Бразилският режисьор Карим Айнуз: В София все още се усеща парфюмът на комунизма

За първи път съм във вашата страна, но имам леля тук,
която е омъжена
за българин

- Господин Айнуз, “Госпожа Сатана” - първият ви дългометражен филм, който е и първият голям успех....

-Това е съвпадение. Започнах “Госпожа Сатана” през 1994 г. и 8 години по-късно лентата беше факт. Междувременно съм правил късометражни филми. Всъщност това е първият ми дългометражен филм.

-По време на седмицата на бразилското кино в София и българската публика имаше възможност да види филма, който е бил номиниран 35 пъти и е спечелил 21 награди.

-Не знаех, че наградите са 21. Вярно е, че успехът беше голям, но не съм броил отличията.

Истината е, че филмът се продаваше доста добре по света. Той

представя живота на

прословутия

травестит Жоао

Франсиско

дос Сантос,

който е мошеник, затворник, черен, беден. Известен като мадам Сатана, той е постоянен посетител на бохемския квартал “Лапа” в Рио де Жанейро. Това е персонаж, на когото не е обръщано голямо внимание от историята, тъй като бразилските герои винаги са били представители на богатата прослойка.

Главният герой във филма е много показателен за Бразилия. Той е неграмотен, син на роби, но роден след освобождаването им. За мен беше важно да хвърля светлина върху този човек, за когото не беше разказвано много.

“Небето на Сюели”, вторият филм, представен в София, дава представа за всекидневието в щата Сеара, който беше акцент в тазгодишната Седмица на бразилското кино.

-Режисьор сте на пет дългометражни филма. Всички ли са снимани в Бразилия?

-Да.

-Трудно ли е да се правят филми в Бразилия?

-Беше много сложно, когато започнах да се занимавам с това. По онова време нямаше никаква подкрепа от страна на държавата. За щастие, в последните години нещата стоят по друг начин. От 2002 г. насам, или по-скоро от 2004 г. в киноиндустрията имаше много промени. Преди това в Бразилия се правеха по два филма на година, сега излизат всяка година, бял свят виждат 150.

Киното има своя подкрепа от страна и на държавата, и на частния сектор. Има немалко частни компании, които инвестират в него. Има сътрудничество между киното и телевизията. Изобщо в последните 15 години кинопейзажът в Бразилия претърпя промени.

-В резултат на какво стана това?

-Беше създадена една институция, която се нарича “Федерален кинофонд”. Става дума за национален фонд, който подпомага правенето на филми. Всъщност благодарение на тази институция филми се снимат почти навсякъде в страната. Преди не беше такъв случаят. Повечето филми се правеха в Рио де Жанейро и Сау Паулу. Сега вече сме свидетели на децентрализация на киното. Това ми позволи да създам 5 филма за 10 години, което не е никак малко. Днешната ситуация няма нищо общо с периода от 90-те години на миналия век до 2004 година, когато всичко беше затворено и за нищо нямаше пари.

-А сега ще се отрази ли по някакъв начин политическата обстановка върху киното?

-Не зная какво ще се случи занапред, защото политическата обстановка в Бразилия е много деликатна. Всичко, което слушам за новата власт, която дойде след отстраняването на Дилма Русеф в началото на септември, ме кара да мисля, че нещата ще се променят, но не към добро.

-За първи път сте в България. Какви са впечатленията ви?

-Странно се чувствам. Първо, защото имам леля тук, която е омъжена за българин. Всъщност тя не ми е точно роднина, а най-добрата приятелка на майка ми и затова я възприемам като леля.

Майка ми идваше

в България през

70-те години

на миналия век. Винаги съм искал и аз да дойда. Свързвал съм страната ви с малките сувенири, килимите и картините, които майка ми е носела оттук. Така желанието ми да посетя България е отдавна, но до момента беше трудно да се реализира. Беше далече, беше сложно. Затова мога да кажа, че за мен е истинско щастие да бъда тук и да се запозная със страната, която имаше голямо значение за майка ми.

-Колко време прекарахте тук в крайна сметка?

- Само три дни, но наистина имам желание отново да се върна. Всъщност с това пътуване открих България. Много силен емоционален момент има във всичко това. С майка ми никога не успяхме да дойдем тук заедно. Тя почина миналата година.

-Оправдаха ли се очакванията ви?

-Намирам културата ви за много интересна, защото тя е факт от векове. Дава усещането за нещо много силно и солидно. Познавах София единствено от снимките на майка ми. Представата, която имах, съвпада с центъра на града, но не и с кварталите, които са били построени впоследствие. Впечатлен съм, защото това е място, което наистина се намира между два свята. Все още като че ли се усеща парфюмът на комунизма.

По-бедно е,

отколкото очаквах,

въпреки това имам добри впечатления. Градът провокира любопитството ми, макар че не зная защо.

-Опитайте се да формулирате защо.

-Когато се занимаваш с кино, има места, на които имаш мерак да снимаш.

Иска ти се

да правиш

снимки. София е

такова място

Градът поражда у мен желание да науча повече за него. Има някаква мистерия. Има неща, които не разбирам.

-Означава ли, че София ви вдъхновява да направите филм тук?

-По принцип при мен вдъхновението идва от неща, които ме правят любопитен. Вдъхновяват ме неразказани истории, липса на нещо. Места, където обръщам глава, без да зная какво ме очаква и какво ще видя. За съжаление, повечето европейски градове много си приличат. В София обаче има нещо, което за момента все още не мога да разбера и да формулирам. Определено ме вдъхновява.

-Усетихте ли нещо необичайно?

-Като че ли някаква тъга. Всъщност изненада ме една случка на пазара в Красно село. Заведоха ме там рано сутринта, когато тъкмо отваряха сергиите. Една жена ни подари зеленчуци. Оказа се жена, която познаваше леля ми. Казаха ми, че е била инженер, но тъй като пенсията не ѝ била достатъчна, започнала да продава зеленчуци. Трудният ѝ живот бе изписан на лицето ѝ Усетих тъга. Докосна ме.

-Значи да ви чакаме отново тук?

-Разбира се. Ще се върна, защото наистина престоят ми беше много кратък. Бих искал да посетя и други места в България. Бих искал и да се срещна с български кинодейци.