Орисия: Ограбят ли Нешка, момичетата й стават шампионки!

Задигат й жигула, лада и два буса за гимнастичките. Крадат й индийски бижута, 200 долара в книга и чанта. Обират и касата на клуба й

Робева: Такива неща не ми се полагат, на мен ми дай златен медал, нека го вземат децата

“Колкото пъти са ме обирали, винаги сме ставали шампиони.” Философски и с усмивка легендарната ни треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева приема грабежа в дома й. Преди дни крадци нахлуха в апартамента ѝ на улица “Раковски” в София. От жилището в старата кооперация, в която Нешка живее над 20 години, отмъкнаха предимно награди и дребни бижута със сантиментална стойност. “Взели са някои неща, оставили са други”, разказа Робева. Но само истинска шампионка и човек, надраснал материалното, може да приема толкова философски и с широка усмивка наглия грабеж. Или човек, на когото му се е случвало неведнъж да бъде обиран и е разбрал, че успехът в живота не зависи от вещите, а от духа. И от вярата.

“И в Библията го пише: “Не се знае, когато печелиш, какво губиш. И когато губиш, какво печелиш”, казва Нешка.

Голямата ни треньорка разказа пред “24 часа” редица случаи, в които е ставала жертва на грабеж. А понеже спортът е животът ѝ, а шампионнските титли - най-ценното съкровище, тя си изгражда и своята теория - ограбят ли ме, първи сме.

Най-емблематичният

случай е преди

световното първенство

по художествена гимнастика

в Аликанте през 1993 г.

“Вечерта преди заминаването се прибрахме с дъщеря ми вкъщи. Тогава живеехме в “Белите брези”. Паркирах колата между блоковете. Сутринта Аглика ме изпраща. Аз се влача с куфара. И изведнъж - гледам едно празно място. Викам си: “Сега съм забравила къде съм я паркирала.” А дъщеря ми: “Не, не се оглеждай, не се оглеждай, тук беше.” Колата ми беше открадната. Веднага си помислих: “Ние нямаме никакъв шанс да станем първи, защо сега ми я няма колата?”

За Аликанте нямахме очаквания. В състава ни беше все още правещата своя прощъпалник сред големите Мария Петрова, принудих се да върна Юлия Байчева. И Бранимира, която сега е треньорка на Невяна Владинова. Знаехме отлично конкуренцията, отивахме с мисълта, че не можем да спечелим.

Пътувайки, разбрахме, че Лариса Лукяненко е счупила крак. Преди това през сезона тя бе тотален доминатор.

Фаворитка за титлата стана украинката Екатерина Серебрянская. По време на съчетанието с обръч обаче тя така запрати обръча си настрани, че сякаш съдбата ни избутваше напред. Имаше да ни връща. Серебрянская направи и други малки грешчици. Нашата Мария пък беше блестяща и спечели първата си абсолютна световна титла. Юлето взе бронз на въже, където Брани беше четвърта. Отборно бяхме №1. Ансамбълът ни също стана световен шампион”, разказва Нешка Робева.

Е, явно още тогава е имала повод да търси символика в отнетото ѝ, тъй като

тази кола

не е нито

единствената,

нито първата,

която ѝ крадат

“Преди това имах една жигулка. Паркирах си я пред залата и един ден изчезна. Излизам от залата, колата я няма. Леля Ванга ми каза: “Не се притеснявай, ще я намериш.” Така и стана. В близост до залата я бяха покрили и полицията я откри. Но след това отново я откраднаха. И този път не се откри.

След това карах лада комби. Тя беше като антика, всичките ѝ ламарини дрънчаха. Е, и нея ми я откраднаха. Но пък нали всички знаят какво стана на световното в Аликанте, какво по-важно може да има”, пита и се смее Нешка.

И това обаче не е всичко. “През 1995 година на световното първенство във Виена момичетата от ансамбъла спечелиха златните медали, а Мария Петрова стана за трети път абсолютна световна шампионка. Заради големия успех “Форд” ни подариха ново бусче. Сложихме му отпред една гимнастичка и започнахме да го ползваме. Държахме го на охраняем паркинг, само че нямахме бариера.

Излизам един ден от залата и отивам към паркинга, за да ме закарат до някъде с буса.

Виждаме, че го

няма. Казват ни:

“Ами бусът

току-що излезе.”

Всъщност пазача го извикали до някаква кола, а през това време бусчето излязло от паркинга.

В това време момиче, което работи при нас, ми казва: “Ама аз го видях, то мина покрай мен. Даже се позагледах, защото шофьорът ми беше непознат.” Веднага съобщихме в районното, отговарящо за “Подуене”. Извика ме следовател. Започна да ми обяснява как вътрешен човек го е откраднал. Казвам му: “Ама момичето дори е видяло непознат човек да шофира”. Следователят си държеше на неговото. Най-накрая извикаха това дете. Дадоха ѝ албум. И тя посочи точно определен човек. Впоследствие се оказа, че въпросният наистина е крадец на коли и че живее точно в тази посока, в която тя го е видяла да кара. Да, ама следователят ми обясни, че точно в онзи момент въпросният човек е бил при него на подписка. И аз като истински глупак му повярвах. И така - не намериха буса, въпреки че дори им посочихме човека.

След това си купихме на старо едно бусче. Отидоха с него на състезание във Варна. Спират на паркинга пред хотела. И хоп -

и това бусче

изчезна. Обаждат

се от Варна, че

срещу

2000 долара

ще ни го върнат

Като примерен гражданин веднага звъннах в полицията. Тръгнахме да правим срещата. Човекът, който се обади, се беше представил за някакъв адвокат. Попитах полицаите: “Гарантирате ли, че ще ми върнетете буса?”. Те: “Не”. Тогава решихме да съберем 2000 долара и да опитаме да си върнем буса. Защото ние повече пари нямаше откъде да вземем, а без бус работата ни се затрудняваше много. Решихме да платим, но след срещата ни с полицията онези хора повече не се обадиха, явно бяха ги информирали”, разказва още Робева пред “24 часа”. Е, сега съмнявате ли се защо момичетата ѝ печелеха толкова, че да станат златни?

Потвърждения се намират и по-рано в историята. Годината е 1980-а. Предстои европейско първенство по художествена гимнастика в Амстердам.

“Мъжът ми беше много запален по музика и много искаше хубава уредба. Бяхме събрали всичко, което успяхме и в Амстердам имах задача да купя тунер. Купила съм го и съм много щастлива. Докторът носи тунера, аз си вървя до него. И

изведнъж

някакъв младеж

ми грабва

чантата от ръцете

И като побягна. А аз - след него. Ударихме му сериозно гонене. Той се промъкна из тесни улички и изведнъж се осъзнах - ама къде си тръгнала, ще вземат да те пребият тук. Изплаших се и спрях. В онзи момент други две момчета, пак изглеждаха такива бараби, профучаха покрай мен. В чантата ми бяха и документите, но ме достраша. Върнах се при доктора и му казах: “Уплаших се. Изскочиха и други негови приятели. Ще ме хванат да ме пребият”. Съвсем скоро ни спират същите онези двама юнаци и ми казват: “Това ли е вашата чанта?”. И ми я връщат. А това са били полицаи, облечени в цивилно облекло като обикновени граждани. Явно дежурят в района, защото си знаят”, разказва поредната история Робева.

А в Амстердам през 1980 г. Илияна Раева печели златен медал в многобоя, Лили Игнатова е със сребърния. Ансамбълът ни също е златен.

“Бяхме на друго европейско. В тренировъчна зала. Там няма нищо по-важно от работата. Парите, които имах, ги сложих в една книга. А нея - върху треньорската маса.

Казах си - оттук

няма как някой

да открадне. Е,

книгата осиротя

Не че парите са били кой знае колко. Понеже бях народен представител и имах право за една година да обменя 200 долара. И аз си ги пазех за първенството”, добавя пореден разказ Робева.

И какво стана на европейското? “Е, спечелихме го”, смее се Нешка.

Мислите си, че това е всичко? Годината е 1987-а. България приема световното първенство по художествена гимнастика.

“Преди първенството във Варна също имахме интересен случай. Бяхме на лагер в Търново и ми бяха подарили стари индийски бижута - по принцип са ахати, но бяха много скъп спомен. Имаха повреди - къде се беше скъсала верижка, къде нещо друго. Бях ги взела с мен, тъй като братът на мъжа ми Стойчо, беше бижутер. И трябваше да ми ги поправи. Да, ама не. Стигнахме във Варна без тях -

оказа се, че са

ми ги откраднали

в хотела

в Търново

Тогава ми беше много мъчно, защото имаха сантиментална стойност”, продължава Нешка Робева.

Резултатите от световното във Варна са следните - златен медал в многобоя и шампионска титла за Бианка Панова с 4 оценки по 10. Разделено второ място в многобоя между Адриана Дунавска и Елизабет Колева. България триумфира и със злато при ансамблите.

“Имаше и друга много интересна случка пак във Варна, точно преди световното. Навеждам се да пия вода на улична чешмичка и виждам едно часовниче. За малка ръчичка, но позлатеничко. Е, сега него не са го взели. Беше в преровено чекмедже, но го намерих отгоре”, казва още 70-годишната Робева.

“Нямаше световно, на което някой да не ми открадне нещо”, смее се Нешка. “Аз горя за тренировките, състезанията, но за другите неща съм страшно разсеяна - захвърляла съм си чантата някой път дори отворена. И после - липсва нещо. Е, голяма работа, щом някой е решил, че ще живее по-добре с нещо от тази чанта, не че е имало кой знае какво”, продължава легендарната треньорка.

“Няколко пъти обираха парите на клуба от сейфа. Веднъж бяха влезли през прозореца на една от залите, отключили си сейфа и откраднали парите. Явно съм живяла дълго и интересно, щом чак толкова истории с грабежи са ми се събрали.

Бог дал, Бог взел. Едно губим, друго печелим. Но

при положение,

че сега крадците

са били у нас,

надявам се поне

олимпийски

шампиони да

станем в Токио”,

пожелава си Нешка.

“Не съжалявам - каквото станало - станало”, казва за грабежа у тях през октомври 2016 г.

“Аз от малка съм научена да не се впечатлявам от вещи - просто бяха толкова бедни години, че нямаше почти нищо. Във времената като ученичка всички бяхме на такова положение. И да е имало някои по-богати, са се криели и не сме ги знаели. В София като студентка живеех с по 30 лева на месец, просто такива бяха възможностите на хората.

Когато впоследствие започнах да пътувам покрай спорта, имах мечта - да имам едно златно пръстенче. Защото като абитуриентка нито баща ми, нито майка ми можеха да си го позволят. Тогава на първото ми състезание в Швейцария си взех едно пръстенче.

На аерогарата продаваха златни украшения. Боян Радев, с когото бяхме семейни приятели заедно с първия ми съпруг, ми беше донесъл една малка зодийка Близнаци, толкова много ѝ се радвах. Това са ми сантиментите към златото, иначе аз злато по принцип не нося, не помня кога престанах.

Дори като сложа обикновена перличка, тя винаги се чупи. И може би наистина не трябва да нося. И сега, като ме обраха, едно момиче ми казва - ама те са ви взели златни неща. Е, и? Аз, ако опра дотам, че да си продавам златните джунджурийки, за да живея, тежко ми. Бронзовото кръстче, което ми откраднаха, за мен е много по-ценно от всички златни джунджурии. Него го стисках в ръката си до кръв по време на всички състезания на моите момичета.

През 1981 или 1982 г., когато за първи път отидох в Япония, много исках да имам перлички. Човекът, който ни водеше, извика бижутер, който направи много голяма отстъпка, за да мога да си купя брошка с перлички. Ами сега, когато са влезли да крадат, чекмеджетата бяха преровени, но нея я намерих най-отгоре. Тя беше оставена. Толкова ѝ се зарадвах.

Другите липсващи неща са ми подарявани.

Много съм щастлива от друго нещо - през живота ми подаряваха много перли, и обеци, и герданчета. И аз все ги раздавах. Едно от моите момичета, от танцьорките, се омъжваше. Друго момиче дойде при мен: “Госпожо, откъде да й намерим перла, тя толкова много иска на сватбата си да бъде с перличка?” А аз: “О, за това ме търси.” Подарих й я и тя беше много щастлива.

Друга моя приятелка, японка - мадам Аябе, пък ме затрупваше с часовници - колко часовника съм подарила. На една Нова година, точно започвахме с шоуто, едно от момчетата имаше рожден ден на 1 януари. Аз бях с часовник “Ив Сен Лоран”. Свалих го и му го подарих. И всички: “Ама, госпожо, това е много скъп часовник.” А аз: “Така ли?

Че е много скъп,

мен не ме касае,

важното е

да е верен.”

Но момчето се зарадва много. Казвам си така - ако не бях подарявала толкова неща, сега щяха да ги откраднат всички. А колко хора съм зарадвала”, продължава Робева.

За финал прави връзка и с мъдрите слова, които помни от Ванга: “Леля Ванга казваше: Като ти откраднат, прескачаш по-голямо препятствие”, допълва Робева. Или пък - това, което е твое, то ще те намери. Самата тя даже подаръчета трудно приемаше. Сашо Лилов ѝ беше занесъл жилетка. Тя я пипаше и се радваше: “Ох, колко е хубава, колко е хубава.” Но после я отместваше и казваше: “Не ми се полага.”

Тя имаше едно много тънко златно пръстенче. Аз съм ѝ вземала от Япония пръстенче, какво ли не съм ѝ носила, много исках тя да ми каже да ѝ донеса нещо. Но повече никога не го виждах. Бях ѝ донесла топли чехли от Япония. И когато я видях обута в тях, толкова се радвах. Но за повечето неща тя казваше: “Не ми се полага.” И аз така мисля: “Такива неща не ми се полагат, на мен ми дай златен медал, нека го вземат децата.”