Арабската революция срещу Османската империя през Първата световна война е, по думите на Лорънс, „атракция на атракциите”. Шепа авантюристи и служители на ниско ниво далеч от коридорите на властта забъркват конфликт, чиито последици отекват до днес. Най-изявените от тях са изключително колоритни личности. Сред тях изпъква с особената си роля и завладяваща харизма Томас Е. Лорънс, по-известен като Лорънс Арабски.
Скот Андерсън е бивш военен кореспондент от Ливан, Израел, Египет, Северна Ирландия, Чечня, Судан, Босна, Салвадор и още много други разкъсвани от конфликти страни. След дългогодишна интензивна работа с огромен масив от официални документи той хвърля светлина върху начина, по който е създаден модерният Близък изток. Следвайки хода на историческите събития в книгата си „Лорънс в Арабия” той брилянтно рисува разрухата на Първата световна война и алчното и неразумно колониално строителство, което с глупостта в миналото минира настоящето.
Десета глава
Посред празнотата
Ситуацията е много интересна и мисля, че няма да успея да се върна.
Т. Е. Лорънс, Арабия, до Централата в Кайро, 27 декември 1916 г.
От билото на хълма се открива изумителна гледка към потъналата в нощта долина на Нахл Мубарак. Както Лорънс ще разказва, тук-там през листата на финиковите палми се мярка „дим, осветен от пламъците на множество огньове, докато долината ехти от рева на хиляди развълнувани камили, изстрели и викове на мъже, губещи се в тъмнината”.
Придружен от четиричленен ескорт от племето Лорънс тръгва от пристанището на Янбу рано вечерта на 2 декември 1916 г. Целта му е лагерът на Файсал в планинския анклав Хейф Хюсеин на около седемдесет километра във вътрешността. С добри камили и постоянна езда групата е очаквала да стигне до лагера точно на зазоряване. Но след пет часа пътуване и само на четирийсет километра от брега, те се натъкват на озадачаваща сцена в Нахл Мубарак; никой в групата на Лорънс няма и идея какви биха могли да са тези маси от въоръжени мъже в долината по-долу.
Те слизат от камилите и тихо се спускат от билото, докато стигат до един изоставен дом в периферията на долината. След като настаняват животните и скриват британския багаж в къщата, водачът на ескорта пъха патрон в карабината си и тръгва на проучвателна обиколка. Скоро се връща с изненадваща новина – мъжете са от армията на Файсал.
Качват се отново на камилите и продължават към сърцето на долината – към сцена, още по-объркваща отблизо за Лорънс. „Имаше стотици огньове, напалени с тръни, и около тях араби, които правеха кафе или се хранеха, или спяха, притихнали като мъртъвци под техните наметала, струпани плътно един до друг сред хаоса на камилите.”
Те откриват Файсал в центъра на лагера, седнал пред шатрата си с няколко помощници и един писар. На светлината на фенери, с които са ангажирани роби, той ту диктува заповеди, ту изслушва доклади от бойното поле, които му четат на глас – истински ведра картинка. Минава известно време, преди да отпрати свитата си, за да може да обясни ситуацията на британския си гост. Положението не е добро; всъщност е на косъм от катастрофа.
По време на първото посещение на Лорънс през октомври Файсал е очертал сложен план – да започне военна кампания на север за намаляване на турската заплаха за Рабиг и Мека, давайки на врага нова причина за тревога. Тази схема зависи от близкото му сътрудничество с бойните единици на тримата му братя. Докато Абдуллах изтощава с постоянни нападения турските войски около Медина, Файсал ще придвижи по-голямата част от армията си на северозапад през планините до Хейф Хюсеин, за да се приближи до държаното от турците пристанище на Уедж на около триста и двайсет километра над Янбу. Едновременно с това Зейд ще дойде, за да защитава подстъпите към Янбу, докато Али ще доведе своята армия от Рабиг, за да пази важния кръстопът на пътя на поклонниците към Мека.
Лорънс преценява, че планът е прекалено усложнен, тъй като се базира на почти невъзможно ниво на координация между четиримата братя, за да се обхване голямото пространство на Западна Арабия. Той споделил съмненията си с Гилбърт Клейтън в докладите си в съответния момент, но явно е бил по-малко убедителен пред Файсал; в средата на ноември той е задействал плана си.
