Пишман партизанин застреля Борю Зевзека

Палачът на Борис Руменов е Станислав Бъчваров, нарекъл себе си Вихров

Партизанска майка роди и откърми злия гений на литературното отмъщение. В мътилката след Девети септември излязъл от гората поет застреля редактора, който не е оценил неговия талант. После остави автомата, изми си ръцете и продължи да пише.

Името на палача е Станислав Бъчваров, нарекъл себе си Вихров. Жертвата е Борис Руменов, когото всички знаят като Борю Зевзека.

Този епизод лепна

кално петно

в нашата литература

Силните на деня се опитваха да го крият и трият, но той продължава да свети със страшна сила.

Станислав Бъчваров е от Пловдив. “Роден в бедно учителско семейство - сочи неговата биография, - той още в ранното си детинство се сблъсква с жестоката и нерадостна действителност на големия град, вижда страданията и беднотията на пловдивските работници от “Картела”, “Тютюнджиян” и пр. и обрича сърцето и таланта си на тях - пролетариите, творците на благата, най-отрудените, най-онеправданите - жадуващите за слънце и живот и тънещи в нищета и мрак.”

През 1927 г. Бъчваров заминава за Франция да види как стоят работите с тамошния пролетариат. Свързва се с тъкачка от Марсилия. Двамата се любят и стачкуват, клатят устоите на капитализма.

Бъчваров се връща през 1931 г., обикаля различни градове, установява се в столицата.

Гражданската война

в Испания

е повод да засенчи

Никола Вапцаров

Бъчваров иска да стане интербригадист, но не му уреждат прехвърлянето. “Аз - съжалява той - щях да напиша такива стихотворения за Испания, дори по-хубави от тези на Вапцаров. Той тях тук ги създава, а аз щях там да пиша.”

В първите си книги Бъчваров търси подходяща стихия, която да прогони джибровия дъх от името му. “Хайдутин” е подписана с псевдонима Снежин, а в “Песен на пристанището” той вече е Вихров. С името Вихров талантът вгражда в нашата лирика сложния и многопластов образ на хамалина:

Аз тази сутрин станах рано,

разбуден пак от грижата хамалска.

И ето ме да крача към морето,

облякъл синята рубашка.

Станислав Вихров гравитира около групата на кафене “Средец”. В него се събират Тодор Павлов, Христо Радевски, Кръстю Белев, Крум Григоров, Венко Марковски. Отбива се и конкурентът Вапцаров.

По тази причина му

викат

Якобинския клуб

“Средец” не е по вкуса на Борис Руменов. Той предпочита да си пие питието в “неутрално заведение”. Никога не е бил партиен член и не е демонстрирал политически пристрастия. Неговата мисия е друга. В цялата си многострадална история българският народ е имал нужда от зевзек, който да го разтушава в мъки и неволи. Борис Руменов го прави четири десетилетия.

Борис Руменов е роден през 1884 г. в София. Следва в София, Белград и Загреб. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево. Участва в Балканската и Първата световна война. Кавалер е на една рана и на три ордена “За храброст”.

Борис Руменов става Борю Зевзека като тартор на “барабанистите” около сп. “Барабан”. Заедно с “българановците” около сп. “Българан” и “кводаистите” около в. “К'во да е”, четата на Зевзека определя пейзажа на някогашната литературна бохема.

Барабанистите

създават своя

философия на хумора,

свои шутове, свой литературен и извънлитературен живот. Борю пише хумористични разкази, фейлетони, комедии, фарсове, рецитации, вицове, злободневки. Талантлив актьор, той сам играе героите си на сцената.

“Артист, писател, разказвач, декламатор, имитатор, вестникар - във всички тия качества Руменов е отличен”, портретува го Борис Вазов и отсъжда: “Със своето творчество той е истински благодетел за начумерения български народ.”

Зевзека разбива скуката на сънародниците си, но знае, че смях на гладен стомах е като чифте пищови на гол тумбак. С тази мисъл в главата Борю оглавява дружество “Птица”, а под загриженото му перо излизат трудовете “Кои полезни кокошки трябва да отглеждаме” и “Евтини и хигиенични курници”.

Пернатата тема дълбоко го вълнува. Борю редактира рубриката “Птицевъдство” на в. “Заря” и хумористичните страници на “Утро” и “Дневник”. Те са онасловени “Кукуригу” и “Кудкудяк”.

Тук пътят на

Зевзека се кръстосва

с този на Вихров

“Заря”, “Утро” и “Дневник” са под шапката на най-голямата вестникарска компания у нас. Станислав Вихров се блазни да пробие, носи свои творения и дори успява да публикува нещичко. Той обаче се има за гений, иска да превземе страниците, да се говори за него като за явление. Бомбардира с текстове, стреля със стихчета и строфи.

Вихров носи, Зевзека хвърля в коша. Вихров пробва отново, Зевзека пак го реже. У Вихров зрее омраза. Редакторът не го зачита за гений. Нещо повече - смята го за бездарник, правилно преценява той.

“Като буревестника на Горки, той предусеща, че иде нещо страшно”, пише в бунтовното му житие. През 1939 г. избухва Втората световна война. Държави са прегазени, градове са сринати, избити са милиони хора.

“Вихров изживява всичко това с голяма болка и тревога - продължава житейската хроника на Бъчваров. - Той слуша радионовините и по цели нощи не спи.

Но фашистката чума

настъпва

и в нашата

малка страна

Ние сме предадени, ние сме окупирани. Започна трагедията: Затвори, концлагери, разстрели и бесилки - набучени на върлини глави. Но България не трепна! Най-храбрите нейни синове хванаха Балкана и станаха партизани. Вихров не остана надире. Неговата будна гражданска съвест беше на пост.”

Съвестта е на пост, но самият Вихров е в хамлетовски колебания. Понеже е пресрочил войнишкия си отпуск с половин година, се чуди що да стори. “Обратно във войската или напред към гората?”, това е въпросът.

Станислав Вихров решава да се консултира с ген. Никифор Никифоров, началник на Военносъдебната част към Министерството на войната. Двамата с Божидар Божилов го причакват в Банкя. Никифоров излиза от банята и сяда в парка. Божидар отива при него, а Станислав се ослушва на съседната пейка. Парламентьорът пита

ще има ли милост,

ако избягал от

казармата

се предаде след

шест месеца

“Как шест месеца! Кой ще допусне това?”, чуди се генералът. “Вихров разбра, че няма друг изход и че той трябва да отива партизанин - не винаги партизанин се отиваше доброволно, понякога обстоятелствата налагаха това”, разказва Божидар Божилов. "И стана партизанин в родопския отряд доста кратко, тъй като този разговор се води един-два месеца преди Девети септември”, уточнява той.

На Девети Станислав Вихров излиза от шумата и първата му работа е да си разчисти литературните сметки. Обаче няма оръжие, тайна е как се е сражавал с фашистите? Взема шмайзер на заем. После обръща три-четири на екс - за кураж. Намира и помагач.

Вечерта на 10 октомври 1944 г. двамата тръгват по ул. “Добри Войников” в Лозенец. Търсят дома на Борю Зевзека. Спират пред №29. Чукат. Отваря съпругата Цветана Руменова. Казва, че мъжа ѝ го няма.

Гостите си тръгват, но след час-два идат отново. Борю се е прибрал. Вихров и другият го информират, че е арестуван, да си вземе това-онова. Зевзека слага под мишница одеяло и възглавница.

Екзекуцията е

извършена

в Борисовата градина

След автоматния откос Вихров и неговият асистент хвърлят тялото в Перловската река. После си измиват ръцете.

Няколко дни по-късно Цветана е известена, че съпругът ѝ е убит от неизвестни лица. Да дойде да го прибере и погребе, нареждат от Софийската прокуратура. Ковчегът бил закован, не се знаело какво има вътре.

Междувременно Вихров търси Елин Пелин. И на него имал зъб, и за него е приготвил куршум. Пелинко обаче излиза пъргав, укрива се и отървава кожата. Така в черния списък на пишман партизанина е отметната само една жертва (виж карето).

След разправата Станислав Вихров е назначен за помощник-комантир на Трети конен полк. Заминава за фронта, където славните епизоди в биографията му продължават: “Там - сред трясъка на гранатите, сред зловещия лай на картечниците и изригващите мини - в борбата с най-заклетия враг на човечеството, той прояви голям героизъм.”

По време на бойните

действия

графоманът пуска

феноменална книга

В “Бъди!” уводно е поместен портретът на Вихров. На второ място е ликът на Вапцаров. Отпечатани са панегирици от Кръстю Белев и Христо Радевски. Всичко е тиражирано в 20 000 екземпляра.

“Бъди!” е единствената книга, четена, преди да стане литературен факт. Макар че е стъкмена след Девети септември, тя мистериозно битува преди тази дата. Няма майтап, през 1962 г. Иван Рудников свидетелства: “В дните на съпротивата тя бе любим другар на прогресивните хора по лагери, затвори и партизански отреди...”

В годините на мирния социализъм Станислав Вихров е сред творците с пагони. Стига чин полковник, работи в Издателството на ОФ, в сп. “Българо-съветска дружба” и на други отговорни места. През този период творчеството му е пропито от

спомени за борбата

и радост от

съзиданието:

Тук чуките се сливат

във ниви без предели

и трактор е преминал

с усмихнат тракторист.

Той може би не знае,

че тука кръв сме лели,

че в таз земя хълмиста

герои са умрели,

да бъде края роден

лазурен, свеж и чист.

Цветана Руменова твърди, че е виждала в дома на Вихров одеялото на Борю Зевзека. Същото, с което е тръгнал към екзекуцията. Палачът се е завивал с него, за да сгрее творческата си немощ. Нали и Салиери е искал да свири на пианото на Моцарт!

През 1995 г. Любен Лачански написа: “Станислав Вихров наистина остана в историята. Като убиец на писател. Като член на БКП, както пише в литературните справочници. Дори не можа да се докара до Салиери. Салиери даже бил кадърен. Името на униформения центурион от римската армия, убил Архимед, не се помни. Да направим така и с Вихров!”

Името Станислав

Вихров трябва

да го има в

справочниците,

за да напомня до какво може да доведе литературната маниащина. Лошото е, че в енциклопедиите го няма Борис Руменов. За Зевзека няма и ред нито в социалистическия “Речник на българската литература”, нито в демократичния “Речник по нова българска литература”, нито в многотомната “Енциклопедия България”.

Алберт Бенбасат разказва какви мъки е изходила вдовицата на убития в усилията си да изчисти едно чисто име. “Трябва ли да повтаряме - пише той, - че всичките ѝ опити да успокои духа на мъртвия, измивайки петното, лепнато му от живите, останаха напразни. Не помогнаха нито събраните препоръки и спомени, нито придобитото с големи мъки “Свидетелство за съдимост”, издадено на 16. II. 1967 г., където в графата “осъждан” е записано НЕ. Машината за смилане на хора не признаваше фактите и очевидностите. Тя имаше своя, абсурдна логика, според която “невинните не ги убиват”.”

Бенбасат публикува

и една

официална лъжа

на дирекция “Културно-историческо наследство” при Столичния съвет за култура:

“Във връзка с молбата на др. Цветана Руменова за поставяне на паметна плоча на дома, където е живял нейният съпруг Борис Руменов (Борю Зевзека), ви уведомяваме, че същият е известен най-вече като буржоазен журналист и хумористичен писател. След 9. IХ. 1944 г. той е осъден на смърт и разстрелян, а впоследствие реабилитиран. След направеното проучване и съгласувано с ръководството на Съюза на българските журналисти, смятаме, че личността и дейността на Борис Руменов (Борю Зевзека) не дават основание за поставяне паметна плоча на неговия дом.”

Днес къщата вече я няма. Няма и паметна плоча там, където е била.

Влиза на кон в радиото, настоява да се излъчат негови стихове

След народната победа поетът Божидар Божилов е ръководител на литературния отдел в радио “София”. Станислав Вихров му носи стихове за излъчване в ефира. Прави го по нестандартен начин, съхранен за поколенията от Божилов:

“По това време идва при мене в радиото, искаше да му пуснем стихове. Тогава охраната на радиото се осъществяваше от Гвардейския полк. Така беше заварено отпреди Девети септември, така си остана и няколко месеца след Девети. Веднъж гвардеецът, който охраняваше на входа, ми звъни:

- Един майор каза да слезете веднага.

Поглеждам през прозореца - виждам Станислав Вихров с кон, клати се на него, пийнал. Викам: “Как да сляза, кажи му той да се качи!”.

Но Станислав Вихров изтиква настрани войника, както е с пушката, с гвардейската униформа, и почва да се качва с коня по стъпалата на Радиото... Стана някаква разправия...

Ожени се по-късно за една гардеробиерка от Клуба на културните дейци. Майка му беше една много мила жена, баща му също... Според мене това беше един талантлив поет, който по-късно можеше да бъде един от видните ни творци. Ако беше се развил, щеше да бъде сега виден поет, голямо име.

Той направи скандал при първото писателско събрание след Девети септември. Тогава щеше да стане член на съюза. Това събрание, ръководено от Тодор Павлов, става в Алианс франсез. На него приемат голяма група писатели комунисти. Самото събрание се предава на живо по радиото. Станислав Вихров извиква от последния ред: “Защо мене ме няма в списъка, аз не съм ли комунист, не съм ли партизанин?”. Тодор Павлов му казва: “Тебе друг път ще те приемат.”

Иска да ликвидира и Елин Пелин

Един ден Станислав Вихров среща на улицата писателя Атанас Душков. В спомените си той разказва:

“От дума на дума заговорихме и за Борю. И аз го попитах: Как стана тази работа бе, Вихров?

Той отвърна лице настрана и затресе ръка:

- Мани, мани! Стана тя една...

- И все пак защо?...

- Кажи ми да ти кажа, де! Пияна работа!

- Пиян, пиян, ама си намерил дома му, и то посред нощ!

- Взех автомат от приятел. И друг ме отведе. Остави, ами щях да свърша и Елин Пелин за едното чудо! Но той излезе по-хитър и ми убегна...

Сега Станислав Вихров съжалява за стореното, но късно. А причината? Не го зачитали като автор или нещо подобно.

Така загубихме Борис Руменов и по една случайност не си отиде и Елин Пелин...”