Акцията по отстраняването на Тодор Живков се командва от Петър Младенов

От 24 часа

От 10 ноември 1989 г. измина повече от четвърт век. В живота на страната настъпиха непредсказуеми трансформации. Обект на изследване в книгата „Дворцовият преврат срещу Тодор Живков” на проф. Недю Недев са исторически събития, които все още са в полезрението на политическите страсти. Централна тема е операцията, организирана от опонентните на Тодор Живков сили, довела до смяната на ръководителя на управляващата партия и държавен глава. Естествено по такива проблеми концептуалните различия са неизбежни. Фокусът на внимание не монополизира силите и събитията, не омаловажава обществените движения и групировки, както и международните фактори, подготвили и наложили промяната в България. Застъпена е и тезата, че в хода на своето разгръщане преобразуванията са прераснали в революция, която по-скоро се загатва, отколкото се проучва. Изворите и автентичните документи се съчетават със спомени и печатни публикации, а така също и с лични срещите и разговори на автора с участниците, играли ръководна роля, в събитието.

Решение за действие

Началото на акцията за отстраняване на Живков поставят Петър Младенов и Андрей Луканов. Денят е неделя, 30 април 1989 година. Мястото – село Мала църква, Самоковско, вилата на Андрей. Двамата са със семействата си и по традиция отиват за гъби.
Закътани в дебрите на Рила обсъждат положението и решават, че е дошло време за действия.
Акцията има логическа връзка със събитие, станало в Москва. Пет дни преди това, на 25 април, Горбачов провежда пленум, който прави генерална чистка на старата генерация. Разбира се, нещата се вършат модерно, както изисква перестроечният курс. Сто души „по своя инициатива“ подават прошение до ЦК на КПСС да бъдат освободени и пенсионирани. На техните места са кооптирани нови хора.
Като се има предвид, че ХХVІІ конгрес на КПСС през февруари 1986 г. вече е сменил 55% от членовете на ЦК, можем да си представим в какви мащаби се разместват ръководните пластове. В заключителното си слово Михаил Горбачов заявява, че пленумът е „крупно политическо събитие“.
В подобна атмосфера се подема начинанието в България. Дали е самоинициатива? Трудно е да се отговори категорично на този въпрос. Но едно е безспорно: Младенов и Луканов решават да започнат действие за отстраняването на генералния секретар. Двамата са много близки. Заедно учат в Москва. Когато Андрей се жени за Лили Герасимова, Младенов им става кум. Луканов признава Младенов за старши и без колебание го приема за ръководител.
Макар да съзнавах, че въпросът ми е нетактичен, все пак попитах Петър Младенов как е бил направен неговият избор?
„Ситуацията бе сложна, висшият ешелон бе внимателно селекциониран, а част от него – дискредитиран. Имаше кандидати за власт, но нямаше желаещи да свалят Живков. Хората го познаваха добре и се страхуваха от него. Акцията можеше да се извърши в рамките на Политбюро. Андрей не беше член и ветераните нямаше да приемат избирането му за генерален секретар за нормално.
Моето положение бе по-друго. Обстоятелството, че баща ми е убит като антифашист, че повече от 10 години бях член на Политбюро и от 18 години съм министър, правеше избора ми естествен. Недейте да мислите, че съм проявявал амбиции, властта със своята отговорност винаги ми е тежала.
Зная, че имам опоненти и критици, но с оставката си като президент мисля, че показах, че не съм се стремил към властта.“
Така отговори Младенов.
Тук искам да отбележа, че имах много срещи с Младенов. Останал съм с впечатление, че той не е сантиментален, нито фамилиарен, но е честна натура, политик неинтригант, а човек почтен, бих казал и прям. Мисълта и душевността му са останали ведри и сърдечни. Представям си колко много го е мачкал безогледният Живков. Но събитията се развиват така, че Митко Григоров, Борис Велчев, Станко Тодоров и Чудомир Александров падат, а Петър Младенов остава. Протекцията от Москва в лицето на Громико и другите велможи го спасява.
Срещите, които имах, ставаха или в апартамента му на ул. „Велико Търново“, или в къщата, която той купи в селото на Димитър Жулев – Церово, Пазарджишко. Когато исках да го посетя, предварително се обаждах по телефона и той даваше съгласие, а превоз ми осигуряваше Гиньо Ганев, който се отнасяше към него с уважение. Пътувах два пъти до това село.
Къщата бе двуетажна и солидна, дворът – голям и заграден с доста висок дувар. Говорихме с часове. Диалогът бе откровен и без умисъл за фракционност или някаква изгода. Младенов отговаряше на въпросите подробно, разказваше как е организиран превратът срещу Живков. Като министър на външните работи той бе почувствал силата на западната цивилизация и разбираше, че личният режим на Живков повече не може да издържи. Правело ми е впечатление, че при двата инфаркта, които получава, той заминава на лечение и операция в САЩ и даваше да се разбере, че поддържа контакт с американските лекари, които са го лекували.
Един от разговорите, които водехме, засягаше отношението към Русия. Това бе по времето на Горбачов и Елцин. Младенов заяви, че сега помощ от тях не може да очакваме и те не могат с нищо да ни защитят. Трябва да търсим партньорство със Запада. Това не означаваше загърбване на Русия, а отчиташе, така да се каже, опортюнизма на Горбачов. Това, което извърши Младенов, разруши старата система и откри пътя на демокрацията и ориентирането на България към САЩ и Европа. Българската общественост и досега подценява неговото дело и за особата му се ширят лакърдии, че е алкохолик и дал заповед да дойдат танковете. Това говори негативно не толкова за него, колкото за нашата суровост и нихилистичност.
Много пъти съм се питал защо Младенов се увлича и става пристрастен пияч. И понеже съм мнителен, ми хрумват различни хипотези и фантасмагории. Един акъл ми казва, че ако даден функционер не може да се махне директно, защо да не му помогнем с порок и да бъде дискредитиран, па даже и омаскарен. Толкова крайно ми е отношението към личните и тоталитарните режими и съм убеден, че те са способни на всякакво коварство. Разбира се, това не е патент само на тях, не по-малко е вероломството и на квазидемократичните системи.
Последния път, когато се видяхме в дома му, на масата имаше кана, пълна догоре със сок от лимон и портокал и той пиеше само от него.
След като написах работния вариант, Младенов го прегледа и нанесе върху текста ценни бележки. Затова съм му много благодарен.
Нека се върнем към темата.
В Мала църква е съставен план, който е добре обмислен. Главната идея е да се спечели болшинство в Политбюро. Броят на хората е ограничен. Външни лица не се привличат. Разчита се на техническото съдействие на специалните органи. Когато Генералния бъде изолиран, ще се предизвика сблъсък. Диктаторът ще бъде отстранен.
Лесно е да се каже да бъде изолиран, но е трудно да се осъществи. Тесният състав на Политбюро, който е най-висшият орган, стои зад него. Това са членовете на Политбюро и секретари на ЦК: Милко Балев, Димитър Стоянов, Гриша Филипов, Йордан Йотов. Да се атакува Живков, значи да се елиминират тези хора, а това никак не е просто. Живков има в ЦК и Министерския съвет верни кадри.
Двамата опоненти си дават сметка, че е необходима борба, защото Живков няма намерение да слиза от сцената. Годините му са много, но той е силен, енергичен и изглежда, че държи всичко в ръцете си.
Налице са сведения, че Начо Папазов е в течение на плана. За него споменахме, че е председател на Контролно-ревизионната комисия. Той поддържа връзка с Виктор Шарапов, улеснен от факта, че е председател и на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Вън от подозрение, необезпокояван, той е активен и разговаря с някои от членовете на Политбюро.
Планът едва ли е бил писан, но е ясно, че е грижливо подготвен и интелигентно изпълнен. Той предизвика интерес едновременно като апаратна операция и концептуално начинание. В него се предвиждат мащабни реформи, без да има яснота накъде вървят нещата. Линията е солидарност с Горбачов, на чиято поддръжка се разчита.
От дистанцията на времето, както казах, някои са склонни да омаловажават това, което замислят двамата реформатори. Начинанието може да се разбере само ако се разглежда в контекста на времето и ако се отчита силата на апарата и мощта на държавната машина, контролирани от генералния секретар.
По тези въпроси има многобройни публикации. Разследването на журналиста Тома Томов и спомените на съветския дипломат Валентин Терехов предизвикаха навремето интерес. Въпреки сензационния им характер тяхната познавателна стойност за историческите изследвания е ограничена и неубедителна.
Интересно защо Костадин Чакъров, автор на „Вторият етаж“, употребява суперлативи. Според него „Мемоарите“ на Терехов са „точен преразказ на тези събития“. Нещо повече, съвпадали с неговите записки, водени „през последните месеци, седмици, дни, часове и минути“.
Йерархичната позиция на личността и нейната роля в събитията са от значение за стойността на мемоарите ѝ. Нито Терехов, нито Чакъров са в центъра на акцията. И двамата може да са записвали външните прояви, но скритите действия не са им известни. Чакъров, например, не е бил в течение на задкулисната дейност на опонентната група.
За да не бъда голословен, ще приведа пример от мемоарите на Терехов: „Бе разработен такъв план: да се покани Живков в Москва, а в същото време някой от съветското ръководство да проведе в София пленум на ЦК на БКП, който ще вземе решение за оставката на Живков“.
Като чете тези редове, човек има чувството, че се е върнал 40–50 години назад, но и в Сталиново време нещата се правеха грижливо.
Нататък става по-сензационно, но и по-несериозно. Луканов и Терехов се вдигат от „Черно море“, където съставили плана, и отиват в Пловдив. Защо – не е ясно. Пренощуват в къщата на Министерството на външната търговия. По телефона викат да дойде при тях полковник Алберт Одинцов, помощник на представителя на КГБ в България ген. Владилен Николаевич Фьодоров. „В Пловдив – заключава мемоаристът – заговорът бе окончателно уточнен.“
Спирам се на този епизод не защото е мистериозен, а затова, че в него са ангажирани Андрей Луканов и служители на КГБ.
Наивно, бих казал, опростено е да мислим, че такъв опитен човек като Луканов ще се захване с примитивни ходове и с подобен план да сваля Живков. Това начинание не бе персонално, а екипно, то не бе дело на средните звена, а на върха.
Смяната е операция, извършена от висшите фактори на БКП (не без знанието на ръководители на КПСС), а не от КГБ. Наистина ген. Владилен Фьодоров и шефът на КГБ Крючков знаят за операцията, но те имат помощна, а не ръководна функция. Акцията се командва от Петър Младенов.
Когато става дума за ролята на Горбачов, нещата не бива да се опростяват, тъй като за модела на перестройката са характерни друг тип взаимоотношения между комунистическите партии, доста по-различни от времената, когато емисарите на Сталин са осъществявали партийни преврати в чужбина.
Георги Атанасов – министър-председател, анализира събитията в публикацията си „Десети ноември: преврат или поврат“. По неговите думи „не може да се подценява… ролята на партията“, обществеността и напиращата като ураган атмосфера.
Авторът засяга позицията на Живков и разглежда новата вълна от кадрови размествания, които целят укрепване на неговите позиции: „Промените, които се извършиха в Министерския съвет на 4 юли 1989 г. и в отделите на ЦК в обстановка на задълбочаваща се криза в икономиката, на изолация, в която изпадаше страната по повод на изселническия поток към Турция и политическото напрежение в обществото – такива решения бяха опасни със своите възможни последици“.
Промените са направени в отсъствието на Тодор Живков и Петър Младенов, които са в Смолян на среща с дипломатическия корпус. По-късно там отива и Георги Атанасов.
От заседанието на 4 юли 1989 г. отсъствали:
Пенчо Кубадински, който бил изпратен на посещение в Пхенян. Там се провежда Световен младежки фестивал. Ким Ир Сен се обажда на Живков и иска той да отиде, за да осигури престижност на форума. Живков отговаря, че е болен и обещава да изпрати заместника си Димитър Стоянов. По-нататък ще видим как се процедира с този въпрос.
Младенов и Атанасов виждат, че приказките за либерализация, демокрация, подмладяване и освежаване са камуфлаж, фразеология. На дело върви старата, консервативна, сталинска практика на лична преданост, самовластие и произвол. Те са изправени пред вековечния въпрос: Какво да се прави? Да мълчат, или да действат? Ситуацията е непоносима, но и променена. Решават да не изпускат момента.
По време на приема двамата водят съдбоносен разговор.
„Именно по този повод вечерта след споменатите промени двамата с Младенов разговаряхме. Това стана в Смолян, където той замина предварително във връзка с посещението на дипломатическия корпус. Посрещна ме с думите: „Какво става в София? Това, което слушах, ми прилича на преврат“. Разговаряхме до късно през нощта. Изводът ни бе, че обстоятелствата налагат да се предизвика организиран сблъсък в Политбюро и Централния комитет с оглед Тодор Живков да се изведе от ръководството.“
За да ръководиш, трябва да те признават. А затова са необходими природни качества. Не казвам, че Младенов е вожд, но сплотеността около него е факт. Георги Атанасов не само го приема, но и лично го предлага. Но трябва и още нещо – екип от съмишленици. Силен е онзи ръководител, който може да го подбере. Обединени, Добри Джуров, Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Атанасов, Начо Папазов, Пенчо Кубадински и Продан Стоянов са по-силни от Тодор Живков.