Автобиографичната лента “20 цигари”бе показана в първия фестивал
на италианското кино у нас
Италианският режисьор Аурелиано Амадей представи филма си “20 цигари” на първия фестивал на италианското кино у нас, организиран от италианската търговска камара в България съвместно с културната асоциация “Тициано” и Италианския културен институт в София. Единадесет филма, номинирани или спечелили наградите “Давид на Донатело”, сред които и “20 цигари”, се показват във филмотечното кино “Одеон” в периода от 31 май до 6 юни.
- Г-н Амадей, кога пристигнахте в България?
- Тук съм от три дни и вече обичам България! Имах високи очаквания и те заслужено се оправдаха. Най-вече съм впечатлен от хората.
Българите не са
студени и
резервирани хора
като повечето
северни народи,
а са много емоционални и темпераментни. В това отношение си приличате с нас, италианците. В четвъртък, 2 юни, беше представянето на моя първи филм “20 цигари” на фестивала. Публиката наистина успя да преживее емоциите на екрана и след прожекцията много хора ме поздравиха и прегърнаха, а други открито плачеха.
- Филмът ви е автобиографичен и показва бомбардировките в Ирак през 2003 г. Как се озовахте там?
- Получих покана за работа като асистент-режисьор в подготовка на филм, чието действие се развива в Ирак, където италиански военни части бяха на мирна мисия. Малко след като пристигнах там, започнаха бомбардировки, а аз останах единственият оцелял цивилен. Бях ранен и преминах през много операции.
- Как взехте решението да заминете, за да снимате филм в Ирак?
- Огромната ми страст към киното беше основната причина. Бих направил всичко в името на киното - бих пътувал надалеч, бих спал по улиците и каквото още ми се наложи, за да направя добър филм. Освен това за първи път получих шанса да израсна професионално и да се изявя повече, което беше вторият ми мотив. Разбира се, не отричам, че и аз самият съм достатъчно смел, за да приема такова приключение, въпреки че знаех колко трудна е задачата.
- Какъв беше животът ви, преди да заминете за Ирак?
- Роден съм в семейство, отдадено на киното - прадядо ми, дядо и баща ми се занимаваха с това. Участвах в първия си филм, когато бях на 5, и оттогава се разпали страстта ми към филми. Киното е целият ми живот. Освен него често се занимавах с различни видове спорт - скейтборд, сноуборд, акробатика. Разчитах много на силите на тялото си преди инцидента в Ирак.
- Колко време, след като пристигнахте в Ирак, започнаха бомбардировките?
- Точно на следващия ден. Дори
нямах време да
изпуша първата си
кутия цигари,
като се има предвид, че пуша постоянно. Затова озаглавих филма си “20 цигари”. Всъщност последната си цигара от пакета изпуших в болницата, преди да се прибера в Рим.
- Как се променихте след злополуката?
- Трансформацията ми от младеж в зрял мъж беше точно за една вечер. Най-вече умря чувството ми за безсмъртност, а самоувереността ми значително намаля. Всъщност целият ми живот се преобърна, всичко след Ирак е толкова различно. Емоциите ми се промениха. Сега имам деца и съм много по-отговорен. Единственото нещо, което успях да запазя същото, е мисленето ми. Все още съм пацифист и анархист, все още слушам пънк. Разбира се, не съм спрял и да пуша редовно.
- Кога решихте да напишете автобиографичната книга и после да заснемете филма и защо искахте да разкажете историята си?
- В момента, в който се върнах в Италия, започнах да пиша книгата. Причината е, че такова нещо не се забравя никога, а споделянето е единственият начин да добавиш нещо ново към цялото преживяване. Сега, когато мисля за Ирак, не се сещам само за бомбардировките. В ума ми изплуват спомени от болницата, писането на книгата, всичките ми представяния на книгата пред публика, заснемането на филма, наградите, които получих, поздравленията на хората. Всичко това ми помага да преодолея преживяното, защото добавям и позитивни аспекти към него.
- Каква поука представя филмът ви?
- “20 цигари” най-вече учи хората да бъдат индивидуалисти. Много често не мислим и не чувстваме по свой начин, а разчитаме на налаганото мнение от обществото. Хората твърде често се стремят да се впишат в нещо по-голямо и да принадлежат на обществото. Щастието, което публичният ни Аз търси, невинаги съвпада с това, което ние самите искаме. Моят съвет е: принадлежете единствено на себе си - това е и поуката от филма ми.
- Къде другаде ви се е налагало да пътувате, за да снимате филми?
- На много опасни места, включително Египет, за да снимам един изключително странен квартал, и Рио де Жанейро. Свикнал съм да поемам подобни рискове, те са част от моята кариера.
- Как реагират вашите роднини и близки приятели на тези изпълнени с опасности пътувания?
- Приятелката ми беше бясна, че се налага да замина за Ирак, просто не можеше да го приеме. Всички други, които ме познават по-добре, знаят, че не могат да ме разубедят, и не се опитват да ме спрат.
- Какви планове имате за бъдеще?
- Скоро започнах да правя нов филм.
Този път ще
представя комедия,
която ще покаже приключенията на един японец, който пристига в Италия, без дори да знае какво е Колизеумът. Филмът ще обяснява защо човек трябва да пътува. Надявам се всички, които харесаха филма “22 цигари”, да гледат и новия ми проект, защото е различен, но си заслужава. Обмислям да го представя на българска сцена веднага щом е готов.
Коментари (0)
Вашият коментар