За кратко време всичко се е развивало добре и Файсал е отвел по-голямата част от войската си на север към Хейф Хюсеин. Зад гърба му обаче, двайсетгодишният Зейд необяснимо е оставил една от планинските пътеки, водещи до Янбу, напълно неохранявана и тази пътека е открита от турски конен патрул. Когато изведнъж са установили, че между тях и маршрута им за отстъпление до брега има турци, бойците на Зейд незабавно се пръснали в пълен безпорядък. Това обаче е само един етап от провала. Когато научили за краха на Зейд, уплашени, че те също скоро може да бъдат блокирани в планините, последователите на Файсал се втурнали в подобно паническо бягство от Хейф Хюсеин. Накрая Файсал и неговите помощници спрели бягството им при Нахл Мубарак, но както той казва на Лорънс през тази нощ, най-вероятно няма да издържат; с напредването на турците на изток и на юг, изглежда, е само въпрос на време, преди цялата му войска – или каквото е останало от нея – да се разпадне по обратния път до пристанището на Янбу.
Лорънс практически не спи и прекарва следващите четирийсет и осем часа като ту се съвещава с Файсал, ту обикаля сред бойците в Нахл Мубарак, опитвайки се да прецени по-добре мащаба на кризата. След това бързо тръгва обратно към Янбу, за да вдигне тревога. Когато сутринта на 5 декември сяда, за да изпрати спешно съобщение до Клейтън, е бил в състояние не само на изтощение, но и на пълно униние. „По-добре да започна с предисловието, че яздих цялата съботна нощ, че имах тревоги и пътувах цялата неделна нощ и отново яздих цялата последна нощ, така че моят общ сън се равнява само на три часа през последните три нощи и съм доста песимистично настроен.”
Лорънс е съвсем наясно, че арабският разгром в планините е много повече от обикновен военен неуспех. Обединението на северните племена под ръководството на Файсал е изисквало месеци усърдна и деликатна работа от негова страна и ето че сега бързо се разпада. В доклада си до Клейтън Лорънс изброява племената, които вече са изоставили Файсал или изглежда са готови да го направят, и предупреждава, че тези предателства не само заплашват да оставят открит пътя към завземането на Мека от турците, но и да провалят арабското въстание. Решаващият момент, пише Лорънс, е, че Файсал сега е „вожд на племе, а не лидер на племена” и ще отнеме много време, за да се поправят щетите. В това има и паралел с кръстоносните армии през Средновековието, което Лорънс е изучавал; изключителната нестабилност на съюзи на коренно различни и до голяма степен автономни групи, търсещи единство, винаги е била предпоставка за разпадане.
Но това освен всичко е и личен провал за Лорънс. В своите доклади от октомври той с готовност признава трудностите при дори най-елементарното организиране на арабските бойци в конвенционална бойна единица и предполага, че една-единствена рота турски войници, правилно окопана в открита местност, би могла да ги разгроми, но е и красноречив, и убедителен, подчертавайки потенциала им като отбранителна сила. „Тяхната реална сфера на действие е партизанската война... Предприемчивостта им, познаването на страната, както и мобилността, ги превръща в страховита сила в хълмовете.” Дори не просто страховита, според оценката на Лорънс в такава роля те ще са абсолютно непобедими. „От това, което съм виждал на хълмовете между Бир Аббас и Бир ибн Хасани – пише той, – аз не виждам наистина как, ако изключим предателството на племената от хълмовете, турците биха могли да рискуват да си проправят път през тях.” Напротив, от хълмовете – „истински рай за снайперисти”, той е убеден, че само сто или двеста бойци могат успешно да задържат всеки опит за турско придвижване към крайбрежието.
Това убеждение е един от крайъгълните камъни в аргумента на Лорънс срещу изпращането на съюзнически войски в Арабия и той го е поддържал дори след тревожните доказателства за противното. В началото на ноември, след като слуховете за турско настъпление са хвърлили бойците на Али в паническо бягство по хълмовете над Рабиг, Лорънс е споделил с Едуар Бремон, че нещата са щели да се развият по различен начин, ако Файсал е бил начело. Както събитията ще докажат, тази му оценка е била абсолютно сто процента погрешна.
Може би от притеснение за това, че така лошо е оценил ситуацията или може би, защото дори и в изтощението си Лорънс си остава вечно бдителен бюрократичен стратег, преди да изпрати песимистичната си телеграма до Клейтън, той е помислил и за послепис. Ако се препечата в „Арабския бюлетин”, телеграмата му скоро ще се чете от всички в британското ръководство, които са били спечелени за неговата кауза за ненамеса, така че той пише следното: „Не използвайте нищо от написаното по-горе в Бюлетина или на друго място; то не е точно, защото съм много изтощен”.
В отговор на задълбочаващата се криза британски военни кораби започват да се струпват край Янбу. Ако се случи най-лошото и бойците на Файсал бъдат обсадени в града, корабите може поне да подложат на артилерийски обстрел околната открита равнина, за да забавят турското настъпление. В изпълнение на предвижданията на Файсал сутринта на 9 декември авангардът на неговата изтощена войска навлиза в пристанището с новината, че са били изгонени от Нахл Мубарак от нова турска атака. Докато последните изостанали войници пристигат, петте хиляди воини, които Лорънс е видял под знамето на Файсал само седмица по-рано, са намалели до по-малко от две хиляди души. Само шепа от липсващите три хиляди са паднали в битка, а по-голямата част просто са се отказали от борбата и са се прибрали по селата си у дома.
Атмосферата е толкова обезсърчаваща, че дори твърдо отстояваното убеждение на Лорънс вече е разколебано. Той отново пише на Клейтън на 11 декември и му съобщава: „Файсал сега се е преориентирал към надеждата за (разполагане на) британска войска в Рабиг. Аз ви пратих телеграма за това и виждам, че аргументите му имат основание. Ако Зейд не беше толкова бавен и слаб, нещата никога нямаше да стигнат до това критично положение”. И добавя горчиво прозрение, до което е стигнал със закъснение: „Арабите, извън техните хълмове, не струват нищо”.
На същия ден Лорънс представя още по-потресаваща картина на Сирил Уилсън. Файсал сега е на мнение, че без британските войски в Рабиг, пише той, цялата революция може да рухне в рамките на три седмици.
За изумление на мнозина от жителите на Ерусалим, сутринта на 31 май 1916 г. в небето над града се появява немски военен самолет и започва да описва тесни кръгове точно на запад от оградения Стар град. Накрая един лек предмет, хвърлен от самолета, се приземява на улицата точно пред фасадата на хотел „Фаст” – любимото седалище на германските служители в Ерусалим. След внимателно разглеждане е установено, че пакетът представлява навито немско знаме с бележка от Курт Прюфер вътре. В бележката се съобщава, че тази вечер той се връща в града и иска готвачът да му приготви „хубава вечеря”. Това е претенциозен жест, който Прюфер вероятно никога не би извършил в предишното си въплъщение на главен шпионин, но е в пълно съответствие с колоритното поведение на новите му другари по оръжие – диспечерите, картечарите и летящите „асове” на немския Fliegertruppen (Въздушен корпус).
При подготовката за подновяване на турско-германската офанзива срещу Суецкия канал в началото на пролетта на 1916 г. е пристигнал нов германски въздушен ескадрон, който е базиран в Беер Шева в източния край на Синайския полуостров. Изморен от пропагандните и надзорническите си задължения в Сирия и за да изиграе активна роля в предстоящата атака, Прюфер е помолил да го направят въздушен наблюдател на Полеви авиационен Отряд 300.
Искането е малко озадачаващо предвид факта, че Прюфер продължава да се съмнява в целесъобразността на втори опит срещу Суец, след като е участвал в първия. Още през август 1915 г. в подробен доклад до германския посланик в Константинопол той е заявил, че подобна офанзива няма да има дори минимален шанс за успех и не би могла изобщо да прилича на случайното „масово разузнаване” на Джемал от предишния февруари, а ще изисква огромни инвестиции в човешка сила и материални ресурси: пътни и железопътни строителни бригади, бързо придвижване на турските войски, немски въздухоплавателни средства, офицери и артилерия. Разбира се, изтъква той, самият мащаб на тази инвестиция означава умножаване на логистичните пречки за поддържане на снабдяването с вода, храна и друго продоволствие на такава огромна войска в синайските пясъци. Едновременно с това той тълкува идеята да бъдат изненадани по някакъв начин британците като „невъзможна”. „При цялата им военна техника – пише той – ще трябва да проведете обсада и да пробиете защитната им артилерия, преди да можете да навлезете в Египет, след което ще ви е необходимо да поддържате продоволствена линия от Палестина и Сирия.”
Но дори и ако всичко това може да се постигне, Прюфер изтъква, че завземането на канала може да се окаже без особено значение. В крайна сметка, тъй като британската флота изцяло владее моретата, Суец няма изведнъж да стане полезен за германците или турците. Що се отнася до аргумента, че с контрола над този пряк морски път би се нарушил потокът на британски териториални войски в Европа, като ги принуди да използват обиколния път край нос Добра надежда в Африка, той е верен, но две до три седмици закъснение едва ли ще причини нещо повече от леко неудобство. За германския шпионин плановете за втора суецка операция явно подчертават старата максима, че войната може да убие всичко с изключение на лошите идеи.
За това обаче има един по-мощен, личен мотив: Отряд 300 – „блясъкът” на въздушната война. За разлика от отвратителната реалност на живота и смъртта в окопите, към тази най-нова форма на военното изкуство мигновено се прикачва някаква романтична аура, като самолетните асове от всички страни се превръщат в герои от кинопрегледите и идоли на матинетата. Прюфер, който никога не е бил особено мъжествен, очевидно се наслаждава да бъде в компанията на такива Ubermenschen в Беер Шева и месеците, които е прекарал с Отряд 300 са несъмнено сред най-щастливите в живота му – безгрижно време на среднощни пиянски запои или излитане по всяко време до Ерусалим или Яфа за дипломатически прием или танцова забава. В това, изглежда, има някаква звездомания. За разлика от оскъдните подробности, които Прюфер обикновено нахвърля във военния си дневник, когато изобщо си прави труда да го води, той внимателно отбелязва имената на почти всички пилоти от Отряд 300 за поколенията. С пускането на онази бележка пред хотел „Фаст”, за да поръча храна, деликатният бивш учен е подражавал на лудориите на неговите нови, храбри другари – и несъмнено е бил много горд от великолепното си прицелване.
Много скоро след тази шега обаче идва новината за арабския бунт в Хиджаз. Очевидно забравил за собственото си често повтаряно твърдение, че арабите са твърде страхливи, за да се разбунтуват, първата реакция на Прюфер е определено самодоволна, когато пише в дневника си: „Аз правилно ги предупредих за шерифа (Хюсеин)”. Но докато бунтът се разраства и един след друг турските гарнизони в Арабия попадат под обсада, той си спомня стария си наставник Макс фон Опенхайм и огромните усилия, положени от него, за да предотврати идването на този ден. „Ситуацията в Арабия върви зле за турците – отбелязва той в началото на юли. – Горкият Опенхайм!”
Но Прюфер скоро насочва вниманието си към по-непосредствени грижи, докато подготовката за новата суецка офанзива набира скорост. Като въздушен наблюдател той буквално вижда нещата от „птичи поглед”, когато сутринта на 4 август 1916 г. турският авангард започва своята атака срещу британската крайна гара при Романи, на около четирийсет километра на изток от канала. Изгодната му позиция му дава възможност да хвърли няколко бомби върху врага – бомби, които в онези ранни дни на въздушния бой са били малко по-големи от ръчна граната – но също така и да схване пълния размер на турско-германското поражение в развитие през следващите два дни.
Надявайки се да улови британския флангови обход, щурмуващата войска излиза на открито и е обкръжена. До следобеда на 5 август турската армия е в стремително отстъпление, след като е дала шест хиляди жертви – около една трета от пълния си състав, загуби, които несъмнено биха били по-големи, ако англичаните не са забавили преследването заради изтощението на войниците си при температура от 49 градуса.
Разгромът при Романи слага окончателен край на турско-германската мечта за „освобождаване” на Египет. Тя слага край и на четиримесечната идилия на Прюфер с Отряд 300, защото го принуждава най-накрая да признае нещо, което много старателно се опитва да игнорира: той е много болен. Тук-там в дневника му има кратки малки бележки: „Аз не съм добре” – отбелязал е той в средата на май, но сега лицето му е съвсем изпито, а теглото му е намаляло с повече от четирийсет и пет килограма. Дори и почеркът му го издава; изчезнал е ясният, отривист замах, заменен с треперещи, едва четливи драсканици. Изписан му е отпуск по болест с диагноза холера и туберкулоза и в началото на октомври е отзован. След няколкоседмично възстановяване в берлинска болница той започва да помага в картографския отдел на Запасния Генерален щаб на „Вилхелмщрасе”. В това му качество дъгата на военновременният път на Курт Прюфер се оказва в любопитна обратна симетрия с тази на неговия противник на бойното поле – британския армейски капитан T. E. Лорънс. През първите две години на войната Лорънс е прекарал по-голямата част от времето вързан за бюрото в картографския отдел на Арабското бюро в Кайро, докато Курт Прюфер, изглежда, е бил навсякъде: начело на саботажни и шпионски мисии срещу британците в Египет, участвал е в две големи офанзиви, демаскирал е потенциални врагове на османската и германската кауза в Сирия. Към края на 1916 г. Лорънс е този, който вече е на бойното поле, докато Прюфер прекарва дните си в картографския отдел в Берлин.
А това е извънредно прозаично съществуване. До януари 1917 г., след като отпускът му по болест в Германия е удължен, Прюфер се бори с купонната служба в Берлин за хлебните си дажби. Както се оплаква в телеграмите до двамата си бивши колеги в Константинопол и висши служители в Министерството на външните работи, без писмено потвърждение на продължаването на отпуска му Хлебната комисия отказва да му издаде необходимата карта за дажбите и той моли за тяхната помощ за решаване на проблема колкото е възможно по-скоро. Какъв дълъг път от пускане на поръчка за вечеря от самолет до борба за къшей хляб.
Освен това има голяма вероятност военната кариера на Курт Прюфер да приключи, потъвайки в подобни земни грижи. По рождение с крехко здраве, ориенталистът е бил въведен в германската военна машина през 1914 г. единствено благодарение на застъпничеството на Макс фон Опенхайм, а здравето му сега очевидно е в много по-лошо състояние. Още веднъж обаче самозваният граф от Кьолн ще се притече на помощ на протежето си, като предложи на Прюфер начин за спасение от полуинвалидните му задължения в Берлин.
След като до този момент не е успял да запали панислямски джихад в Близкия изток, който да се използва за политическите и военните интереси на Германия, Опенхайм, според биографа на Прюфер Доналд Маккейл, сега разширява амбициите си в икономическата сфера. Това, което той си представя като резултат от очакваната победа на Централните сили, е огромен немски икономически консорциум, който би могъл да доминира над търговията и разработването на ресурсите в целия регион за десетилетия напред. В схемата на графа движещото средство за това доминиране е трябвало да бъде уникално партньорство между германското правителство и частни индустриални конгломерати в страната, като се работи както за личните, така и за националните интереси. Човек с дълбока, може би завишена оценка за силата на печатното слово, Опенхайм е разработил атрактивен пакет с брошури и проспекти, които ще омаят германските бизнесмени с видения за богатство, което скоро може да бъде тяхно в далечните земи на Османската империя.
Както Опенхайм обяснява на кандидат-инвеститорите, нищо не илюстрира по-добре симбиозата между публичния и частния сектор, която той си представя в Изтока, от ролята, поета от младото му протеже Курт Прюфер в Константинопол. В качеството си на нов началник на германското разузнавателно бюро там Прюфер ще служи и като основен проводник за инвеститорите, които ще се опитват да плуват из бюрократичните плитчини на Турция. Германските индустриалци едва ли биха могли да искат по-добър приятел; той е човекът, който не само много добре познава региона и структурата на младотурската власт, но има и доказан опит в осъществяването на задачи с всякакви креативни средства.
Но досущ както и с идеята му за антиколониален ислямски джихад, икономическата схема на Макс фон Опенхайм ще се окаже малко изпреварила времето си, предвещавайки така наречения национален корпоративен модел, успешно въведен от италианския фашистки лидер Бенито Мусолини през 20-те години, а след това с още по-грандиозен ефект десетилетие по-късно от протежето на Мусолини Адолф Хитлер. За Курт Прюфер през 1917 г. обаче това просто означава, че той се връща на активна работа. В края на февруари той казва сбогом на колегите си от картографския отдел в Берлин и още веднъж се отправя към Близкия изток.
Гледката на капитан Т. Е. Лорънс, слизащ от палубата на кораба „Сува” в пристанището на Джеда на 12 декември трябва да е била особено радостна за полковник Едуар Бремон – усещане, което много наподобява възмездие. Дори ако все още не е схванал, че Лорънс е главният двигател зад мъмренето, което е получил няколко седмици по-рано от френското Министерство на войната, Бремон със сигурност вече е разбрал, че е интригант и че той е човекът, който повече от всеки друг британски щабен офицер се е борил срещу идеята за изпращане на съюзнически войски в Арабия. Но сега пред френския полковник застава доста по-различна фигура, без типичната арогантност и върховно самочувствие. Лорънс току-що идва от Янбу, където е станал пряк свидетел на безредното отстъпление на бойците на Файсал пред настъпващите турци и това преживяване сякаш е лишило досадния дребен капитан от романтичните му представи за смелия арабски воин.
Може би поради убеждението, че най-накрая са на едно и също мнение или може би защото Бремон не е могъл да устои на изкушението да излее поне малко злобата си, но на кея на Джеда той информира Лорънс, че тъкмо тръгва на път, за да се срещне с Реджиналд Уингейт в Хартум. В светлината на разрастващата се криза на арабското крайбрежие той възнамерява отново да настоява за изпращането на англо-френска войска в Рабиг.
Лорънс не е имал съмнения, че Бремон ще намери отзивчива аудитория. И наистина на 14 декември с полковника на своя страна Уингейт изпраща нова тайна телеграма до Външно министерство и до генерал Мърей в Кайро, настоявайки възможно най-скоро да бъде изпратена една бригада. „Не виждам никакви алтернативни или практически средства за подпомагане на арабите и за спасяване на бунта на шерифа от провал – пише Уингейт. – Шерифът отмени първоначалната си молба към нас да изпратим европейски войски, но [сега] е искрено разтревожен от ситуацията и по мнение на полковник Бремон с малко натиск отново ще го поиска.” Непосредственият въпрос пред тях, твърди Уингейт, е „дали ще направим последен опит за спасяването на шерифа и арабите му независимо от техните желания”.
Само че, без никой да знае, в този момент непосредствената криза в Западна Арабия всъщност вече е преминала. В нощта на 11 декември, часове след като Лорънс напуска Янбу на борда на „Сува”, голяма турска войска приближава града, но е разколебана само при вида на британските кораби в пристанището и техните прожектори, осветяващи така силно околността, като че ли е бял ден. Очевидно смъртният страх на арабите от артилерията се споделя и от турците, затова тази войска бързо отстъпва от Янбу. Само след няколко дни въздушното разузнаване установява, че тя се е оттеглила в планините, може би дори на път обратно към Медина. Макар това развитие да не означава непременно край на турската заплаха за крайбрежните градове, то създава възможност на арабите да си поемат дъх, а тази възможност изобщо не е полезна за двамата привърженици на ескалацията в Хартум. В следващите седмици Уингейт и Бремон още няколко пъти ще намерят случай да окажат натиск за интервенция, но с турското оттегляне от Янбу са загубили последния си добър шанс.
Няколко дни след като тази заплаха е отминала, донякъде смирен, Лорънс се връща в Янбу и заедно с Файсал се опитват да предвидят какво може да се случи от тук насетне. В планирането са подпомогнати от доста важен развой в Лондон. Само няколко седмици по-рано коалиционното правителство на Хърбърт Аскуит е паднало и е заменено от ново коалиционно правителство, водено от Дейвид Лойд Джордж. Новият министър-председател е решен да скъса със „западната” нагласа, която преобладава в Лондон от началото на войната, според която крайната победа може да се постигне само на Западния фронт. Тази нагласа е довела до смъртта на над 400 000 британски войници до края на 1916 г., без да се очертава прекратяване в близко време. Лойд Джордж иска да следва „източна” политика, за да „унищожи опората” на вражеската военна машина чрез нанасяне на удари по най-слабите й места. Най-малкото, в сравнение с привидно непревземаемата стена на Западния фронт, това означава Балканите и Османската империя.
Малко след завръщането на Лорънс в Янбу този нов фокус става очевиден в засилването на британското присъствие по крайбрежието в Хиджаз – не хилядите редовни войници, на които са се надявали Уингейт и Бремон, а по-скоро състав от инструктори и съветници, натоварени със задачата да преобразят недисциплинираните арабски бунтовнически групи в надеждна бойна сила. Най-интересната част от тези разширени операции се случва в Янбу – най-северното бунтовническо пристанище, понастоящем смятано за относително надеждно срещу турско нападение. Тъй като Хиджазката железница – жизненоважен път за турците в гарнизона в Медина, е разположена само на сто четирийсет и пет километра във вътрешността, британците се надяват да използват Янбу като плацдарм за диверсии по железопътната линия и за тази цел довеждат един колоритен индивид на име Хърбърт Гарланд. Висок, дългокрак шотландец, преди войната Гарланд е бил химик и благодарение на заниманията си из полигоните в Кайро се е превърнал в самоук експерт по взривове. В малкото набези, извършени от арабите срещу Хиджазката железница преди пристигането му, те просто са изтръгвали отделни релси с кирки и лопати – повреда, която много лесно се поправя, и сега Гарланд се заема да ги научи на финото изкуство на поставяне на експлозиви под релсите по такъв начин, че да ги разрушат непоправимо. В затишието в дните на възстановяване в Янбу от началото на януари 1917 г. един от най-внимателните ученици на майор Гарланд е T. E. Лорънс. Но извън взаимоотношенията му с Гарланд и с няколко други британски съветници, които са се установили в пристанищния град, има нещо, което ясно отделя Лорънс от сънародниците му. Част от това нещо е очевидна – робата му.
По време на посещението му в арабския лагер в Нахл Мубарак в началото на декември Файсал му е предложил да се освободи от британската си армейска униформа и да я замени с арабска роба; по този начин британският офицер за връзка ще може да се движи безпрепятствено из лагера и да посещава Файсал в свободното си време, без да привлича излишно внимание. Лорънс бързо приема това предложение и започва да се облича с бели роби със златен пояс – запазената марка на старейшините сред шейховете. Той сваля тези роби по време на кратките си прескачания до крайбрежието на Джеда, но веднага ги облича отново при завръщането си в Янбу.
