Животът на Пейо Яворов е една страшна приказка, в която не липсва нищо. Има разбойници и кръв! Има заровено злато и проклятие! Има пророчество и смърт! Има сбъднати сънища! Има видения и възкресения! И всички чудеса му се случват само за 36 години живот.
Какъв е тоя човек? Откъде се е взел? Откъде е получил неистовото знание в главата си, щом като не е завършил и средно образование? Сякаш е паднал от Марс - толкова се откроява в родния Чирпан, а после и през вековете на България. И най-интересното - още съвсем млад
той е знаел, че е
осенен свише и че
ще достигне
неземни висоти,
за да общува с ангелите, с демоните и със самия Бог.
Когато 18-годишната Дора Габе пита Яворов кой го е учил на поезия, той отговаря: “Някои се раждат Учители. Струва ми се, аз се родих такъв.” Но духовните Учители на човечеството са единици - те не са обикновени хора. Може би затова обикновените хора ги убиват?
- Но не е познавал сина си!, усмихва се многозначително председателят на фондация “Яворов” Тодор Иванов. Ветровете брулят Пейо цял живот, а стихиите го влачат къде ли не...
Бащата си дава сметка какво е Яворов за България едва след смъртта му. – тъжно поклаща мустак Тодор Иванов. - Тотьо Крачолов вижда как цяла София се изсипва на погребението на поета - възхищението към него е огромно! В Чирпан хората не са познавали много модните литературни списания и са наричали Пейо “сина на Черното Тоти”. Но когато в дома им започват да идват известни личности и държавници, а сестра му Мина, останала вдовица на 20 години, се грижи за къщата като за музей, тогава бащата разбира кой е синът му. И седнал на един стол, той посреща гости, които идват на поклонение от цял свят!
Как е изглеждал Чирпан по времето на Яворов, разбирам от някои стари картички, между които една, изпратена от брат му Атанас. Исках да видя възрожденските къщи, да подуша старата атмосфера, уличките, по които е тичал малкият Пейо. Но от онази епоха няма и следа. Даже табелите, които някога упътвали посетителите към музея, са откраднати от циганите. Единствено запазена е родната му къщичка. Запазена е неслучайно – с усилията на много родолюбци през последното столетие, включително на цар Борис Трети. И тук отново български срам! Преди 4 години общинският съвет начело с кметицата от БСП Кичка Петкова решават музеят на Яворов да не бъде самостоятелен и го присъединяват към историческия музей. Така че днес роден музей на Яворов фактически няма! Затова сега интелектуалци събират подписи да се възстанови музеят и честта на поета...
- Тя като го видяла това хилаво дете, то нямало сили да проплаче даже, болнаво, слабичко, казала: “Туй дете до седмица го виждам ангелче!” Тоест тя го е отписала от живота. Смятала, че няма да оцелее.
Но три дни след раждането на нашия Пейо, който още не бил кръстен, откъм Стара Загора се задали стотина конници – казаците на руския генерал Павел Карцов. Те освободили Чирпан от турците. Те, турците, междувременно са избягали от Чирпан. Тук турци няма.
И камбаните забили тържествено – свободата е дошла! Цяла седмица ехтял камбанният звън. И ритъмът на камбанния звън, Светослава, събудил сърцето на туй дете. То затуй оцелява. Това е едната версия, която е достоверна, разбира се, както и другата – за голямата любов между хубавата бяла Гана, майката на Яворов, и баща му Тотьо.
Ганка е била сираче, 16-годишно момиче, което е било най-красивото в Чирпан – със сини очи и бяла кожа. За нейната красота има песен. Бащата, Тотьо Крачолов, богат чорбаджийски син, можел да вземе за съпруга всяка богата грозотия, но той бил естет – взел за съпруга най-красивата.
Три дни стоял на прага ѝ и тя му пристанала по любов. Тъй че Пейо Тотев Хаджииванов Крачолов, както е истинското име на Яворов, е дете на любовта и тази любов може би го е запазила за нашата и за световната история и култура.
