Тодор Живков години наред не намира „подходящ” свой заместник

Целта на книгата „Дворцовият преврат срещу Тодор Живков”, според автора й проф. Недю Недев, е емпиричното описание на онова, което е известно като вътрешнопартиен преврат на 10 ноември 1989 г. Оттогава измина повече от четвърт век; животът, както винаги, наложи своята история. Настъпиха непредсказуеми трансформации, но те не отхвърлиха признанието, че началната страница на промените започва с 10 ноември 1989 г. Естествено по такива проблеми концептуалните различия са неизбежни. Твърдението, че началото е именно тази дата, не засенчва следващите етапи и техните творци. Репертоарът на книгата е исторически, но събитията все още са в полезрението на политическите страсти.
Централната тема на изследването е операцията, организирана от опонентните на Тодор Живков сили и довела до смяната на ръководителя на управляващата партия и държавен глава.
Не е пренебрегнато и неговото становище, че става въпрос за оставка, а не за преврат. Стесненият обект на изследването не монополизира силите и събитията, не омаловажава обществените движения и групировки, както и международните фактори, подготвили и наложили промяната в България.
Застъпена е и тезата, че в хода на своето разгръщане преобразуванията са прераснали в революция, която по-скоро се загатва, отколкото се проучва. Изворите и автентичните документи се съчетават със спомени и печатните публикации, а така също и със срещите и разговорите на автора с участниците в събитието, играли ръководна роля.
Без преувеличение може да се каже, че животът и историята потвърждават изводите, оценките и тенденциите, заложени в труда. В книгата е приложен така нареченият подробен анализ, който чрез детайлите търси общото и основното.

Системата в действие

Човек загива от собствените си изобретения и от големите си постижения. Тодор Живков имаше основания да тържествува, защото 33 години бе начело на властта, но в триумфа се криеше източникът на гибелта. Системата, която толкова години го спасяваше, се превърна в средство за дискредитирането му. Властта е силна, докато всява страх. Дестабилизацията променя силните на деня.
В Политбюро на ЦК на БКП мнозина са с висше образование, но малцина са професионалисти. Разбира се, няма основание за абсолютизиране на това твърдение, защото хора като Добри Джуров, Петър Младенов, Андрей Луканов са първокласни специалисти. С течение на годините израства нова генерация, която не по-зле от Първия владее прийомите на задкулисната борба. Живков не открива други методи за укрепване на едноличната си власт освен сталинските чистки. Въпросът е кой кого ще изпревари. Легендата за Хирам, строителя на Соломоновия храм, че посветените ще погубят майстора, е вечна.
Единственият член на Политбюро, роден в София, е Чудомир Александров. Всички други са от село. Той е от новото поколение, завършил инженерство в Ленинград, старши научен сътрудник, доктор на техническите науки. От младини се очертава умението му да сплотява хората. Овладява стила на организационно-партийната работа. Издигнат е за секретар на Димитровски РК на БКП в столицата, и то в момент, когато жилищната програма преобразява района. Младият ръководител се справя със задачите, защото е подготвен, компетентен и умее да работи с хората. В него има човечност, прямота и достъпност. Оттук тръгва голямата му кариера. Живков го забелязва, защото е избран за депутат в Димитровския район, често се среща с него, оценява качествата му.
Една петилетка Чудомир Александров ръководи Столичната партийна организация, запознава се със стопанските и структурните проблеми, натрупва знания и опит. След това оглавява Старозагорската окръжна организация. Ежедневието му е запълнено с труд и напрежение, отношението му към апарата е открито, не е интригант, печели влияние с личностното си присъствие. Частният му живот е чист, има две деца, привързан е към съпругата си – сърдечна и образована жена. Преминал по стъпалата на йерархията от секретар на първична организация, през средните звена, той стига до върха. След отстраняването на Александър Лилов през 1983 г. е избран за член на Политбюро и секретар на ЦК. Възложено му е да отговаря за работата на Секретариата на ЦК и де факто става втори човек в партията. Почина от инфаркт през 1998-а, преди да остарее. Неговата драма е свидетелство за механизма и пресата на системата.
Пленумът на ЦК на БКП на 19–20 юли 1988 г. снема Чудомир Александров (и Станко Тодоров) от Политбюро и ликвидира кариерата му. Тодоров си подава оставката, защото съпругата му Соня Бакиш е изключена от БКП заради членството си в Русенския комитет за екологична защита на града, но остава председател на Народното събрание.
Пленумът освобождава Стоян Михайлов от длъжността секретар на ЦК, наблюдаващ духовната сфера. Обвинението е, че лично той и негови приближени са подклаждали прояви като русенските, но официалният мотив е несправяне с работата. Два часа преди откриването на пленума завеждащият отдел „Деловодство“ на ЦК Продан Стоянов му съобщава, че не е удобно да присъства. Михайлов реагира остро, защото не знае, че вече е взето решение да бъде освободен. После научава, че на офицери от охраната е наредено да не го допуснат в залата. Такава е практиката – който ще бъде освободен от ръководството, няма право да присъства при решаването на въпроса. Нищо че така се нарушава партийният устав.
Светлин Русев е отстранен за свободомислие и опонентни прояви.
„Юлската сеч“, под това заглавие Нико Яхиел коментира чистката, която засегна и него. Той бе пенсиониран и изваден от личния щаб на Генералния.
Случаят със Станко Тодоров е характерен – 29 години член на Политбюро, той е третият от обкръжението на Живков (след Митко Григоров и Борис Велчев), който си отива. Събитията показаха, че Генералният няма намерение да последва примера на чехословашкия ръководител Густав Хусак (освободен на 17 декември 1987 г.) и на унгарския лидер Янош Кадар (22 май 1987 г.). Въпросът се усложнява от промените в СССР. Човекът, който предложи Михаил Горбачов през 1985 г. за генерален секретар и като председател на президиума на Върховния съвет, бе номинален държавен глава – дипломатът ветеран Андрей Громико, през лятото на 1988 г. бе отстранен. Всички от старата гвардия падат, само българският ръководител настъпва.
Засега Живков побеждава, но спечелените рундове са предвестници на поражението му. Неговите методи са драстични. Обществото иска промяна. Личните режими се превръщат в анахронизъм. Без да съзнава, Живков попада под ударите на Закона на Мърфи. Целите и стремежите са едни, а резултатите – други. Процесите и ходът на историята му се изплъзват от контрол. Димитър Михалчев през 1937 г. в сп. „Философски преглед“ изтъква, че програмите и намеренията са прекрасни, усилията непреклонни, но резултатите обратни. Водовъртежът е мощен и в него попадат всички екипи.
Отстраняването на Чудомир Александров е мотивирано с класово-партийни критерии, които не могат да бъдат заобикаляни. Атаката е насочена срещу съпругата му – обвинена, че е дъщеря на полицейски служител. Елиминира се простият факт, че 9 септември 1944 г. я сварва на три месеца. С опростени методи и фрагментарна аргументация се играе голяма игра.
За доказателство използвам интервю, което Живков дава по случай излизането на „Мемоарите“ си:
„– Защо не си подготвихте наследник на партията, г-н Живков?
– Бяхме решили да подготвим Чудомир Александров за мой заместник. Първо го взехме в ЦК, после го пратихме първи секретар в провинцията, там да го проверим, след това стана секретар на ГК на БКП. Тогава в партийното ръководство дойде сведение, че жена му е била под наблюдение на органите. Извиках Чудомир и го попитах: „Вярно ли е това?“. Той отрече. Казах му: „Няма никакво значение факта, че ти си се оженил за тази жена. Това е твой личен въпрос. Но това, че лъжеш сега, не ти дава право да останеш в Политбюро“.
– А как дойде предложението за Георги Атанасов?
– Следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление на ръководен деец с открояващи се организационни качества. Но когато въпросът за избор на нов генерален секретар трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че в състава на Политбюро няма подходящ човек. Това мое заключение бе своеобразна самокритика, все пак аз носех отговорност за подбора, за равнището на хората, включително в Политбюро…“
Тези съждения са важни, те са портрет. Генералният секретар, който 33 години ръководи Политбюро, заявява, че не вижда подходящ човек за заместник. Следва самокритика с общи думи и темата се изчерпва.