Но Лорънс се отличава не просто с облеклото си, а с нещо много повече. Той приема много присърце поста си на временна връзка с Файсал и избягва британското палатково селище на брега на морето, като прекарва по-голямата част от времето си в разпънатите шатри на арабския лагер на няколко километра във вътрешността. Там, и то с много повече толерантност, отколкото повечето други британски офицери (основателно) биха могли да проявят, той започва да се адаптира към специфичната ексцентрична вялост, с която Файсал управлява своята „армия”.
Типичният ден започва с призивите за молитва на имама призори, след която идва бавна закуска, на която Файсал се съвещава с неговите висши помощници и племенни старейшини. Следва дълга утрин, през която всеки човек в лагера може да дойде да отправи молба към Файсал по някакъв конкретен проблем или оплакване; както Лорънс бързо ще забележи малко от аудиенциите имат пряка връзка с военните действия. Тези открити сесии завършват със сервирането на обяд, често продължаващ два часа, на който присъстват още повече помощници и племенни вождове, след което Файсал може да прекара няколко часа в диктуване на съобщения на своите писари. След като и тази работа е свършена, следват още празни приказки, докато дойде време за вечеря, която се консумира в още по-бавно темпо от обяда. След това – още диктовки от Файсал, още разговори със старейшините, четене на доклади от различни разузнавателни отряди, неприпрян, неуправляван процес, който може да се проточи чак до полунощ, дори чак до зори, до призива на имама, който сигнализира, че всичко ще започне отначало.
За един толкова нетърпелив и аскетичен човек като T. E. Лорънс това трябва да е било равносилно на агония. В нормални времена той е бил толкова безразличен към храната и храненето, че е предпочитал да яде прав и да приключи за по-малко от пет минути. Вероятно са били още по-голямо мъчение за човек, който се отвращава от физическия контакт – той избягва дори ръкостискането, ако може да го пропусне, без да обиди някого, – постоянните прояви на привързаност и добронамереност в арабския лагер, безкрайните прегръдки и целувки по бузите и непринуденото хващане на ръцете.
Но Лорънс много добре знае, че това са арабският стил и арабските обичаи – и във войната, и в мира. Файсал е не просто военновременен лидер, а хиджазки вожд, и дългите, привидно безцелни разговори са спойката, която държи неговата капризна коалиция сплотена. В тази култура Файсал не е генерал, който издава заповеди – поне не за хората, които не са от неговото племе, – а строител на консенсус, принуден да подлъгва, да ласкае, да съветва и изслушва. Разбира се, нищо от това няма да се промени, за да се нагодят арабите към британските консултанти. Дори напротив. Лорънс е наясно, че той и неговите сънародници ще са тези, които трябва да се адаптират, ако искат да ги приемат и да бъдат полезни. Това е доста простичка и всеизвестна истина, но на много от колегите му, пропити с британските представи за военна и културна йерархия, ще им бъде трудно да я приемат.
Решението на Лорънс да се приспособява е вдъхновено от личността на самия Файсал ибн Хюсеин. Дори и в най-тежките дни на въстанието, когато е посещавал временното убежище на арабите в Нахл Мубарак, Лорънс е бил поразен от непоклатимата амбиция на Файсал – качество, което е смекчило неговия песимизъм за ситуацията. На 5 декември той съобщава на Гилбърт Клейтън: „чух [Файсал] да се обръща към началника на един батальон последната нощ, преди да го изпрати до предните позиции на турския лагер в Бир Саид. Той не каза много, не вдигна много шум, но говори абсолютно точно и хората се втурнаха един през друг с радост да му целунат агала (въже, с което се закрепва кърпата за глава – бел. прев.), когато приключи. Той остро разкритикува отстъплението на Зейд и много добре разбира, че то е сринало цялата му работа през последните шест месеца тук, в хълмовете, и опитите му да обедини племената и да постави всяко на правилното място. И все пак публично той го обръща на шега, закача се с хората за начина, по който бяха избягали, подиграва им се като на деца, но без ни най-малко да нарани техните чувства и да накара другите да смятат, че нищо от това, което се е случило, не може да се оправи. Той е великолепен, но според мен е ужасно разстроен”.
Файсал показва същия този дух и в Янбу. На 20 декември, когато е ясно, че турците отстъпват към Медина, той умолява брат си Али да дойде на север от Рабиг с неговата армия от около седем хиляди бойци, а той да отведе своите отряди обратно нагоре в планините, с надеждата да приклещи оттеглящите се турци. Уви, Али се оказва не по-добър военен лидер от брат си Зейд. Само след няколко дни армията му се е паникьосала и се е насочила обратно към Рабиг, заради още един неверен слух за настъпление на турска войска, и разочарованият Файсал не вижда друга възможност, освен да върне собствените си бойци в Янбу.
За повечето други британски офицери, които наблюдават инцидента, фактът, че бунтовниците най-малко два пъти са бягали само заради слух за турско присъствие, е още един пример за неадекватността на арабската войска. Лорънс вижда нещата по съвсем различен начин. Тъй като не е минало много време от последния им разгром в планините, разумният курс би бил Файсал да остави бойците си под защитата на британските военноморски оръдия в Янбу, докато се прегрупират, но той се опитва да се хвърли в настъпление в момента, в който се появи възможност. Това говори за решителност, която определено липсва на братята му.
По подобен начин, след като Рабиг и Янбу сега изглеждат поне временно сигурни, Файсал се връща към идеята за своята кампания на север и за завземането на пристанищния град Уедж. Ако той попадне в бунтовническите ръце, не само британската продоволствена линия от Египет ще бъде приближена с триста километра, но и по-лекият терен ще даде възможност за по-чести нападения във вътрешността срещу Хиджазката железница. След дълги дискусии с Лорънс двамата съставят редуцирана версия на по-ранния план на Файсал, който се е опирал в много по-голяма степен на подкрепата на сега вече доказалите своята ненадеждност негови братя.
Но планирането на това настъпление би трябвало да е горчиво-сладко изживяване за Лорънс. Той много добре знае, че времето му в Арабия изтича. Въпреки серия от забавяния в Европа, Стюарт Нюкомб скоро ще поеме постоянната позиция при Файсал, а Лорънс ще трябва да се върне обратно към чиновническата си работа в Арабското бюро.
Откакто се е върнал в Хиджаз, той се опитва да предотврати тази участ чрез кампания на тиха подривна дейност. Главната мишена на тази кампания е неговият временен началник подполковник Сирил Уилсън. Бидейки съвсем наясно с ожесточената съпротива на Уилсън дори на временното му назначаване в Арабия, Лорънс се е опитал да заобиколи резидента в Джеда, като се заиграва директно с висшите власти в Кайро. Тази схема е започнала с първата телеграма до Гилбърт Клейтън на 5 декември. „Едно от нещата, които не бяха уредени, когато дойдох тук – пише Лорънс, – беше кой ще е моят пряк началник и какъв ще е начинът ми на отчитане. Вероятно ще е чрез полковник Уилсън, но тъй като има поща за Египет тази вечер, аз ще изпратя това директно.”
В действителност на Лорънс му е било съвсем ясно, че Уилсън е прекият му оперативен началник, затова изразеното объркване по този въпрос е доста неискрено. Това обаче създава прецедент, от който Лорънс скоро се възползва отново, когато Уилсън се опитва да отреже крилата му чрез назначаването му на ниския пост отговорник за доставките в Янбу. Той изразява протеста си срещу това назначение пред Клейтън: „Аз се смятам основно за офицер разузнавач или връзка с Файсал” – като се сеща и да обясни, че е изпращал последните си доклади до Кайро, вместо да ги придвижва през Уилсън, защото, „ако изобщо могат да бъдат от полза, те трябва да достигнат до вас в рамките на разумен срок от изпращането им, а да ги изпращам до Джеда е само загуба на една седмица или десет дни”. Тази обосновка би загубила част от своята убедителност, ако е било известно, че когато я е написал, Лорънс всъщност е на кораб, пътуващ към Джеда.
Докато декември върви към края си, кампанията му става още по-явна. Но вместо да отправя молби за преразглеждане, Лорънс се държи така, сякаш продължаването на престоя му в Арабия е решено.
„Ако ще остана тук – пише той на заместника на Клейтън в края на месеца, още веднъж заобикаляйки Уилсън, – ще имам нужда от много неща. Имате ли някакви новини от Нюкомб? Ситуацията е твърде интересна и мисля, че няма да успея да се върна. Искам да се отърся от моите британски навици и да замина за малко с Файсал.” И сякаш това желание по някакъв начин вече е част от правителственото планиране, Лорънс излага намеренията си: „Когато има кой да поеме нещата от мен тук, аз ще напусна. Уади Аис е непозната за мен област в Северен Хиджаз и аз искам да се отбия и да я видя, [а] каквото и да е зад Рудва, ще си струва”.
Из „Лорънс в Арабия”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар