която паднала от облак.
Един японски разказ описва как гигантски шаран, който плувал в безбрежното море, ударил с опашката си толкова силно, че от удара се появили вълни, от които се родила Земята. Китайски разкази за сътворението описват водата като праобраз на първичния хаос, на съвкупността от възможностите за това какъв би бил животът.
Гърците също имали голям брой водни божества и свързани с тях митове, при които водата била любов и сила и символизирала раждането, красотата и разрушението. Един от тези митове описва раждането на Афродита, богинята на любовта и красотата. Баща й Уран (небето) и майка й Гея (Земята) заедно символизирали великия поток, за който се вярвало, че опасвал Земята. Когато Уран се отнесъл зле с Гея, тя помолила сина си Кронос да свали баща си от власт. Затова Кронос кастрирал Уран и разпръснал семето му в океана.
То плувало по водите и се превърнало в пяна, от която се родила Афродита.
Когато приемаме водата за даденост
Връзката между плодородието и водата е очевидна, но съвременните жители на индустриалното общество, които живеят далеч от земята и сезоните, често пъти забравят за нея. Когато вали, може би се оплакваме от неудобството или от това, че то затруднява трафика или обърква плановете ни. Но когато няма дъжд властите се принуждават да поставят ограничения върху потреблението на водата, най-сериозните оплаквания идват от хора, които вече не могат да поливат градините си – връзката между водата и плодородието се признава едва когато това ни засегне лично.
Иронията тук е, че понеже толкова дълго сме приемали водата за даденост, се изправяме пред перспективата дори в индустриалния Запад за постоянен недостиг на вода с нужното качество, което да поддържа здравето ни или здравето на околната среда. Забравили сме как да уважаваме водата. Докато не си възвърнем почитта към водата, ние поставяме под заплаха собствения си живот и живота на планетата, върху която живеем.
Вода и трансформация
Водата носи в себе си потенциал за смърт и живот. Точно както тя започва жизнения си цикъл под земята и после се връща в земята под формата на дъжд, по същия начин водата преобразува смъртта, за да позволи на живота да започне отново.
Ако живеете близо до река, вие я уважавате. Знаете как се променя пейзажът и колко различен става животът, когато нивото на реката спадне твърде много. От горчив опит сте разбрали как една буря може да промени живота ви, като наводни дома ви или разруши собствеността ви и мястото за живеене на други хора.
Известно ви е също, че водата си има свой собствен живот, защото сте запознати с различните страни на характера й. Без колебание бихте признали силата на водата и способността й да общува.
Инженерите са разработили начини за намаляване до минимум на вредното влияние от развилнелите се води – защитни прегради срещу наводнения, напоителни съоръжения и тръбопроводи. Днес не използваме водата като транспортно средство толкова често колкото в миналото. Затова ежедневните ни нужди не зависят пряко от водните трасета. Не зависим от реките си по същия начин както предците ни. Но представете си, че реките бяха първоизточникът на живота, здравето и плодородието, средство за комуникация и транспорт, и имаха силата (потенциала) да отнемат живота посредством бури и наводнения. Тогава щяхме да ги ценим и напълно да признаем, че те имат свой живот.
Когато хората живеят в близост до природата, те зависят от природните стихии и водата е уважавана за това, което е – даваща живот и застрашаваща живота, сила на доброто и злото. Много общества през историята са смятали главните реки за свещени. Река Нил е залегнала в самата основа на египетската религия и е била свещена за египетското общество, по-късно тя била почитана от гърците и римляните. Много реки в Индия все още се смятат за свещени, но Ганг е най-святата от всички.
На водата от наводненията се е гледало като на особено свещена, като на символ на очистването на новото и връщането към предходното състояние, готовност за прераждане. Много древни култури вярвали, че най-големият принос, който могат да дадат на някое божество, е да се удавят по време на наводнение или в река, след което да се слеят с водното божество.
Преминаване през водите
Хората винаги са свързвали водата със смъртта и живота, гледали са на нея като на трансформиращ елемент и в митологията съществуват много реки, които трябва да бъдат прекосени по пътя към отвъдното. Будистите и даоистите приемат идеята за преминаването през великите води по пътя към нирвана, а в някои части на Западна Африка местните хора вярват, че мъртвите биват пренасяни през три реки, които отделят този свят от следващия – племето йоруба погребва възрастните хора в канута, за да ги приготви за последното им пътуване.
Някои общества продължават да признават водата като могъщ символ на смъртта. Процесът на полагането и очистването на тялото на мъртвец може да бъде ритуално отмиване на греховете или да символизира пречистването на душата, преди тя да влезе в следващия свят. Много индиански общества в Северна Америка поставят купа с вода в близост до умиращия човек, за да може духът му да напусне тленното тяло и да влезе във водата, откъдето ще се прероди. Те съвсем открито признавали универсалността на водата и нуждата отново да станем едно с водната стихия.
Погребването в Ганг все още е жизненоважна част от индийската култура и посветените индуисти по света изпращат телата или пепелта на любимите си хора през цели континенти, за да бъдат погребани в свещената река. По бреговете на Ганг в Бенарес денонощно горят погребални клади, след което пепелта се разпилява в реката. Вярва се, че душите на хората, чиято пепел се разпилява над реката, биват освободени от натрупаните грехове в предходния им живот. Хиляди пилигрими също идват, за да се поклонят на свещената река и да се потопят в нея.
Водно кръщение
Свещената вода през историята е лечебна вода, която може да изцелява както символично, така и физически в някои случаи. Водното кръщение най-вероятно е универсален символ на пречистването и възстановяването.
Първоначално водното кръщение било въведено в ритуали и церемонии на Великото бяло братство в Египет. Аватар (еквивалент на свещеник; човек, който насочва членовете от религиозната общност в божиите пътища) бил научил чрез медитация, че водата ще извърши духовно и физическо пречистване на човека. Ритуалът е залегнал и в обичаите за окъпване в свещените води, практикувано от шинтоистите, конфуцианците и хиндуистите като символ за очистване от греховете. Именно окъпването на Исус Христос във вода от Йоан Кръстител го приготвило за приемането на земната му мисия като Божия син, сякаш магическият контакт с водата извършил предаването на тази роля върху него.
В края на XX век водното кръщение вероятно е единственият ритуал с вода, практикуван в западната култура, който има ясно изразен духовен характер. Той символизира прераждането и принадлежността, идеята за достъп до непознати, но желани тайни и обещание за влизане в отвъдното, а следователно за безсмъртие.
Има хора, които може да не стъпват в църква поради религиозни съображения, но те често искат децата им да бъдат потопени и кръстени във вода от свещеник, макар това да изглежда толкова далеч от битието им. Това може да изглежда като пародия на древен ритуал, но е свидетелство, че дълбоко в себе си родителите сякаш продължават да вярват, че благословението на водата ще донесе на детето им някаква защита срещу зли сили. Чуват се призиви за отделяне на водното кръщение от църквата – един английски свещеник се отказал от призива си, защото изпаднал в отчаяние, след като за пореден път бил помолен да извърши водно кръщение във вана, за да спести неудобството на съответните хора да дойдат до църквата!
По време на ритуала на водното кръщение много често върху устните на детето се поставяла сол. Тя символизирала здраве в тялото и ума, както и изгонване на тъмни сили.
Защо толкова упорито се придържаме към тези обичаи? Сякаш във всеки от нас има нещо, което се нуждае да признае духовната ни природа, отчаяно желание да се открие някакъв по-дълбок смисъл за съществуването ни. В ритуала на водното кръщение се крие такава сила, че хората продължават да искат да участват в него, макар в съзнанието им символичното му значение да е намаляло и дори изчезнало.
Свещени води
Хората са се придържали към идеята за свещената вода въпреки промените в културата и идеалите на много общества. Търсенето и намирането на води с лечебни качества никога не са преставали и обществата са израствали и са се развивали около извори и кладенци. През цялата човешка история, по цялата земя са съществували култове към водата.
Водата е позната като полезна или разрушителна сила – нещо, към което трябва да се отнасяме с почит. Духовете на кладенците обикновено се считали за добри и благосклонни, докато онези на течащите води, били по-гневни и непредсказуеми. Почти идентични вярвания се появили по различно време в примитивни полинезийски, африкански племенни и развити западни общества – че не бива да поглеждаш към течаща вода, защото все едно гледаш Бог в очите или защото все едно се вглеждаш в собствената си душа, че да сънуваш отражението си, означавало да сънуваш смъртта си. Римският философ Сенека казал следното: „Там, където извира поток или тече река, там трябва да изграждаме олтари и да принасяме жертви”.
Съществуват множество митове за прелъстителни сирени, русалки, водни феи, ундини и нимфи – все красиви женски същества, дебнещи да запленят и удавят невнимателни млади мъже и да откраднат тленността им. Потоци, кладенци, езера и фонтани обикновено се населявали от по-дружелюбни и отзивчиви същества, често пъти благословени с пророчески дар.
Култовете към водата били особено разпространени при келтите в Европа, но християнската църква наложила ограничения върху практикуването им, защото вярвала, че енергията, която хората влагат във водните същества, отнема от силата на християнското послание. Затова култовете към водата били силно потиснати, но хората продължили да признават примамливата сила на свещената вода, тъй като църквите и религиозните общности често били изграждани край извор или кладенец, а църквата изземвала тези свещени води за своя лична полза!
Отдаването на благодарност към духа на кладенеца заради чистата му и бистра вода било широко разпространен ритуал, особено в Англия. Всяко лято хората украсявали или „обличали” местния кладенец с цветя и други приноси, чрез които правели обети. Често цветята се нареждали и образували красиви форми или образи. Този обичай все още се практикува в Тисингтън, Дербишър.
Култовете към водата не са изчезнали, макар често пъти да е изглеждало сякаш са се размили в цялостната култура и религия на съответната област. Хората продължават да посещават кладенци, за да получат физическо или емоционално изцеление. Град Лурд, Франция, се посещава от внушителен брой хора – шест милиона души всяка година! Едно от най-свещените места за исляма е извор в центъра на Мека, централна част от поклонението хадж. Според мюсюлманската легенда Исмаил, синът на Авраам, и майка му Агар останали без вода, докато вървели през пустинята. Агар изкачила няколко хълма, за да търси вода, докато Исмаил ровел в пясъка. Изведнъж измежду пръстите му потекли животворни води, които се превърнали в Замзам – светия извор в сърцето на Мека.
Жертвоприношението често пъти било част от древната почит към изворите и кладенците. Животни били принасяни в жертва за омилостивяването на водните богове и духове. Все още е разпространена практиката хората да оставят дарове до свещените кладенци, от които вземат вода и където се молят за изцеление. Често срещаните приноси варират от парче от дрехата на болния човек до религиозни статуетки или приноси от храна на водните духове. В някои части на Ирландия, земя, в която има стотици малки извори и кладенци, често и съвсем неочаквано могат да се намерят панделки, привързани към растенията, и да се открият малки извори, известни сред местните с лечебните си свойства. При някои от по-големите водни светилища са построени специални стаи, в които се събират приносите. Приносите подсилват факта, че човешките същества са в постоянен диалог с водата. Този процес е двустранен. Онова, което даваме на водата, тя ще ни върне обратно.
Често пъти кладенците били познати със специфичните им качества и хората хвърляли определени предмети в тях. В тези кладенци на пожеланията политали монети, топлийки, копчета, парчета от съдове и други. В един кладенец, който бил известен със способността си да изцелява зъбобол, трябвало да се хвърлят бадемови клончета или бадеми, за да може силата му да подейства. В друг кладенец, за който се вярвало, че превръща всичко в благородни метали, трябвало да се хвърлят борови шишарки. Бели камъни били принасяни в кладенци, за които се вярвало, че имат силата да повлияят върху времето.
Из „Лечебните енергии на водата”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар