Как в Германия видяха България през 1916 г.

Една разходка на в. “Франкфуртер цайтунг” из воюващата съюзническа страна

През 1916 година вестник “Франкфуртер цайтунг” изпраща у нас специален пратеник. По това време България воюва в Първата световна война като съюзник на Германия. На 18 юли излиза статията “Нашият съюз с България” - разказ за трудното пътешествие през воюващата държава.

София,

началото на месец юли

Идвайки от една колебаещо се неутрална държава, човек изпитва чувство на благодарност и облекчение, стъпвайки в България. Не че на румънците им липсва гостоприемство, нито ни пречат политическите предпочитания на избралите да живеят мирно страни. Дори и в отчасти засегнатите от войната държави може да се живее и пътува приятно, даже почти свободно.

Но войната, заедно с цялата болка, която носи, събужда у нас сантименталност, която издига в очите ни страните, готови да воюват, страдат и побеждават с нас, и ги кара да изглеждат по-безопасни.

Ние наричаме

чаровните мургави

български войници наши братя не само защото сме в един икономически съюз с тях, но и заради тази сантименталност. Именно тя ни кара доброволно да се подложим на изморителното, дълго пътешествие с българските железници, които служат най-вече за военни цели.

Из България не се пътува лесно. Нейните мъже са на фронта, а цялата ѝ транспортна мрежа служи на една-единствена цел - победата, и не е пригодена за удобството на обикновения човек. Освен това четирите години, през които България е във война, съсипват досегашните ѝ постижения и поставят бъдещите под въпрос.

Понеже българо-румънската граница при Русе е затворена, съм принуден от Букурещ да стигна до унгарската област Оршова и оттам с кораб да плавам до българското пристанище Лом паланка. Тръгвам с влак през Искърския пролом в Балкана за София.

Дългата влакова композиция минава за 19 часа разстоянието, което в мирните държави се взема за шест. Всяка гара ни посреща с нови войници, много от които кръстени не в един, а в три кървави военни конфликта.

Българските мъже, сред които не се виждаше нито една жена, стояха тихо и кротко пред чисто новите гари. Попаднахме във влакова катастрофа, която ни научи на търпение. Заради инцидента трябваше да чакаме 4 часа през нощта на една глуха отсечка в компанията на нашите неизменни спътници, които удобно се бяха настанили в купетата.

Слизайки от Балкана, влакът се спуска през плодородна котловина, която на юг е заградена от снежните склонове на Витоша. В нейните крака лежи София – хубавата, неурбанизирана, млада столица на българите, която привлича погледите отдалеч с блестящите златни куполи на църквата “Св. св. Кирил и Методий”. (Така се е казвал тогава храм-паметникът “Св. Александър Невски” - б. р. ).

Кръстообразните шлемове на светите борци са символ на града и равнината. Църквата е един от внушителните духовни паметници на този малък селски народ. Едно от първите решения, които българският парламент взима след Освобождението, е да разпореди издигането на този благодарствен храм. Парите за богатата му украса е извадил селянинът от бедния си джоб – необяснимо как. Силните емоции и дълбоките чувства на един народ водят до появата на неговите най-големи символи на вярата.

В Румъния заварих Букурещ да се подготвя да чества независимостта на страната с военен парад. Това бе тенденциозно празненство. Независимостта, която тържествуваше, бе самодоволна, тя пристъпваше пред гражданите, показвайки им, че е силна и е нащрек, като се бе въоръжила с целия арсенал на войната.

Случайно стана така, че София също ме посрещна с празнични одежди. Очакваше се да пристигне делегация на немския Райхстаг, която, в рамките на своята обиколка на България, се беше насочила към столицата. Няма да описвам нещата, които са част от подобни политически срещи. Това, което ми направи впечатление, бе, че българският народ за първи път имаше възможност да подправи този политически съюз с вкуса на приятелството и по този начин да го затвърди.

Антантата също изпрати свои парламентарни представители от Рим в Париж, от Париж и Санкт Петербург в Лондон и обратно, за да се създаде повърхностно впечатление за справедливост и единство след редицата разочарования. Но тези делегации всъщност са самите им народи, които отдавна се познават и усещат вината си и скритите си цели.

България и Германия обаче не знаят нищо една за друга, освен че са поставени рамо до рамо от могъщата война и че дълбоко в душата си и двете трябва да спазват правилата на историята. Но при желание човек може да намери всичко, което иска да види. Немският език сякаш се е появил тук на бял свят, излизайки от дълбоки дебри, покорявайки нови и нови земи. В България

езиковите курсове

по немски са

препълнени,

липсват преподавателски кадри. Преди имаше учени, които се образоваха в Германия и се грижеха за немския език като за свое собствено вътрешно духовно благо. Днес обаче светът на комуникациите копнее за един нов, общ език за общуване в Европа.

За това важна роля имат частните уроци за държавните представители и за отделни хора, учещи по собствена инициатива, защото най-здравото свързващо звено е езикът. Той успява да прескочи границите на писмеността и духовността на отделната нация и така превръща хората от безмълвни и враждебни наблюдатели на чуждия живот в съпричастни свидетели на стремежите и страданията на другите.

В българските литературни, научни и артистични кръгове е проникнало убеждението, че този политически съюз с Германия, който вече е подписан с кръв, но все още не тече в кръвта на двата народа, трябва да се задълбочи и да се скрепи духовно. В момента в големите градове в Германия и Австро-Унгария български поети и художници разпространяват българската духовност. Подбрани немски преводачи пък са се заели със задачата да направят новата българска литература по-достъпна. Благодарение на тези дейности още във военно време се извършва един активен мирен акт. Това е доказателство, че войната обединява не само физическите, но и духовните сили на съюзниците.

В случая обаче трябва да се има предвид, че тази страна и нейните жители зависят много повече от изхода от войната, отколкото Германия. Ако не беше военното положение, което затруднява пътуването и не позволява да се изгради един траен образ на страната, вероятно впечатлението ми щеше да се затвърди от една обиколка из провинцията, но бях принуден да се откажа.

В София обаче ясно може да си види приликата на България с човек, който с един лъвски скок се е спасил от бурното море на сполетелите го съдбини, и сега се намира на един риф, осъзнал и осъществил своето спасение, устремил се към новия живот, който си е извоювал.

В краката му обаче все още се удрят разпенените вълни и се опитват да го повлекат обратно надолу. Такава е и политическата, и икономическата конюнктура на България. В душата си тя е развълнувана от бъдещето. Но правителството ѝ няма право да живее във фантазии, то трябва да е здраво стъпило на земята.

Притиснато от постоянно напиращите пред вратата на страната нови и нови проявления на войната, то е принудено непрекъснато да отлага вече неотложни дела. Това е причината правителството да не може да отпусне фиксиран бюджет на вече свикания парламент и постоянно да моли за временно одобрение на разходи. Затова се предприема повишаване на данъци, които засягат само търговията със съюзниците, като например увеличение на митата за износа на тютюн. Те успяват отчасти да покрият належащите извънредни разходи като тези за увеличение на заплатите на служителите. Повишаването на данъците обаче поставя страната в неизгодно положение, тъй като тя е зависима по други линии от съюзническите държави.

Но хората усещат потискащото действие на войната и в други аспекти: в София много започнати строежи чакат кредити или строителите да се върнат от бойното поле. И едните, и другите в момента са дефицит. Ако минете през новия квартал на София,

ще видите голям,

модерен град

със завършена концепция. Цялата инфраструктура е прокарана и чака да се построят сградите, които да придадат външния ѝ облик.

Университетът, нов царски дворец, както и ново немско дипломатическо представителство са три монументални сгради, предвидени да се построят на историческия булевард “Цар Освободител”. За тях вече има изготвени архитектурни планове. Разбираемо е, че в едно такова преломно време радостната вяра на българина съществува редом с неговите съмнения и страх - състояния, редуващи се в зависимост от индивидуалния темперамент, компетентност и отношение към събитията.

Стигнах до извода, че те избягват да си правят крайни заключения. Сигурни са, че ако изходът от войната е в полза на Антантата, страната им ще получи подкрепа в състоянието на пълна вътрешна и външна катастрофа. Голяма е и надеждата им, че ако краят на войната затвърди сегашното ръководство, България я очакват стабилни и щастливи дни. И понеже обстоятелствата правят тази алтернатива желана, дори тези, които не по своя воля са поели по сегашния път, са принудени да искат да го извървят докрай. И така съюзът на България с Германия вече не е работа на преходните човешки дела, а е в ръцете на закономерните исторически събития, свързвайки го неразривно с нашата и тази на Европа съдба.

Най-добрите българи очакват и се надяват на нашето доверие в младите и неопетнени сили на народа им, които със своята любов към отечеството са успели да възродят държавата си. Това доверие от наша страна, в зависимост от това колко ще бъде оправдано, може да е само една празна дума или да значи всичко за тях. Аз не искам да отхвърлям възможността да им се доверим, ограничавам се само до това, да представя един образ на вътрешното и външното положение на България и да разкажа за мъжете, които усилено работят за съдбата на страната си. В основата на нашата преценка за този чужд народ и за нашите очаквания от съюза ни с него трябва да лежи познанието ни за неговото ниво на развитие.

На България ѝ

предстои второ

освобождение

Първото тя дължи на Русия и в знак на благодарност един италиански скулптор издига паметника на Цар Освободител. Той е построен във време, в което Европа е обединена от общия националистически идеал. Днес той се разкъсва.

Историята ни е научила, че всеки идеал е възпрян от егоизма на държавите, а България го знае най-добре. Русия поставя тази политически освободена от нея държава в оковите на своите порочни порядки. Защото руската политика би трябвало да се страхува от духовното освобождение на българския народ. Това освобождение ще е задача на следващото поколение на България - в случай че Централните сили победят - и Германия ще трябва да му помогне.

Ние носим на българите нови форми и разбирания за обществен живот. Защото необикновените качества на немската държава, тяхната сила и ефикасност се отзовават винаги навреме за всеки, който е отворен за тях. Докато сплавта на българите с Русия е била лека, но неиздръжлива, тази с Германия може наистина да е по-тежка, но-вероятно и по-устойчива. А с кои елементи ще допринесе България за тази сплав - това е нещо, което тепърва ще се опитам да разясня.