До 3 години той не е можел да говори! И когато накрая казал “мама”, бащата , който правел най-хубавия мавруд в нашия край, “Мавруд Крачолов”, по-хубав от асеновградския, естествено, цяла седмица черпил Чирпан и Чирпан една седмица е бил пиян. Защото Синът на Черното Тоте проговорил. То Чирпан, както знаем, и през останалото време не е бил много трезвен... Макар че бащата е бил полуграмотен, рекламата за неговото вино в кръчмата била специална: “Купувайте моето вино, защото с него се пишат най-хубавите писма!” Той имал кръчма, два месарски магазина, дюкян, 150-200 овце, 30 декара лозя и още толкова обработвал допълнително.
На 5 години Пейо сам се е научил да чете и да пише. Майка му била неграмотна, но имала чуден глас и знаела безброй песни. Като запеела, махалата спирала работа. Майката разказвала на Пейо за турските зверства. А малкият имал една дървена сабя, подарена от дядо му. Той като виждал как майка му плаче в емоцията си, я успокоявал с думите: “Не плачи , майко! Не плачи! Като порасна, турците ще ги изколя с тая сабя, ще ги изколя!” Това са спомени на двете му сестри – Мина, голямата, и Екатерина, по-малката.
Някъде 10-годишен започва да пише стихове. Пекат кестените, варят ги, счукват ги и правят мастило. И с това мастило от диви кестени той пишел стихове. Неговата мастилничка сега е в детската му стая, с лъвска глава.
Гео Милев казал на кмета на Чирпан и на 80-годишния баща на Яворов: “Тая къща не я пипайте! Нищо не пипайте по нея! Яворов е гений и един ден тя ще стане музей!”
След смъртта на Пейо Яворов неговата стая е била затворена от близките му. В нея не палят печка, никой не спи на леглото му. Има единични изключения за този един век оттогава. На неговото легло през 1924 г. спи Гео Милев.
През 1928 г. е чирпанското земетресение, което е близо 7-а степен по скалата на Рихтер. То събаря целия Чирпан, 107 жертви има, половината Пловдив, половината Пазарджик, Първомай също. Къщата на Крачолови откъм улицата също е рухнала.
- А между Елисавета Багряна и Яворов имало ли е някаква тръпка? – успявам да вметна.
- Знаете ли какво ми каза една устата арменка наскоро: “На Багряна само това ѝ е останало! Дора Габе е спала с него, а тя само на леглото му!” Не, няма информация да са се срещали с Яворов...
- Как е пропуснала? – подхвърлям.
- Пейо започва да се увлича по театъра още 12-13-годишен – тактично сменя темата Тодор Иванов. – Там, в двора, където сега е нашата книжарничка, той поставя пиеси. Той е режисьор, постановчик, изпълнява винаги главните роли. Веднъж, играейки ролята на Левски, толкова се увлякъл в емоцията си, че щял да се обеси. Лелите от махалата, които били седнали на трикраки столчета и били публика, скочили и свалили нашия Пейо от бесилото. Тъй че драмите на Яворов не идват на празно място...
Стихиите връхлитат Яворов, щом отваря портата на бащиния си дом, за да го напусне. За пръв път той им се опълчва в Стралджа през зимата на 1898-а и това едва не коства живота му. Ето какво пише телеграфистът Пейо Крачолов на сестра си Екатерина: “Тука съм като в гроб! Завили веявици, затрупали всичко живо и няма с човек да размениш дума. Така ми е дотегнало... Изгубвам човешкия си образ. Загивам!... Ще умра от мъка и скука. И няма изход, няма изход. Вървиш, затъваш все по-дълбоко, а от никъде никой да ти подаде ръка...”
Единственият, с когото Яворов поддържа членоразделен контакт, е един друг телеграфист, Петър Алеков. Кани го да се разхождат: “Оттогава се изминаха повече от 40 г. - пише после колегата. - Но и досега си спомням ясно моментите, когато между нивите, на някой синор Крачолов е спрял, висок, прегърбен, черен, декламира Лермонтовия “Демон” с висок, ясен глас, с отмерени, но твърде страстни жестикулации, като че ли самият демон от небето е слязъл на земята и се кълне в сътворението на света и в неговия край.”
Там,
върху черната угар,
се ражда и издига
ръст Богоборецът Какво ще последва ли? Този въпрос си задават само онези, които са пропуснали “Сблъсъкът на титаните”...
През 1900-а, в самия изгрев на новото хилядолетие, идва първият Сблъсък: “Студен зимен ден: силна буря върлува в морето. Големи вълни се издигат на грамадни гейзери върху сетя край Анхиало. Яворов ме кани там. “Полудял ли си?” - думам му - ще се измокрим и простудим!” Не можах да го задържа: отиде сам...”, пише един приятел на Пейо, някой си С. Добриянов. - Каква недалновидност! Какво ли ще е било да посрещнеш морската буря редом с поета на прочутата Яворова скала?
На другия ден Пейо стене на леглото, тръшнат от пневмония: “Страшни бяха кошмарите на треската нощем. Много ми се иска да създам от тях нещо поетическо” – пише той на сестра си Екатерина. А в своя бележник:
“Крила над мене маха - невидима, нечута -
и жар-чело прохлажда замислена смъртта.”
Яворов при престоя си в Анхиало
Веднъж Екатерина придружава Пейо до скалата над морето. После споделя пред проф. Михаил Арнаудов как двамата стоят мълчаливо и Яворов ѝ казва: “Ти помни, че брат ти ще става голям поет!”
Конфликтът в
“Градушка”е
величав,
защото е изконен. Защото е на живот и смърт за човека. Този конфликт буквално е вдъхновен от Библията. Изберете си която искате от десетките библейски сцени, в които Божият гняв се излива без пощада върху уж грешните роби – Содом и Гомор? А защо не и Апокалипсисът?
А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо...
Милост няма!
Ще стане пак беда голяма -
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе - дим и адски тътен.
Върхушка, прах... ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак, - о, Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета
- яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!
Оказва се, че тази умопомрачителна, разтърсваща сцена не е измислена от Яворов. Изследователи като Димитър Маринов и Сава Сивриев откриват точен, паралелен текст в Светото писание – 17-и псалом на цар Давид, от който косите ти настръхват.
“В Анхиало Пейо четеше сериозно Библията. Особено ценеше Давид, когото смяташе за велик поет, спомня си Екатерина.
Ще призова достойния за поклонение Господ и ще се избавя от враговете си.
Смъртни мъки са ме обхванали, и потоци от беззакония са ме заплашили,
вериги адови са ме стегнали, и мрежите на смъртта са ме оплели.
В утеснението си призовах Господа и към моя Бог извиках. И той чу от Своя (свети) чертог гласа ми, и моят вик стигна до Неговия слух.
Потърси се и се разклати земята, трепнаха и се размърдаха планинските острови, защото се разгневи (Бог);
дигна се дим от Неговия гняв, и от устата Му огън пояждащ; разпалени въглени се сипеха от Него.
Наведе Той небесата и слезе, — и мрак под нозете Му.
И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени крила.
И мрака направи Свое покривало, а сянка около Себе си — водния мрак, въздушните облаци.
От блясъка бягаха пред Него облаците Му, град и огнени въглени.
Загърмя Господ в небесата, и Всевишният издаде Своя глас: град и огнени въглени.
Пусна стрелите Си и ги пръсна, множество мълнии — и ги разсипа.
И явиха се водни извори, и се разтвориха основите на вселената от страшния глас Твой, Господи, щом духна духът на Твоя гняв.
Той протегна ръка от висинето и ме взе, извлече ме из многото води;
избави ме от силния ми враг и от онези, които ме мразеха и бяха по-силни от мене.
Но защо Яворов се възхищава чак толкова на Давид? Сигурно заради зрелището с огнените въглени и падащите небеса, които служат за ски писта на Бог? Защото инак Яворов няма нищо общо с еврейския цар. Ако Давид е любимец на Бог, носен от бели херувими,
Яворов е прогонен
подобно на Луцифер
в ада – “вдън бездна слязох аз!” Ако за Давид Всевишният е добър и справедлив, за българския народ и за неговия син той носи пълна разруха и незаслужени страдания.
Пак през 1900 г. от морския прибой се ражда и изумителното стихотворение “Нощ”, в което даже мъртвите - като истински зомбита от Холивуд, излизат от гробовете и идат на помощ:
Някой ден
от гръм земя ще затрепери,
от писъци небо ще кънне,
родина ще зове:
“Кръвта ми - смукаха я свои,
месата - гризаха ги чужди,
безсилна съм... въстана силен
и ето робство ме очаква.
Елате, живи! Чуйте, мъртви,
дигнете се! Чада обични,
спасете ме!” - ще призовава...
- В него има нещо месианско? – питам проф. Михаил Неделчев.
- Като голям поет Яворов поема роли спрямо националната си общност. Големият поет затова е голям, защото има отворени хоризонти. Има отношение към всичко в света. Не може да си позволи да бъде безразличен към света. Трагическите поети! В началото на ХХ век се появяват такива трагически поети – Александър Блок в Русия, Райнер Мария Рилке в Германия. Чрез тяхната съдба се разгръща и колективната трагическа съдба. Те са натоварени с този трагизъм. Блок умира от погнуса. Той първоначално приветства Октомврийската революция, но после така се разочарова от терора, че спира да се храни и умира, погнусен, отвратен от това, което се случва.
- Кое е най-загадъчното в Яворов?
- Всичко е загадъчно в Яворов. Най-загадъчна е поезията му. Поезията му все още не е прочетена въобще. Една десета от поезията му е усвоена някак си. Миналата седмица четох едни стихотворения, които той изхвърля от последната редакция на стихосбирката “Подир сенките на облаците”. Аз съм чел безброй пъти поезията му и сега видях съвсем нови неща!
Яворов не само не изпитва капка страх, той жадува да стигне до самото дъно, до ада. И го прави! В “Надолу, все надолу...” Но ако Божията ръка изважда Давид от бездната и го спасява, тук Ръката блъска Яворов обратно в преизподнята:
Надолу, все надолу. Но коя си ти,
невидима ръка? В ноктете ти жестоки
душата ми преброди звездни висоти -
и ето ме залутан в пропасти дълбоки.
Надолу, все надолу! Но коя си ти?
Бездънни тъмнини. Стенания и смрад.
Душата ми те следва жадно любопитна.
Душата ми е в ада и сама е ад.
Душата ми се вслушва страстно ненаситна.
Но де ме водиш ти, в стенания и смрад?
Надолу, все надолу - горко изранен
в паденията, в скоковете главоломни.
Душата ми пияна, хищник настървен,
за ужаса копней. Но де ще се опомни?
Надолу, все надолу! - Горко изранен.
- Яворов постоянно се разкъсва от терзания и мъки. Откъде идва тази мирова скръб? - питам психиатъра доц. Георги Койчев.
- В психологията си има термин за това – то се нарича “океанско чувство”. Това е един сериозен признак на душевна зрялост. Когато ти можеш да усетиш дълбочината на света. Дълбочината на единството с Космоса. На универсума. Малко хора са способни да стигнат до океанското преживяване. То говори за една много голяма емоционална широта. И пак повтарям – за храброст! Защото, за да преживееш и да останеш при тази мъка, трябва да ти стиска. Не е шега работа! В стихотворението “Надолу, все надолу” той е видял съдбата си каква ще бъде. Което става с него и с жена му Лора...
- Което ще го убие?
- Стихотворението е писано 1906 г. Техните отношения почват 1911 г. и след две години двамата се застрелват. Просто в Яворов отрано е тлеела възможността за такъв афект. За такова дълбоко състояние на страдание, на подчиненост.
- Той го е предрекъл?
- Той го е усещал. И на практика е станало като ключа и ключалката.
Какви са били виденията на Яворов? Идва ли краят на неговия род? Или има наследници от художничката Весела Монева в Швейцария - в следващата последна част.
Коментари (0)
Вашият коментар