Въпросът е: Какво цели Живков с освобождаването на Чудомир Александров? Отговорът трябва да се търси в много посоки. Младият политик посещава Москва през пролетта на 1988 година. Западните медии пускат версията, че е приет от Горбачов, че е подготвян за наследник на Живков. Похватът не е нов. „Бях, отговори ми Александров, но не съм имал среща с Горбачов. Предполагам, че съобщенията на западния печат са раздразнили Живков“. Защо? „Живееше с убеждението, че само той може да извърши преустройството и нямаше намерение сам да сдава властта.“
След връщането му от Москва с Александров се случва странен инцидент. Той отива на среща с актива на Кюстендилската партийна организация. Там има недоволства, защото никой от местните кадри не е привлечен на работа в Софийския областен комитет или в държавните органи. Изразител на брожението става авторитетен човек – партизанин, о.з. полковник. Именно той задава провокативен въпрос: „Кой разрешава на Пенчо Кубадински (член на Политбюро) да се разхожда с хеликоптер на лов в Африка?“. Няколко години по-рано едва ли можеше да се зададе такъв въпрос, но през пролетта на 1988-а това вече е възможно. Перестройката в СССР разкрепостява духовете. Съветската телевизия се гледа с голям интерес, четат се съветските вестници и списания – рожба на гласността. Напрежението в страната нараства успоредно с желанието за разчупване на тоталитарните догми.
Вместо да мине в брутално настъпление срещу богохулника и да го омаскари по Живковски, Александров отговаря интелигентно: „Подобен въпрос трябва да се отправи в присъствието на човека. Вие твърдите, че с Пенчо Кубадински сте били заедно в бригадирското движение. Щом е така, бихте могли него да попитате! Аз съм готов да отговарям за себе си и бих се отзовал на всякакво питане, ако имате такова към мен“.
Окуражен от толерантността, опонентът отива по-нататък. В присъствието на Лазар Причкапов, първи секретар на Софийския областен комитет и други ръководни дейци, той пуска бомбата: „Не е ли време хора като Тодор Живков и други от неговото обкръжение да си отидат, да дадат път на новите поколения и да се издигнат нови ръководители?“. Залата замира, настава мъртва тишина. Знайно е, че една грешка поражда втора. Александров, разбира се, може да отговори брутално, но не намира, че това е необходимо. Той постъпва коректно и не прави от случая скандал. Позовава се на Юлската концепция от 1987 г., на решенията на Януарската партийна конференция, която утвърждава новите виждания, говори за премахването на ролята на партията като етаж на властта, за демократизацията и т.н., и заключава, че всичко това е създадено под ръководството на Тодор Живков. Подчертава, че БКП е партия, която генерира нови идеи, че нейният модел за преустройство е цялостен.
Когато Александров свършва, скача един от приближените до окръжното ръководство и открива артилерийска канонада срещу питащия така, както тоталитарните кадри умеят да заклеймяват изменниците и противниците на партията.
На раздяла Александров казва на Причкапов: „Брей, да не вземете този човек сега да го репресирате, той се изказа погрешно, но на събрание на партийния актив“. Отговорът е: „Не бой се, др. Александров, ний си знаем работата“. И без протакане и усукване го погват като антипартиен елемент.
В онази атмосфера, когато хората искат промяна, случаят нашумява. Един ден Кубадински среща Чудомир Александров и го пита: „Абе, ти какво си надробил в Кюстендил, каква каша си забъркал?“, Александров му обяснява случая, но Кубадински слуша мрачен, непроницаем и клати глава: „Не си ни защитил и това си му е!“.
Няколко пъти Живков му прави бележки, че не съгласува с него въпросите, които Секретариатът разглежда. Александров обяснява, че всички важни въпроси съгласува, но има такива, които са дребни, от формален характер, тях не съгласува. „Ха, така ли мислиш? Дребните неща понякога са по-важни от големите!“.
Накратко казано, след връщането на Чудомир Александров от Москва за него няма спокойствие. Освен всичко друго това е и доказателство, че отношенията между Живков и Горбачов се влошават.
Месец преди да го свалят, Александров получава две анонимни писма, които го предупреждават, че ще бъде изваден от Политбюро за проявено благодушие, липса на усет и отговорност. Предполагам и съм сигурен, че са инспирирани от Живков. И преди това има примери, че онзи, който ще бъде свален, по някакъв начин е предупреждаван. Целта е да се провокира неговата реакция, да не е изненадан, да се предотврати възможността да направи ход или постъпка, които биха уязвили Първия или ръководството като цяло. Това е рафинирана система на репресии.
Решил да го отстрани, Живков си осигурява компромат – папка с документи, подготвени от Държавна сигурност. По време на срещата в Правец, за която ще стане реч, в началото на юли 1988 г. с дипломатическия корпус, Живков запознава някои членове на Политбюро с обвинителния материал. На 18 юни 1988 г. се чества годишнина от рождението на Георги Димитров. Чудомир Александров чете доклада. До него в президиума стои съветският посланик Виктор Шарапов, който му подшушва, че ще бъде свален заради това, че бащата на съпругата му е бил полицай. Не е ясно дали Шарапов е информиран за намеренията на Живков официално, или е научил по свои канали.
„На такива форуми, отговори ми Александров, си разменяхме сведения, защото тогава не можеха да ни подслушват.“ Постъпката на Шарапов е доброжелателна, тя може да се тълкува като подсказване, че Горбачов има добро мнение за Александров, но същевременно му дава да разбере, че с нищо не могат да му помогнат.
След края на тържественото събрание членовете на Политбюро минават покрай саркофага на Г. Димитров в Мавзолея и там, в полутъмата, Петър Младенов му казва, че се готви неговото отстраняване. Преди това двамата са имали няколко разговора, в които са изразявали тревога, че положението в страната се влошава, намеквали са, че трябва да се търси изход. Това е свидетелство, че Младенов още по онова време сондира членове на Политбюро и преценява кои биха се противопоставили на Първия.
Седмица преди пленума от юли 1988 г. при Александров в ЦК идва председателят на Централната контролно-ревизионна комисия на партията Начо Папазов. Почва нещо да говори, а в същото време изважда лист и пише на него. После му го подава и продължава да бъбри по общи работи. Чудомир Александров прочита, че предстои свалянето му от Политбюро.
Всичко това нагнетява ситуацията. Александров споделя със съпругата си своите тревоги. В този момент става странно произшествие. Стрелят два пъти в бюрото на съпругата му, и то срещу мястото, където тя седи. Но и двата пъти не е там. Александров казва на охраната да съобщи в УБО за случая, но там инцидентът е удавен в бюрократични обсъждания и накрая се потулва. Естествено, изстрелите стресват семейство Александрови и те се питат кому е нужно това. Не е изключено това да е било акция за сплашване с цел да се парират всякакви опити за съпротива или самозащита.
През всичкото това време работата си върви. Александров влиза при Живков по два-три пъти в седмицата да съгласува различни въпроси, но външно не личи Живков да е напрегнат или неспокоен.
В деня преди пленума Политбюро има заседание. След края му Живков казва: „Чудомире, ела при мен“. Александров отива. Първия го посреща прав и намръщен. Хвърля му една папка и казва: „Запознай се с документите“.
Папката съдържа справка, че съпругата му е от полицейски произход и с чуждо обкръжение. Александров напразно чака Първия да го повика – до разговор между двамата така и не се стига.
Поводът за удар срещу Чудомир Александров е изкуствено създаден. Наивни изглеждат обясненията, че не е била известна биографията на съпругата му, като се знае системата за прецизно проучване на всички кандидати за ръководни постове в БКП.
Ясно е, че Живков умишлено не си подготвя заместник – така изглежда незаменим, а властта му е неоспорима. Що се отнася до демонстрираната вярност към класово-партийните критерии, това е просто показна принципност, предназначена да спечели одобрението на участниците в пленума, та нещата да не изглеждат като лично отмъщение.
Успехът е голям. Отстранен е потенциален заместник. Трябва да се търси нов човек. Но за това е нужно време. А Живков се стреми точно към това – да печели време.
Юлският пленум от 1989 г. бе шок за висшия партиен ешелон. Старият деец Стоян Караджов, преминал през затвори и лагери, не издържа и осъжда бруталните действия на Живков. Генералният го парира с обвинението, че е догматик и интригант. Никой освен Вера Начева, участничка в нелегалните бойни групи, не подкрепя Караджов.
„Кой ти е най-големият грях?“, въпросът е зададен от Велислава Дърева на Андрей Луканов, по това време кандидат-член на Политбюро.
„Ако говорим за нещо, за което съжалявам, от което се срамувам, това е, че в момента на изваждането на Станко Тодоров и Чудомир Александров от Политбюро (дълга пауза) премълчах. Тогава висеше във въздуха въпросът за смяната. Двама-трима старци се обадиха. Живков пребледня, но не подхванахме темата, не се чувствахме достатъчно сигурни, а Живков беше в много уязвима позиция.“
Възелът се затяга, схватката става неизбежна.

Из „Дворцовият преврат срещу Тодор Живков”

Книгата можете да поръчате тук!