Нарисувай ме, ако можеш

Един приятел навремето ми каза: „Ще ти дам единственият необходим в любовта съвет: когато бягаш, те гонят; когато гониш, ти бягат.” Не харесах съвета, никога не съм харесвала и лова. И не съм от жените, които бягат. Когато съм недостъпна, това е защото наистина не искам да бъда „хваната”. Веднъж не успях да се измъкна, хванаха ме, след което ме изпуснаха по най-болезнения начин. Чак мен ме заболя. И се научих да бягам без право на преследване. Без право на излишни болки. Да, има и смислени болки – тази от неуспех в играта на сърдечна гоненица не е такава. И като дете мразех гоненица. Чувствах се по-сигурна в позицията на гонещия. Когато гониш, можеш да се откажеш по всяко време. Когато те гонят, можеш само да се предадеш. Когато гониш и паднеш, никой няма да види болката ти. Когато те гонят и паднеш, обикновено пада и този зад теб. И всички ги боли. Когато гониш, обикновено изпитваш желание. Когато те гонят, обикновено изпитваш страх.

Сигурно помните филма „Хвани ме, ако можеш”. Един още по-хубав филм се казва „Обичай ме, ако ти стиска”. Има нещо словогенично в тези по(д)кани, тоест, ако бяха на фотографии, щяха да изглеждат добре, щяха да са фотогенични. Има обещание за приключение в тях, за изкусителна недостъпност, има намек за опасност, за страст. Никога не е прекалено опасно, ако ти е страстно, нали? Да не говорим колко словогенични са и опасността, и страстта. Будят чудесни метафори, но аз лично предпочитам да изпитвам страстта без да съм си я наловила с риск за живота си. Някои се възбуждат от идеята, че страстта им се подхвърля като плячка. И навличат хищна кожа, нарамват ловджийска пушка и поемат с бойна крачка към сърцето на някоя силно желана жертва. Да я хванат, ако могат, после да я обичат, ако им стиска. Аз обаче се съмнявам, че любовта може да се хване. Любовта не е ловен трофей. Съмнявам се, че каквато и да е игра на гоненица може да роди от нищото нещо величествено.

И още нещо за любовта. Наскоро попаднах на мисълта, че най-нетрайна е любовта към тялото. Защото й се насищаш, след като си хванал тялото и си изследвал цялата му топография. Любовта, възникнала от хармония, любовта между две душu, независима от телата, независима от нищо, което може да се докосне, от никакви ловни гонки и хитри хватки, тя е любовта с шанс и смисъл. Звучи като словогенично клише. Като извадка от лекциите на тиражни мислители. И наистина е такава. Но оцели мислите ми. Хвана ме в точния момент, докато мислех за срещата си с един много талантлив художник навремето. Не го познавах, но познавах картините му. Така и не разбрах в него ли се влюбих или в картините. Но любов имаше, преди да се усетя. Без да е бягал от мен, без да съм го гонила, без да съм го виждала. Случи се на мен, която страда от синдрома на Холивуд и братя Грим едновременно и не може да си представи да препуска на белия кон на някой по-малко красив от Райън Гослинг и по-малко принц от този на Пепеляшка. Аз се влюбих преди да го видя, защото се влюбих в душата му. Нямаше никакво значение дали е жаба или принц, дали е нисък или висок, дали е плешив или има дълъг нос с брадавица, дали има чувство за хумор или чувства към друга, дали има къща или рисува под някой мост, дали го има и дали той има място за мен. Изпаднах в състояние на влюбеност, каквото само душата познава. А тялото ми се влачеше отзад и недоумяваше как може приживе на душата ми да не й пука какво мисли тялото. С душа и тяло написах това писмо до художника:

„Не ме познаваш, но ме имаш. И ще съм тук, ако някога ме потърсиш. Няма да бягам, няма да ме гониш. Нарисувай ме, ако можеш. Доближи ме, ако е речено. Запознай се с моите лунички. Ще видиш как изгряват на слънце, а когато те видят, ще започнат безсрамно да флиртуват. Направи им кеф, поздрави ги с ръцете си. Запознай се и с онзи белег на рамото ми. Той остана с мен след една глупава постъпка – бях на 19. Питай го, ще ти разкаже. Пак беше от любов, но друга, детска. Кажи ми нещо - докъде пада косата по гърба ми? Проучи ме, ще те чакам. Нарисувай ме, докато спя. Сигурно, докато спя, съм хубава, защото тогава съм с теб – рисувай ме, докато те сънувам. Вземи най-леката си четка и хвани движенията ми, докато тичам. Лесно ще ме уловиш – нали все към тебе тичам! Хвани ме, можеш. Нарисувай ме преди да изчезна от платното ти. Преди да се забави сърцебиенето ми. Преди да свърши това писмо. Нарисувай ме, ако душата ти може.”

След като написах писмото, не му го изпратих. Не съм ловец. Вярвам в нещата, които се случват сами. Само пъхнах писмото в бутилка и го публикувах в списание.