Великият Дарио Фо си отиде на 90 г. Какво каза той пред "24 часа"

Драматургът и нобелов лауреат за литература почина в деня, в който обявиха носителя на наградата за 2016 г.

На 90 години и 7 месеца си отиде Дарио Фо, нобелов лауреат за литература през 1997 г.

Големият драматург, писател, сценограф, актьор и художник беше приет преди 12 дни в болница в Милано с белодробни усложнения, но от месеци в Италия се шушукаше, че е много зле.

Според негови близки до последно Фо се е шегувал за здравето си, въпреки че е бил с кислородна маска на болничното легло. “Това е като надпревара. Можеш да спечелиш или да загубиш, важен е мачът.”

Само преди 3 г. Дарио Фо погреба съпругата си Франка Раме, с която над половин век бяха неразделни и на сцената, и в живота. Двамата имат син Якопо, който оглавява свободния университет “Алкатрас” в Губио, област Умбрия. Дълги години Дарио Фо и Франка Раме изнасяха в него лекции по театър.

Дарио Фо е написал над 100 пиеси, но за негов шедьовър №1 се смята моноспектакълът “Мистерия Буф”.

Дарио Фо е известен в България още от времето на комунизма. Тогава

в българските театри

се играят с голям

успех творбите му

“Няма да платим, няма да платим” и “Архангелите не играят флипер”.

Дарио Фо се ражда в Санджано, до северното езеро Маджоре в Италия, в будно интелектуално семейство, въпреки че баща му е началник-гара.

През Втората световна война Дарио Фо се записва като доброволец парашутист. След миланската Академия за изящни изкуства, която завършва, Фо дебютира в радиото и в театъра. Работи като актьор и автор на сатирични текстове за телевизия РАИ.

Сред първите му изяви в изкуството е и участието му във филм на Карло Лицани, който остава единствената кинотворба в кариерата му.

Фатална за Дарио Фо се оказва срещата с актрисата Франка, жената на живота му, която оттогава го съпровожда навсякъде.

Изключително красивата Франка, която ухажват всички, го влудява, след като го целува сама, тъй като Фо се страхува да я приближи. Това е любов от пръв поглед.

През 1954 г. двамата се женят, а година след това се ражда синът им Якопо.

Заедно с Франка Дарио Фо поставя началото на серия от успешни спектакли като “Архангелите не играят флипер”, “Който открадне крак, е късметлия в любовта”, “Госпожата е за изхвърляне”.

Двойката основава компанията “Фо-Раме”, която пожънва истински триумф. Те обаче са цензурирани толкова често в телевизията, че решават да прекъснат и да се посветят на театъра. Така започват серията си от комедии, които поставят навсякъде - от площадите до фабриките.

Дарио Фо е смятан за майстор на импровизацията, за присмехулник, неуморен стършел и клоун, а театърът му е силно свързан с т.нар.

комедия дел арте, в която

доминира фарсът

В спектаклите си Фо комбинира гегове, песни, философия.

Написал е над 100 пиеси, които се поставят в повече от 50 страни. Като особено силни се смятат “Няма да платим, няма да платим”, “Случайната смърт на един анархист”, “Грешката е вярна” и моноспектакълът “Мистерия Буф”.

Открай време Дарио Фо се е радвал на много повече успех и радушно приемане от публиката в чужбина, отколкото в Италия.

Много писатели и поети на Апенините и до днес не могат да си обяснят успеха му и да преглътнат награждаването с Нобелова награда за литература на “шута” Дарио Фо.

В мотивацията си шведските академици се аргументират, че “следвайки традициите на средновековните шутове, Дарио Фо е върнал честта на потиснатите”.

Самият писател благодари тогава на анонимните си учители, но също така и на Молиер и най-вече на жена си Франка, за която казва, че е съветничка и съавторка на всичките му комедии.

Смъртта през май 2013 г. на Франка Раме беляза началото на края за Дарио Фо. 

Умора и тъга се врязаха в светлосините очи на накуцващия драматург, който си даде сметка, че за пръв път в живота си трябва да продължи сам по пътя.

Неотдавна почина и друг негов приятел и съратник – Джанроберто Казаледжо, гуруто на политическото движение “5 звезди” на Бепе Грило, на което Фо симпатизираше.

Загубата на Франка Дарио Фо се опитва да запълни, хвърляйки се с плам в политически и обществени полемики, пише книга след книга, рисува непрекъснато (правил е много самостоятелни изложби с картините си в Италия и чужбина). Продължава дори да играе на сцена моноспектакъла си “Мистерия Буф” въпреки забраната на лекарите. Не иска и да чуе за смъртта. “Не се страхувам от нея, но не я и ухажвам. Ако си живял добре, е естественият завършек.”

Убеден е, че Франка продължава да е с него винаги и навсякъде и че му праща непрекъснато някакви сигнали – като розата, която неочаквано извън сезона разцъфва в двора на къщата му. 

Пред в. “24 часа”: Само в СССР спряха моя пиеса

Ето част от интервюто, което Дарио Фо даде на Виолина Христова за в. “24 часа”. То е публикувано в броя от 22.12. 2012 г.

- По времето на комунизма бяхте един от малкото западноевропейски драматурзи, чиито пиеси бяха представяни в българските театри. Какви мисли буди у вас фактът, че сте били единственият италиански автор, “одобряван” от комунистическата пропаганда?

- Искам да ви обърна внимание на нещо много странно, което се беше случило навремето. Бил съм представян навсякъде, в много страни - Германия, Югославия, Румъния, къде ли не, с изключение на Съветския съюз. В Москва навремето бяха поставили моя пиеса, бяха монтирали дори сцената, но спектакълът беше спрян. Това стана, защото властите си дадоха сметка, че онова, което казвах в пиесите си за начина на организиране и най-вече на управление на дадена власт, е същото, което вземах на подбив в спектаклите ми, говорейки за капитализма. В действителност ставаше въпрос за едно и също нещо. Така че те не можеха да позволят хората да разберат, че комунизмът, който властваше във всички източноевропейски страни, не е нищо друго освен маскиран капитализъм. Това си беше държавен капитализъм. Напоследък пък Путин и неговите хора спряха мой спектакъл - “Двуглава аномалия”. Преведоха го специално за Путин, а после го блокираха в Санкт Петербург.

- Случвало ли ви се е да се автоцензурирате?

- Ако стигна дотам, че да си правя автоцензура, бих престанал да работя. В миналото обаче е имало моменти, когато сме искали да пишем за неща, които да стигат до хората, без да бъдат разбрани от представителите на държавата. С тази цел използвахме пантомимата. Тъй като никога не сме смятали представителите на държавата за кой знае колко интелигентни, предавахме на публиката всичко чрез методите на пантомимата и на грамелот (метод на актьорска игра, който включва звуци, думи и фонеми без значение с цел актьорът да бъде разбран и без да изрече цялата фраза. В миналото е бил използван от клоуните - б.а.). Въведохме грамелот, за да установим между нас и публиката, която за нас беше интелигентна, един вид диалог. Той ни позволяваше да кажем на хората и тайни неща. Не съм го измислил аз този метод, а френските комици дел арте. По времето на Краля Слънце те са измислили нов език, за да бъдат разбирани от хората.