През Първата световна война Османската империя се превръща в терен за постигане на противоречиви цели на правителства, наднационални политически и икономически организации, патриотични движения и групировки и отделни лица, които и като положение в конфликта и като личностна характеристика олицетворяват тези противоречия. В един момент тези изключително активни, ярки личности се срещат и тези срещи са твърде показателни за сблъсъка на идеите, които представляват. Представяме ви откъс от глава „Високомерие” от книгата на Скот Андерсън „Лорънс в Арабия”, в която той пълно и безпристрастно разбулва мотивите и действията на заинтересованите страни.
Пътищата на Аарон Ааронсон и T. E. Лорънс се пресичат за първи път на 1 февруари 1917 г. Срещата не оставя особени впечатления и у двамата, с изключение на една кратка бележка в дневника на Ааронсон, че намира капитан Laurens за начетен, но надут. Но и двамата ще помнят дълго следващата си среща на 12 август през същата година. Междувременно всеки от тях се е превърнал в личност, с която в Кайро се съобразяват. Лорънс – заради неговите подвизи в Арабия, Ааронсон – заради приноса си в британската военна кампания чрез своя шпионски кръг НИЛИ. Разбира се, двамата са спечелили репутацията си и благодарение на откритото споделяне на възгледите си за бъдещето на Близкия изток. Техният разговор в офиса на Арабското бюро бързо се изражда във взаимна враждебност.
Лорънс може би е бил предупреден какъв ще бъде тонът на разговора им от възпламеняващия документ, написан от Ааронсон няколко седмици по-рано. До август 1917 г., след като призракът на официалната британска подкрепа за еврейска родина в Палестина стига по-близо до реалността, дори и най-радикалните лидери на международния ционизъм са възприели по-спокоен език на помирение – независимо от бъдещата политическа рамка в Палестина, те подчертават, че евреите ще живеят в мирно съжителство с техните арабски и християнски съседи, с които споделят каузата на борбата против турското потисничество.
Но никакви подобни успокояващи думи няма да излязат от Аарон Ааронсон. В документа, отразяващ цялостната му позиция, който скоро ще бъде цитиран в Арабския бюлетин, агрономът хули „жалките, суеверни, невежи” палестински крепостни селяни, известни като фелахи, и открито признава, че от време на време те са били насилствено отстранявани от еврейските колонии и отново ще бъдат отстранявани, ако той постигне своето. Що се отнася до обвинението, че евреите странят от техните арабски съседи, Ааронсон не само го потвърждава, а дори пише: „Ние сме доволни от това. От национална, културна, образователна, техническа и обикновена хигиенна гледна точка тази политика трябва стриктно да се спазва; в противен случай цялото еврейско възродително движение ще се провали”. Като показателен случай той посочва предполагаемите образователни недостатъци в асимилацията на еврейското селище Рош Пина, които той приписва на „неизбежния деградиращ ефект, който контактът с необразованите фелахи има върху еврейската младеж”.
Но със сигурност най-шокиращи за лидерите на преобладаващото ционистко течение и техните британски привърженици са коментарите му за арабския бунт. В проправянето на пътя за официална подкрепа за еврейската родина и в очакване на арабска съпротива срещу тази идея, британските служители от Марк Сайкс надолу енергично са увещавали ционистите да изразят своята солидарност с арабската кауза. Хаим Вайцман е дирижирал този хор от Лондон, но в Кайро никой не е дал на Ааронсон такава партитура.
„[Палестинските евреи] нямат интерес от арабското въстание, а още по-малко имат доверие в него – пише той. – Те не са в състояние да се вдигнат на оръжие срещу турците и биха се поколебали да се присъединят към арабите дори ако са в състояние да го направят. Доколкото познаваме арабите, сред тях все още не се е родил човекът, който ще устои на подкуп... С цел да се помогне за разгрома на турците, [евреите] с готовност ще се присъединят към британските сили, но е съмнително дали някога изобщо ще се доверят
на арабите.”
Едва ли тези думи са зарадвали T. E. Лорънс, самоназначилия се защитник на този бунт, но по време на срещата им Ааронсон, изглежда, прави всичко възможно, за да го провокира допълнително. Окончателното бъдеще на Палестина, обяснява той, няма да е британски протекторат, в който еврейското малцинство да бъде защитено, а де факто еврейска държава. Това може да бъде постигнато, както политически, така и икономически, като ционистите просто изкупят цялата територия между Газа и Хайфа и прогонят фелахите от земята. Отговорът на Лорънс е не по-малко безцеремонен и недвусмислен. Евреите в Палестина имат две възможности за избор, казва той на агронома – или да съществуват мирно съвместно с арабското мнозинство, или да им прережат гърлата.
„Това беше разговор без никакво засвидетелстване на доброжелателство – отбелязва Ааронсон в дневника си, значително подценявайки случая. – Лорънс явно е имал прекалено много успехи в прекалено ранна възраст. Той е с много високо мнение за себе си. Поучава ме за нашите колонии, за духа на хората, за чувствата на арабите, обяснява, че ще сме добре, ако бъдем асимилирани от тях, и т.н. Докато го слушах, почти можех да си представя, че присъствам на лекцията на пруски учен антисемит, изразяващ се на английски... Той е открито срещу нас. Сигурно е от мисионерски сой.”
Но Лорънс е просто най-новото попълнение в списъка от хора, дразнещи Аарон Ааронсон в онзи момент. Въпреки усилията за умиротворяване от страна на различни британски офицери, тримесечната стара вражда с антиционисткия Еврейски комитет в Александрия бушува с неотслабваща сила, а агрономът все още практически е игнориран от ционистката федерация на Хаим Вайцман в Лондон. Ааронсон е толкова вбесен от липсата на уважение, показвана спрямо него от Лондон, че само няколко дни след срещата с Лорънс пише две дълги писма до Вайцман, в които се оплаква от отношението към него и отново заплашва да разпусне НИЛИ. Когато повтаря заплаха си пред Реджиналд Уингейт, тя предизвиква друга тревожна телеграма до Министерството на външните работи.
„Може би ще бъде от полза, ако г-н Ааронсон получи без отлагане подкрепата, която е поискал – пише Уингейт на министър Балфур на 20 август. – Допълнителна причина да не го отблъснем, която може би ще ви допадне, е, че военните власти отдават значение на това да продължи използването на организацията, която е създал в Палестина. Той е в състояние да унищожи тази организация и няма съмнение, че в сегашното си психическо състояние ще бъде изкушен да го стори, освен ако не направи някои отстъпки в убежденията си. Доколко противоречията му с ционистите в Англия се дължат на принципни въпроси и доколко на наранена чувствителност, аз не съм в състояние да кажа.”
Скоро след това, докато кара велосипеда си една вечер по улиците на Кайро, на Ааронсон му хрумва нова идея: ако британските ционисти не възнамеряват да изчистят проблемите си с него, тогава той ще отиде във Великобритания, за да ги принуди да го направят. Когато излага този план пред британските си ръководители, те охотно се съгласяват, несъмнено облекчени от мисълта за поставяне на известна дистанция между мрежата НИЛИ и създателя й, който сега се явява неин потенциален разрушител. На 13 септември Ааронсон напуска Египет и отпътува за Марсилия.
Но погълнат от безбройните си разправии и боричкания, както и от нуждата си от признание, изглежда, че само от време на време ученият се сеща, че постъпва изключително рисковано за някой, който оглавява нелегална шпионска мрежа. Освен това той, изглежда, почти е забравил прикритието си, предназначено да запази семейството и съзаклятниците му в Палестина в безопасност, а именно историята, която османските власти са знаели – че е бил качен на кораб, пътуващ за САЩ, и вероятно ще бъде настанен в британски концентрационен лагер. Сега името на Ааронсон се е появило в редица официални доклади, които се движат между Кайро, Лондон и Париж. Още по-лошо, заради пазарлъците му с британските служители в Кайро и продължаващите му препирни с Еврейския комитет в Александрия, все по-широк кръг от хора в Египет научават за съществуването на НИЛИ. Дори нито един от тях умишлено да не навреди на шпионския кръг, колко време ще мине, преди вестта за него най-накрая да достигне до Берлин или Константинопол?
Разбира се, семейството на Аарон Ааронсон съвсем не допринася за облекчаването на тези проблеми. По време на престоя си в Ню Йорк по-малкият му брат Алекс е написал за списание „Атлантик Монтли” (Atlantic Monthly) статия за бягството си от Турция; до август 1917 г. статията е превърната в книга „С турците в Палестина” (With the Turks in Palestine), която се продава във всички книжарници в Кайро. В еврейските колонии в Палестина сега е публична тайна, че някаква шпионска мрежа действа от Атлит и твърде подозрителните пътувания на Сара Ааронсон в региона дават много добра представа за това кой точно е замесен. Всъщност през юли делегация на палестински еврейски лидери настоява Сара веднага да спре своята „дейност” – ултиматум, който тя гневно отхвърля.
Но тъкмо защото се очаква да са професионалисти в такива неща, вината на онези британски служители, натоварени да управляват шпионския кръг, е много по-голяма. Тяхното презрително отношение граничи с престъпление. Именно те са дали идеята за използване на мрежата НИЛИ за разпространяване на британски пропагандни материали и пари за подпомагане на еврейските бежанци и макар Ааронсон в крайна сметка да е наложил вето на първото предложение, е отстъпил по последното. Като резултат, когато първият транш от помощта идва на брега на Атлит в средата на юли под формата на златни суверени, агентите на НИЛИ вече не са само износители на информация, а вносители на контрабандно злато и рискът за разкриването им е удвоен. Най-поразително от всичко е, че британците многократно са нарушавали най-важното агентурно правило – да се действа така, че нито една клетка да няма никакъв контакт с никоя друга. До август 1917 г. и без това малкият флот от шпионски кораби е сведен до един съд – „Мениджъм”, който сега провежда всички мисии. Това неизбежно означава, че ще превозва оперативни ръководители на различни разузнавателни мрежи в Палестина с един и същ рейс, което със сигурност гарантира, че ако един шпионин бъде заловен или дезертира, той или тя ще е в състояние да разкрие всички останали.
В крайна сметка всичко това говори за един и същ персонален недостатък, който е напаст за англичаните във войната срещу турците от самото начало, и който в този случай се олицетворява и от Ааронсон: високомерие, пренебрежение към врага. И точно както се е случвало толкова много пъти от 1914 г. насам, всички скоро ще имат причина да съжаляват. На 13 септември, в същия ден, в който Ааронсон отплава за Европа, турските власти в Палестина залавят първия шпионин на НИЛИ.
Работата е на чиновник в хранилище и ни най-малко не се харесва на Лорънс. От края на август процесът по преобразуване на Акаба от заспало рибарско пристанище в преден плацдарм на арабския бунт е в пълен ход и дневният поток на британски кораби излива планини от доставки. Тези кораби докарват и хиляди бойци – мюсюлмански новобранци от Египет и арабски воини от старата база на Файсал в Уедж, където са се присъединили нови вълни бунтовници, идващи от племената от околните планини. От завръщането му от Кайро на 17 август дните на Лорънс в Акаба преминават в разправии с неизбежните логистични проблеми и в опити да помогне поне за внасянето на някакъв ред в процеса. Но може би тези рутинни задължения са му помогнали да отвлича вниманието си от по-големите проблеми на дневен ред, защото опияняващият оптимизъм и ускорените планове, предизвикани от завземането на Акаба преди шест седмици, вече са част от миналото.
Както може да се предвиди, амбициозната цел на генерал Аленби за започване на офанзива в Палестина до средата на септември е била отложена поради множество закъснения при пълното преекипиране на армията му; стратезите в Кайро сега говорят за начална дата не по-рано от края на октомври. Което може би е много благоприятно от гледна точка на Лорънс, тъй като арабите също са отчайващо неподготвени.
В същото време Лорънс изживява старата поговорка, която гласи, че успехът има хиляда бащи. Поради близостта си до Кайро, Акаба е нападана от множество вредни и досадни бюрократични пратеници и съветници и всеки от тях е решен да докаже своята цена чрез съставяне на собствен списък със съмнителни препоръки. В края на август един новопристигнал офицер от разузнаването, изненадан от липсата на професионализъм сред арабските войски, настоява Кайро незабавно да изпрати Имперския камилски корпус – елитна британска кавалерийска сила. Лорънс е бил принуден да отдели време от другите си задължения, за да подкопае плана. „Една разправия между войник от Камилския корпус и някой от арабите – пише той на Клейтън на 27 август – или един инцидент с бедуинските жени ще доведе до тотална враждебност.”
Имайки достатъчно политически усет, за да приеме някои от другите идеи на офицера от разузнаването, той завършва с пренебрежителна бележка. „Аз не мисля, че всеки [доклад] за арабската ситуация ще бъде от голяма полза за вас, освен ако неговият автор сам не е видял разликата между национално въстание и [военна] кампания.”
По стечение на обстоятелствата, когато Клейтън получава тази бележка, той вече обмисля да направи свое малко проучване на ситуацията на терен. На 1 септември той пристига в Акаба от Кайро, слагайки началото на първото си посещение на военния фронт, което ще погълне цялата му енергия за повече от година.
Както винаги, изглежда, че генералът е имал нещо като тайна цел на посещението. Преди повече от месец той е получил любопитно писмо от Марк Сайкс от Лондон. Клейтън не е видял причина да сподели съдържанието му с Лорънс по време на неотдавнашния престой на подчинения му в Кайро – двамата са били в ежедневен контакт в Арабското бюро през втората седмица на август, – но по мотиви, известни само на него, той е донесъл писмото в Акаба.
При завръщането на Сайкс в Лондон от престоя му в Близкия изток през същото онова лято, политическият пейзаж е бил коренно променен. Лидерите на Антантата са научили за свой ужас и изумление, че приказките на президента Удроу Уилсън за създаване на „свят, безопасен за демокрацията”, не са просто лицемерна реторика; цената за американската намеса във войната е трябвало да бъде самоопределение на потиснатите народи и премахване на лабиринта от тайни пактове между правителствата – което всъщност означава начало на края на имперската епоха. Показателно за това колко са били отчаяни Великобритания и Франция до този момент – те са дали над пет милиона жертви през последните три години на войната, – е, че доскоро лакомите за териториални придобивки политици в двете столици сега се мъчат да научат странни термини като „не-анексиране” и „автономия”.
Малцина са по-ловки в изпълнението на това обръщане кръгом от Марк Сайкс. С изумителна скорост политикът се префасонира в просветен постимперски държавник, пламенен защитник на самоопределението. Най-добрият курс в Близкия изток, твърди Сайкс сега, е Великобритания и Франция да се откажат от империалистическите си претенции от всякакъв вид, тъй като е ясно, както той е информирал Гилбърт Клейтън в писмото от 22 юли, че „колониализмът е лудост”. На негово място той си представя един вид политическо училище, управлявано от западните сили в периода, в който невежите раси от Близкия изток могат да бъдат обучени в западните ценности и системи и след това да бъдат пуснати по техния щастлив път. За да не би някой да намери всичко това шокиращо, тъй като идва от съавтора на най-скандалния имперски пакт в съвременната история, Сайкс има удобно решение: в средата на юли той е посъветвал Военния кабинет отсега нататък всички споменавания на Съглашението Сайкс–Пико да се изоставят в полза на „Англо-френско-арабско споразумение”.
Не всички са впечатлени от новото въплъщение на Сайкс. С течение на времето в ръководството на Министерството на външните работи все повече нараства консенсусът, че Великобритания е направила много лоша сделка със Сайкс–Пико и вината естествено е хвърлена върху нейния изпуснат от контрол съавтор; както членът на Военния кабинет Джордж Кързън коментира: „[Сайкс] изглежда мисли, че начинът да се отърве от подозренията е винаги да признава това, за което другата страна претендира и да се предава, когато бъде запитан за нашите искания”. Доверието в Сайкс е допълнително подкопано и от продължаващата полемика за предполагаемата договорка между него, Пико и крал Хюсеин през май и от водещата му роля в обнародване на историята за плячкосването на Яфа, сега приемана от мнозина като задкулисна схема за подтикване на правителството към пълна подкрепа на ционисткия лагер. Проблемите стигат до кулминация в началото на юли, когато Артър Никълсън – заместник държавен секретар по въпросите на външните работи, се е опитал да разгадае за целите на Военния кабинет какви точно други ангажименти е поело правителството в Близкия изток през предходните две години и как могат да се балансират с обещанията към крал Хюсеин. Той почти нарича Сайкс лъжец – „малко трудно е да бъдем сигурни, че документите в Министерството представят в цялост това, което всъщност се е случило”. Никълсън настоява, че „становището на сър Марк Сайкс трябва да бъде поискано преди въпросът да бъде поставен за по-нататъшно разглеждане, тъй като само той може да даде авторитетна информация доколко всяко увъртане или модификация на нашите ангажименти към [Хюсеин] е възможно да бъде посрещнато с негодувание от арабската общественост”.
Подложен на такава критика, Сайкс е възприел доста сприхав защитен подход. Любопитното е, че той се фокусира върху конкретен младши офицер от британската армия като източник на своите проблеми – капитан T. E. Лорънс. В самосъжалителна нота до секретаря на външния министър Балфур на 20 юли Сайкс представя своя двегодишен труд по близкоизточните въпроси като проява на неоценена саможертва. „До този момент работата беше доста успешна, но аз трябваше да се справям, както знаете, с много трудности: предразсъдъците на миналото, както британски, така и френски, взаимните подозрения и податливостта на старомодни умствени нагласи, антибританската политика на Бремон, антифренското отношение на Лорънс.”
Но може би това фокусиране в крайна сметка не е толкова любопитно. Само шепа хора схващат пълната картина на противоречията и полуистините, които Сайкс е заплел в Близкия изток, но повечето от тях – хора като Гилбърт Клейтън и Реджиналд Уингейт – са твърде покорни служители на системата, за да могат да се изправят категорично срещу него; ако нещата се взривят, те ще сведат своето недоволство до минимум и ще търсят пътища да се измъкнат от бъркотията. Но освен това съществува и Лорънс – човек, който с никого не се съобразява и който не би се поколебал да опозори Сайкс, ако му се даде трибуна, – а благодарение на триумфа си в Акаба той все повече придобива такава възможност.
Освен всичко Лорънс вече има възможността сериозно да навреди на дипломатическата рамка, за чието изграждане Сайкс се е трудил две години. Колкото и да е несъвършена, тя защитава британските интереси в региона и същевременно не дава почти нищо на останалите. Сега, след фактическия военен съюз на Лорънс с Аленби, който се е присъединил към отдавнашната му решимост да изтръгне Сирия от Франция, съвсем неочаквано дребният капитан се е превърнал от дребна неприятност в страховита заплаха. Очевидно с надеждата за неутрализиране на тази заплаха чрез ласкателства и тънкия воал на любезността Сайкс посвещава на него част от писмото си до Клейтън от 22 юли. Това е същото писмо, което Клейтън е донесъл в Акаба, за да го покаже на Лорънс.
„Възходът на Лорънс е прекрасен и ми се иска той да бъде посветен в рицарско звание – е написал Сайкс във връзка със завземането на Акаба. – Кажете му, [че] сега той е велик човек и трябва да се държи като такъв и да проявява широта във възгледите си. Десет години настойничество под контрола на Антантата и арабите ще станат нация. Пълна независимост [сега] означава Персия, бедност и хаос. Накарайте го да обмисли това, тъй като той храни надежди за хората, за които се бори.”
Комбинирано с всичко, което знае за последните машинации на Сайкс, и непосредствено след конфронтацията му с Ааронсон в Кайро Лорънс не може да преглътне покровителствения тон на писмото. Възможно е да е докоснал струната на егото му; ако не „велик човек”, Лорънс сега е най-независим и няма да допусне да получава разпореждания от Марк Сайкс. В язвително писмо от седем страници до политикана, формулирано като искрена молба за напътствие, той методично поставя всяка от схемите на Сайкс на задълбочено критично разглеждане, преди да изложи зейналите недостатъци: „Какво сте обещали на ционистите и каква е тяхната програма? Видях Ааронсон в Кайро и той каза, че евреите възнамеряват да придобият поземлени права над цяла Палестина, от Газа до Хайфа, и да получат практически автономия в тези рамки. Това придобиване по силата на справедлива покупка ли ще бъде, или чрез принудителна продажба и отчуждаване?... Дали евреите предвиждат пълно експулсиране на арабските селяни, или редуцирането им до обикновени ратаи?”.
След това той се обръща към въпроса за френската „помощ” за арабите в развитието на Сирия и измамата, която Сайкс се е опитал да пробута на Хюсеин в Джеда. „Арабите могат да извършат бунта си без френска помощ и затова са склонни да платят цена само за да се узнае за тях в бъдеще... Шерифът ще успее, ако получи време и продължаваме да му помагаме, [и] ще завземе със собствени усилия (не само с мулетата и каруците, които ние им доставяме; ръцете и главите са си техни) областта, която ние определихме като наша, определена по съветите на чужденци „независима Сирия”, и ще очаква да я запази, без да му налагат чужди консултанти. Тъй като ще завземе тази област сам, той ще завземе части от други области, неопределени по надлежен ред за арабска държава [според Сайкс–Пико]. Неговите претенции над тях ще бъдат съвсем основателни – по правото на завоеванието от местните жители – и какво ще направят двете държави по въпроса тогава?”
В заключение на писмото Лорънс преминава към малко по-отстъпчив тон, признавайки практическите съображения на политическата реалност, според които „ние може би трябва да продадем нашите малки приятели в полза на нашите големи приятели”, но посочва, че за разлика от вечните оптимистични изказвания на Сайкс „ние сме по-скоро в дупка. Моля, кажете ми какви според Вас са действителните мерки, чрез които ще намерим изход?”.
Писмото е може би най-изгарящият обвинителен акт, написан някога за действията на Сайкс в Близкия изток, но всъщност политиканът така и няма да го види. На 7 септември, след като Клейтън се е върнал в Кайро от посещението си в Акаба, Лорънс изпраща писмото в неговия офис, за да бъде препредадено до Лондон. Когато обаче прочел съдържанието му, Клейтън премислил. Както обяснява в съобщение до Лорънс, той не желае да осигури на Сайкс нищо, което да „може да го тласне към действие”, особено сега, когато все по-дискредитираното Съглашение Сайкс–Пико, изглежда, върви към забвение. „Всъщност то е мъртво – пише Клейтън – и ако изчакаме тихо, това скоро ще бъде факт. То никога не е било много работещ инструмент, а сега е почти безжизнен паметник.”
Оценката на Гилбърт Клейтън не би могла да бъде по-погрешна, но Лорънс не е бил на позиция да я оспори. В момента, в който Клейтън е изпратил съобщението, Лорънс вече е тръгнал към вътрешността за нов удар срещу турците.
Уилям Йейл за първи път усеща нещо нередно, когато минава през лондонския хотел „Савой” на 7 септември и забелязва изобилието от „боядисани дами”, които се размотават във фоайето. Както той тъжно отбелязва в своя дневник на следващия ден, явно някогашният стар грандхотел се е превърнал „едва ли не в къща за тайни любовни срещи”.
Пуританът Йейл обаче има твърде малко време, за да разсъждава над мизерията на обкръжението си, защото има много работа в Лондон. Благодарение на полезната телеграма на Лиланд Харисън до американския посланик новият специален агент скоро получава добър прием сред много от най-висшите британски служители, замесени в близкоизточните дела. При тези срещи Йейл е бил поласкан да открие, че неговият сирийски доклад е бил оценен като един от най-проницателните документи, които са дошли от този жизненоважен ъгъл на вражеската територия, и е разпространен и дори изучаван по някои от най-високите нива на британското политическо и военно ръководство. Има и щастието да се срещне с агенти от различни отдели на разузнаването, както и да им предостави допълнителни подробности.
Твърде скоро обаче вниманието на Йейл се отклонява от усилията да придобие широк поглед върху ситуацията в Близкия изток – той знае от собствен опит в региона, че всички наистина полезни идеи трябва да се търсят в Кайро – и се насочва върху един по-конкретен аспект в тази ситуация: все по-активното флиртуване на британското правителство с еврейската ционистка общност. Любопитството му е породено от една странна история, циркулираща в британските вестници, които споменават неназован еврейски химик, който май е дал на правителството „някои тайни”, отнасящи се до производството на взривни вещества. „Когато попитали този еврейски химик – пише Йейл в дневника си на 12 септември – каква награда желае, отговорил, че лично той не иска нищо, но че като евреин желае на една бъдеща мирна конференция съюзниците да отделят специално внимание на еврейския въпрос в Палестина.” Според статиите британското правителство тайно е обещало на учения да го направи.
Дори ако Йейл все още не разполага с името на химика – човекът е Хаим Вайцман, разбира се, – това, което намира за особено интригуващо е, че правителството не е направило никакъв публичен опит да отрече или да омаловажи информацията, което определено подсказва, че тя е истина. През следващата седмица в Лондон новият агент на американското разузнаване разговаря с множество служители, за да разбере каква точно би могла да бъде британската политика спрямо евреите в Палестина, но неизбежно среща редица противоречиви реакции.
Може би една от причините според заключенията на Йейл е, че, изглежда, не е имало съгласие между британските евреи по въпроса за вида на споразумението, на което се надяват. Някои от представителите на ционистката общност не са склонни да се съгласят на нищо по-малко от еврейска държава в Палестина, други просто искат гаранция за повишената имиграция, докато някои антиционистки лидери яростно осъждат движението като опасен нов инструмент за еврейската маргинализация, удобно оръжие за антисемитите, за оправдаване на съмненията им в лоялността на евреите към родните им държави. В опитите си да вникне в противоречията Йейл разбира, че британското правителство обмисля инициатива във връзка с евреите и Палестина, но точното й естество все още не е определено.
След две седмици Йейл решава, че е научил всичко възможно в Лондон и вече няма търпение да тръгне за Кайро. Но първо, има човек, с когото той много е искал да говори в Париж – ционистки лидер, на чието име е попадал често в последните дни и който току-що е пристигнал във Франция от Египет – Аарон Ааронсон.
Съществува траен мит за битката за Арабия – илюзията за „чистата война” на арабските воини, пламнала след векове на робски гнет, оживяла във вик за свобода; същите тези воини, които смело се спускат по пясъчните дюни, за да нападат техните злочести и жестоки поробители.
Противно на обвиненията на неговите хулители T. E. Лорънс всъщност изиграва минимална роля в създаването на този мит. По-скоро той се поражда от необходимостта на обезкуражената следвоенна общественост да намери макар и малка следа от величие в толкова гротескната война. Няма много наличен материал за тази цел от Западния фронт, където безброй хиляди просто са изчезнали като дим, превърнати в прах от артилерията или погребани завинаги под калта. От друга страна, Арабия е пълна с бойци в роби, щурмуващи камили и развяващи се знамена – едно докосване до средновековния блясък на фона на безславните кланета. Този образ, както и необходимостта от него, избледнява под тежестта на втората, още по-ужасна световна война, но след това филмът на Дейвид Лийн от 1962 г. го възкресява за следващите поколения.
Най-големият принос на Лорънс към литературата за войната е, че въпреки откритото му застъпничество за арабската кауза, отдадеността му на истината го принуждава да се опитва да я предаде такава, каквато е в действителност. Както става ясно в „Седемте стълба”, макар много араби да се присъединяват към борбата от искрено желание да се отърват от турците, искреността им е подкрепена и от британското злато, и перспективата за щедра плячка. На бойното поле враговете на въстаниците не са били само турците, а и араби, воини от племена, до които не е стигнало британското злато или са взели злато от турците, кланове, с които са имали кръвни вражди или които са били на „свободна практика”, търсещи плячка за себе си.
Но бойното поле не прилича особено на сцена в масовото въображение. Вместо живописните пространства на пясъчните дюни, които често се свързват с региона, арабските и сирийските пустини в голямата си част се състоят от отегчителни чакълести равнини и безплодни каменни планини, подобни в много отношения на по-малко живописните кътчета на Юта или Аризона. При обхождането на този терен Лорънс и арабските му съюзници са оцелявали с овнешко и камилско месо и хляб в по-добрите времена и сурово брашно в по-лошите моменти. Тези храни са прокарвани с вода, най-често черпена от горчиви извори, покрити с водорасли блата, или от кладенци, замърсени от турците с гниещи животински трупове. В търсенето на сянка, за да избягат от съсипващата жега по пладне, често налитат на това странно и жестоко явление, общо за всички пустини по света – големи рояци хапещи черни мухи.
Но от всички компоненти на мита може би най-погрешно е понятието „чиста война”. В тази изключително сурова природа най-тежко ранените и от двете страни често са били оставяни да умрат и само щастливците са били пращани на оня свят с куршум в главата. Препитавайки се с това, което е останало, след като похитителите им са се заситили, пленниците са измирали масово от глад и жажда, ако победителите изобщо са си давали труд да вземат пленници. И за разлика от ясно очертаните бойни зони на Западния фронт, това е бойно поле, на което бойци и цивилни са били смесени, където напълно невинни може изведнъж да се окажат притиснати между куршуми и ножове.
На 19 септември, рано следобед, един влак с десет вагона се задава от завоя на юг. Лорънс изчаква, докато и вторият локомотив влезе на късия мост, и взривява двадесет и три килограмова гелингинитова мина. Мигновено на трийсетина метра във въздуха се вдига струйка дим и се разпръсва още по-надалеч и от двете страни. След като взривът от експлозията и стъргането на разкъсващия се метал заглъхва, настава кратка зловеща тишина. Тогава започва сериозното клане.
За да попълни личния състав от арабски воини, които е възнамерявал да вербува пътьом, Лорънс е довел от Акаба двама западни офицери – британец по прякор Стокс, заради минохвъргачката „Стокс”, която носи, и австралиец по прякор Луис, заради двата картечни пистолета „Луис”, поверени на неговите грижи – и те били разположили своите оръжия на скалната тераса, само на триста метра от моста. Когато димът се разнася, става ясно, че само локомотивите и първият вагон са паднали в поточето под рухналия мост, а останалите седем вагона стоят прави и неподвижни на релсите. Редиците турски войници, седящи на покривите на тези вагони, веднага са покосени от картечните пистолети на Луис, „пометени от покрива като бали памук”.
След като се съвземат от шока, няколко турци се добират до относително сигурното прикритие при поточето под моста. Първата мина, която Стокс изстрелва по тях, попада малко встрани. След като регулира мерника на оръжието, втората мина пада директно сред тях. Внезапната касапница там, отбелязва Лорънс в официалния си доклад, причини паника сред оцелелите и те се втурнаха в бяг „на около 200 метра североизточно от линията. По пътя им картечните пистолети „Луис” убиха почти всички с изключение на двайсетина”.
След като турската съпротива рухва така бързо, арабските бойци – малко над стотина души – се втурват напред, за да започнат да плячкосват. Лорънс няма търпение да провери щетите по локомотивите и излиза от мястото си, за да се присъедини към тях.
Като стига до влака, открива, че той превозва смесен товар и че освен войниците, няколко от вагоните са пълни с цивилни. Някои от тях са от семействата на турски офицери, завръщащи се от Дамаск, други са обикновени бежанци. „От едната страна стояха трийсет или четирийсет истерични жени – разказва Лорънс в „Седемте стълба”, – незабулени, късащи косите и дрехите си, пищящи от ужас. Арабите, без да им обръщат внимание, започнаха да грабят вещите им, обирайки ги до шушка.” Когато забелязват Лорънс, жените се скупчват върху него, за да го молят за милост. Скоро към тях се присъединяват и техните съпрузи, които „сграбчиха краката ми в ужасната агония на ужаса на надвисналата смърт. Неприятна гледка беше да видиш турците така унижени. Аз ги ритах, доколкото можех, с босите си крака и накрая се освободих”.
Пътьом към вагоните Лорънс проверява единствения, който е паднал в дерето. Установява, че в него има лазарет с ранени и болни, които са лежали на носилки при пътуването, но сега всички са се струпали в кървава сплетена купчина в дъното на преобърнатия вагон. „Един от тези, които все още бяха живи, извика като обезумял думата „тиф”. Затова аз заклиних вратата и ги оставих там сами.”
Той не е много по-полезен и на групата австрийски военни съветници, които са били във влака. „Те се обърнаха към мен тихо на турски за пощада.” Решен да довърши разрушителната си дейност, Лорънс ги оставя под арабска охрана; секунди по-късно австрийците са избити, „всички, без двама-трима”, в резултат на някакъв спор.
В официалния си доклад за схватката под Мудуара Лорънс оценява броя на убитите турци на около седемдесет, срещу един-единствен загинал арабски боец. Той се оплаква, че сред целия хаос е трябвало да избърза с разрушаването на първия локомотив на влака, и се опасява, че все още може да бъде поправен. „Условията не бяха благоприятни за добра работа.” В доклада му не се споменава нищо за мъртви цивилни, въпреки че, като се има предвид канонадата от куршуми, изстреляни в небронирания влак в първите няколко минути на битката, техният брой би трябвало да е бил значителен. Освен това той не дава обяснение за несъответствието между деветдесетте турски пленени войници и шестдесет и осемте, доведени накрая в Акаба.
Повечето хора, които са преживели сражение, знаят, че то предизвиква противоречив сблъсък на емоции: ужас в цялата му страховитост, и въодушевление в пълния му трепет. Съчетаването на тези борещи се реакции вероятно е по-трудно за войника, отколкото за цивилния, предвид елемента на самохвалство в рамките на неговото воинско братство и той вероятно ще бъде по-откровен за сложността на чувствата си – до степента, в която откровеността изобщо е възможна – пред човек, който не е войник.
След завръщането си в Акаба от Мудуара Лорънс пише на свой колега военен на име Уолтър Стърлинг. В писмото той описва атаката на влака с ликуващи подробности, споменавайки „красивите изстрели” на минохвъргачката на Стокс, които са убили на място дванайсет турци, и че неговият дял от плячката е „суперфин персийски червен молитвен килим”. После продължава: „Надявам се това да звучи забавно, каквото си беше. Това е най-любителското изпълнение в стил „Бъфало Бил” и единствените хора, които го правят добре, са бедуините”.
Предния ден, 24 септември, очевидно в много различно настроение, Лорънс пише на стария си приятел Едуард Лийдс в музея „Ашмолиан” в Оксфорд: „Надявам се, когато кошмарът свърши, да се събудя отново жив. Цялото това постоянно убиване и убиване на турци е ужасно. Когато накрая връхлетиш на финала и ги намериш всичките там на парчета, много от тях все още живи, а знаеш, че си го правил стотици пъти по същия начин преди и че трябва да го направиш още стотици, ако можеш”.
Но каквито и трудности да изпитва Лорънс при справянето с тази психическа раздвоеност, неизбежно ще стане и по-лошо.
Из „Лорънс в Арабия”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар