Ивайло Христов с премиера на “Времето е спряло” в “199”

От 24 часа

Двамата герои имат различни гледни точки към събитията по света, но в спектакъла няма нищо дидактично.

Ехото от световните събития отеква на сцената на театъра

Кристина Янева прави силна роля в спектакъла на Ивайло Христов “Времето е спряло” в Театър 199. Текстът на американския драматург Доналд Маргулис опира до пространствата на политиката, но не взема страна, а оставя персонажите да защитават позициите с поведението си в отрязъка от сценичното време.

Без да претендира за философски диспут или есеистика, пиесата предлага две гледни точки за

отношението на

съвременния човек

към нещастията

на ударените от

локалните

войни хора

Пенко Господинов и Кристина Янева в сцена от спектакъла "Времето е спряло"

Фотографката Сара (Янева) се връща от фронтовете на изток, където е пострадала при избухване на бомба. Тя излиза на сцената с гипсиран крак, гипсирана ръка и дълбоки белези на лицето. Помага ѝ мъжът, с когото живее в мансардата и я е придружавал до експлозията, в която е пострадал и напуснал фронта (Пенко Господинов). Джеймс също е журналист, но той измисля думите. И го прави без вируса на Сара, която е развила зависимост от фотографията като единствен прозорец към парчетата тела, кръвта, плачещите деца, изтерзаните майки, разрушените сгради, убитите войници. Тя не може да е щастлива без всичко това и на финала ще се върне към страданията. Мантрата е:

“Как можеш да

живееш спокойно,

когато знаеш, че някъде страдат в кървавата баня на войната?” Нейната опонентка е съвсем младата любовница на приятеля на Сара и Джеймс и техен фоторедактор на име Ричард (Пламен Сираков). Момичето се изпълнява от студентката в класа на Ивайло Христов от НАТФИЗ Даниела Стамова, приятната изненада на спектакъла. Нейната Манди, директна и искрена, ще представи своята мантра - “Защо търсиш само страданието в живота, погледни щастието, радостта!” Манди иска да се радва на детето, което ще роди, и да запази простите радости за себи си и Ричард, след като го обича.

Няма патос в нито една от двете позиции, те извират от дълбините на душата, превърнати в начин на живот. Ивайло Христов, както винаги, намира най-зрелищния път на чувствата към сцената в майсторска работа с актьорите.