Според световно известния дипломат Хенри Кисинджър глобален „световен ред” всъщност никога не е съществувал. Това, което минава за ред в наши дни, е обмисляно в Западна Европа преди четири столетия на мирната конференция в германския район Вестфалия, проведена без участието или дори без знанието на повечето континенти или цивилизации. Вестфалският мир отразява реалното приспособяване към действителността, а не някакъв изключителен морален импулс. Той свързва система от независими държави, въздържащи се от намеса във вътрешните работи една на друга и взаимно контролиращи амбициите си, чрез общо равновесие на силите.
Новият тираж на книгата "Световен ред" от Кисинджърще можете да намерите на пазара след 1 ноември.
Руската загадка
Когато завършва епохата на Френската революция и на Наполеон, руските войски са окупирали Париж в една поразителна проява на исторически обрат. Половин столетие преди това Русия за първи път влиза в схемата на равновесие на силите в Западна Европа, като участва в Седемгодишната война. Там тя демонстрира посредническата роля на царското управление, след което внезапно обявява неутралитет и излиза от войната, защото новокоронясаният цар се възхищава от Фрдрих Велики. В края на Наполеоновия период друг цар – Александър I, продължава да чертае бъдещето на Европа. Свободите в Европа и нейната система на съвместно съществуване трябва да се съобразят с участието на империя, далеч по-голяма от всички други части на Европа, взети заедно, при това тоталитарна до безпрецедентна степен в европейската история.
Оттогава насам Русия играе уникална роля в международните работи: тя поддържа част от равновесието на силите в Европа, а така и в Азия, но съдейства за равновесието на международния ред само от време на време. Русия започва повече войни от която и да е друга голяма сила на времето, но същевременно се противопоставя на властването на една-единствена сила в Европа, като се опълчва срещу шведския крал Карл XII, срещу Наполеон и Хитлер, когато те са на път да премахнат ключови континентални елементи на равновесието. Нейната политика следва специален собствен ритъм от столетия, разпростряла се върху земна площ, обхващаща почти всеки климат и цивилизация, прекъсвана от време на време от необходимостта да поправи своята вътрешна структура в съответствие с огромността на нейното дело – само за да се върне отново като вълна, прехвърляща брега. От Петър I Велики до Владимир Путин обстоятелствата се променят, но този ритъм остава изключително постоянен.
Западна Европа, появила се след бурните Наполеонови дни, наблюдава с внимание и разбиране страната, чиято територия и военни сили надхвърлят тези на целия останал континент и чиито изискани маниери на елита твърде неубедително прикриват една примитивна сила, съществувала преди и покрай западната цивилизация. Френският пътешественик маркиз Дьо Кюстен пише в 1843 г., че Русия – на фона на една изолирана от руската мощ Франция и променената Европа – е хибрид, донесъл виталността на степите в сърцето на Европа:
Чудовищната смесица от префиненото изящество на Византия и жестокостта на пустинните орди, борбата между етикета на Византийската империя и дивите ценности на Азия поражда една могъща държава, която сега Европа вижда, и влиянието на която тя ще усеща отсега нататък, без да е способна да разбере действията й.
Всичко за Русия – нейният абсолютизъм, нейните мащаби, нейните простиращи се в глобален план амбиции и несигурност – стои като постоянно предизвикателство към европейската концепция за международен ред, построен върху равновесието и задръжките.
Развитието на Русия и отношението й към Европа дълго време са неясни. Когато в девети век империята на Карл Велики се разпада на това, което по-късно ще се превърне в съвременните нации на Франция и Германия, славянските племена, намиращи се на хиляди километри на изток, се обединяват в съюз, разположен около град Киев (сега столица и географски център на държавата Украйна, смятана почти винаги от Русия като неразделна нейна част). Тази „Земя Рус” застава на важното кръстовище на цивилизациите и търговските пътища. С викингите откъм нейния Север, с разширяващата се арабска империя – на юг, и атакуващите турски племена – на изток, Русия постоянно се намира в хватката на конфликтни изкушения и страхове. Разположена твърде на изток, за да може да поеме опита на Римската империя (макар че думата „царе” е подобна на термина „цезари”, което трябва да подсказва, че това са техни етимологични предшественици), християнска – макар и насочена по-скоро към Православната църква в Константинопол, отколкото към духовната власт в Рим, Русия е достатъчно близо до Европа, за да споделя общ културен език, но все не е в ритъм с историческите тежнения на континента. Историята ще остави Русия като уникална „евроазиатска” сила, разположила се на два континента, но без да се чувства никога у дома – нито на единия, нито на другия континент.
Най-дълбокото разцепление идва с монголското нашествие през тринайсети век, което подчинява една политически разделена Русия и опустошава Киев. Двата и половина века на монголско владичество (1237 – 1480 г.) и последвалата борба за възстановяването на единна държава, основана около Московското княжество, налага на Русия ориентация на изток точно когато Западна Европа чертае нови технологически и интелектуални проспекти, които ще създадат цяла нова епоха. По време на европейските морски открития Русия е заета с възстановяването си като независима нация и със защитата на границите си от всички посоки. Докато протестантската Реформация оформя политическо и религиозно многообразие в Европа, Русия трансформира падането на своята религиозна пътеводна звезда – Константинопол, и Източната римска империя в ръцете на мюсюлманските нашественици през 1453 г. в едно почти мистично убеждение, че руският цар сега е (както пише монахът Филофей на Иван III около 1500 г.) „Единственият император на всички християни в цялата вселена” в един месиански призив да се спечели отново за християнството падналата византийска столица.
На Европа й предстои да възприеме своята многополярност като механизъм, насочен към равновесие, а Русия в това време се насочва към собствената си геополитика чрез суровата школа на степите, където различни номадски орди оспорват богатствата на една свободна територия с не съвсем уточнени граници. Техните грабителски нападения и пленяването на хора от чужди населени места се случват редовно, като за някои от тези полудиви орди това е начин на живот; в тази епоха независимостта се олицетворява от територията, която един народ може физически да защитава. В същото време Русия утвърждава връзките си с културата на Запада, но – макар и нараснала значително по размери – вижда себе си преди всичко като благословен свише преден пост на цивилизацията, чиято сигурност може да бъде гарантирана само чрез разпростиране на абсолютната й воля над съседите.
Във Вестфалската система за ред европейският държавен мъж възприема като едно сигурността и равновесието на силите, като същевременно приема собствените си ограничения. В историческия опит на Русия ограниченията на мощта се тълкуват като катастрофа: в този смисъл неуспехът на Русия да доминира над обкръжението си я излага на монголската инвазия и я праща в кошмарните „Трудни времена” (една петнайсетгодишна династична междуособица преди основаването на династията Романови през 1613 г., в която се смята, че нападенията, гражданските войни и гладът унищожават една трета от населението на Русия). Вестфалският мир разглежда международния ред като сложен балансиращ механизъм; руснаците го разбират като постоянно съревнование между стремежи, като във всяка фаза Русия разширява своята територия до абсолютната граница на материалните си възможности. Ето защо, когато е помолен да определи руската външна политика, Нашчокин, външен министър на властващия в средата на седемнайсети век цар Алексей, отговаря недвусмислено: „Разширяване на държавата във всяка посока – и това е задача на Министерството на външните работи”.
Този процес, развит до степен на национален възглед и разпрострял някогашното Московско княжество през земите на Евразия, за да стане най-голямата империя в света, продължава с бавен, но неустоим експанзионистичен натиск, който ще остане непобеден до 1917 г.4 Ето как американският литератор Хенри Адамс запомня образа на руския посланик във Вашингтон в 1903 г.(по времето, когато Русия е стигнала до Корея):
Неговата политическа философия, като и тази на всички руснаци, изглежда съсредоточена върху единствената представа, че Русия трябва да се носи напред – и със своята неустоима инерция да смазва всичко, което е на пътя й… Когато Русия преминава през територията на съседен народ, тя поглъща неговата енергия и подхранва своето движение и стремителност, които нито цар, нито селянин могат или искат да превърнат в какъвто и да е западен еквивалент.
Без естествени граници, освен Арктическия и Тихия океан, Русия има възможност да задоволява този експанзионистичен импулс в продължение на няколко века – като марширува последователно в Централна Азия и в Кавказ, после на Балканите, в Източна Европа, Скандинавия и Балтийско море, а също и към Тихия океан и китайската и японските граници (през осемнайсето и деветнайсето столетие преминава дори Тихия океан, достигайки селища в Аляска и Калифорния). Всяка година Русия увеличава площта си с територия, по-голяма от много европейски държави (между 1552 г. и 1917 г. средното увеличение е 100 000 кв. км годишно).
Когато е силна, Русия се държи покровителствено, както приляга на една висша сила, и настоява за официално признание на нейния статут. Когато е слаба, тя крие своята уязвимост с мъгливи твърдения за големи вътрешни запаси от сила. При всеки от случаите това е специално предизвикателство към столиците на Запада, извършено по изтънчен начин.
В същото време актовете на руската експанзия се извършват в една демографска и икономическа среда, която според западните стандарти е силно изостанала – това са много слабо населени региони, на пръв поглед недокоснати от съвременната култура и технология. По този начин нарастващият в света империализъм се съчетава с парадоксалното чувство за уязвимост, тъй като военният поход през половината свят поражда повече потенциални врагове, отколкото допълнителна сигурност. От тази гледна точка за руската империя може да се каже, че й е по-лесно да се разширява, отколкото да се спре.
В този контекст се оформя определено руска концепция за политическа легитимност. Докато ренесансова Европа преоткрива своето хуманистично минало и усъвършенства нови схващания за индивидуализма и свободата, Русия търси своето възраждане в крепката религиозна вяра и в твърдостта на единствената, благословена от небето власт, като отхвърля всички разделения – царят е „живата икона на Бога”, чиито заповеди са абсолютно наложителни и винаги справедливия. И макар общата християнска вяра и споделеният език на елита (френският) да предполагат нейна обща перспектива със Западна Европа, още първите европейски посетители на царска Русия откриват страна на почти нереални крайности и смятат, че виждат зад параваните на модерната западна монархия деспотизъм, основаващ се върху монголски и татарски практики; „европейска дисциплина, поддържана от азиатска тирания” – това е неласкавото заключение на маркиз Дьо Кюстен.
Русия се присъединява към съвременната европейска държавна система по времето на цар Петър Велики по начин, съвсем различен от другите общества. И за двата партньора това е една внимателна, предпазлива прегръдка. Петър I е роден през 1672 г. в една все още средновековна Русия. По това време Западна Европа е преминала през епохата на откритията, Ренесанса и Реформацията и е като крепост на научната революция и на Просвещението. И така, младият цар – гигантска (почти двуметрова) енергична фигура – се захваща да промени империята си в царство, което запазва много от характерните черти и аспирации на Русия.
Решен да изследва плодовете на модерността и да съизмери с тях постиженията на Русия, Петър I е чест посетител в магазините и фабриките на московския квартал, където живеят немски емигранти. Като млад управник той обикаля и западните столици, където изпробва лично съвременни техники и се запознава с професионални дисциплини. Така Петър I стига до извода, че Русия е изостанала в сравнение със Запада, и обявява своята цел: „да измъкне народа си от старите азиатски навици и да им покаже как живеят християнските народи на Европа”.
От това произлизат поредица резки промени: Русия трябва да приеме западните маниери на поведение и действие, да търси чужд технологичен опит, да изгради съвременна армия и флот, да оформи границите си посредством войни с почти всяка съседна държава, да излезе на Балтийско море и да построи новия столичен град – Санкт Петербург.
Така „Прозорецът към Запада” на Русия е построен ръчно, с помощта на една болнава, насилствено събрана по военно-наборен принцип сила, върху блатиста пустош, избрана по личното решение на Петър I, който забива сабята си в земята и обявява: „Тук ще вдигнем град”. Когато привържениците на традиционализма се разбунтуват, Петър I ги смазва жестоко и – според сведения, достигнали Запада, взима лично участие в мъченията и обезглавяването на водачите на въстанието.
Силовата хватка на Петър I трансформира руското общество и нарежда империята му в първата редица на западните велики сили. Но огромната промяна, настъпила внезапно, бележи Русия с неувереността на парвенюто. В никоя друга империя абсолютният владетел не изпитва нуждата да припомня на подчинените си чрез писма, както прави наследницата на Петър I – Екатерина Велика, петдесет години по-късно. Тя пише: „Русия е европейска държава. Това е ясно от следващите наблюдения…”.
Всички реформи в Русия са извършвани от безмилостни самодръжци с покорното съгласие на население, чието желание е да преодолее миналото си и съвсем не е изпълнено с енергия и увереност в бъдещето. Въпреки това, когато царуването на Петър I свършва, неговите поданици и потомците им го тачат, защото ги е тласнал, макар и по безмилостен начин, напред към постижения, които самите те не са си представяли – същото отношение е имало и към неговите наследници – реформатори и революционери. (Според някои последни социологически изследвания Сталин също е получил подобно признание в мисленето на съвременните руснаци.)
Екатерина Велика, руски владетел-реформатор от 1762 г. до 1796 г. и покровител на културни постижения и териториална експанзия (включително на руското завоевание на Кримското ханство и покоряването на Запорожкия Рог – някогашно автономно казашко царство, разположено в централната част на съвременна Украйна), защитава крайната абсолютна власт в Русия като единствената система на управление, която би могла да удържа ведно такава гигантска територия:
Разширяването на подвластната територия изисква управляващата личност да притежава абсолютна власт. Това е обяснимо, защото дори спешните държавни телеграми, изпращани от отдалечените части на страната, нерядко закъсняват поради огромното разстояние между двете кореспондентски точки. Каквато и да е друга форма на управление не само ще бъде посрещната с предубеждение в Русия, но дори може да доведе и до рухването й.
Това, което на Запад се смята за несъмнен авторитаризъм, в Русия се представя като елементарна необходимост предвид условията, при които работи управлението на страната.
Царят, също като китайския император, е абсолютен владетел, притежаващ по традиция мистична власт и управляващ територия с размери на континент. Все пак положението на царя се различава от това на китайския му хомолог в едно важно отношение. Според китайската гледна точка императорът управлява, когато това е възможно, чрез спокойното си поведение; според руската гледна точка лидерството на царя се характеризира преди всичко с възможността му да налага своята воля с помощта на категоричното утвърждаване на властта си и да впечатлява всички наблюдатели с поразителната огромна мощ на руската държава. Китайският император е смятан за въплъщение на превъзходството на китайската цивилизация, вдъхновяващ другите народи да „дойдат и да се променят”, докато царят се смята за въплъщение на защитата на Русия срещу заобикалящите я от всички страни врагове. И така, докато императорите са възхвалявани за тяхната уникалност и тяхната благодетелност, историкът от деветнайсети век Николай Карамзин вижда в царската груба сила знак, че тя изпълнява своето истинско призвание:
В Русия суверенът е живият закон. Той покровителства доброто и наказва злото… Мекото сърце на един монарх се смята за ценност само тогава, когато то е изкушено от усета за дълг, призоваващ го да използва необходимата строгост.
Също като Съединените щати при тяхното придвижване на запад, Русия защитава своите завоевания с моралното оправдание, че установява ред в новите територии и просветеност в топлите страни (покрай доходна търговия с кожи и минерали). И докато американската визия е вдъхновена от безкраен оптимизъм, Русия демонстрира стоическа издръжливост. Разпъната „на границата на два огромни и непознаваеми свята”, Русия вижда себе си като натоварена свише със специална мисия да свърже тези два свята, но е изложена от всички страни на враждебни сили, които не подкрепят нейната висока цел. Великият руски романист и страстен националист Фьодор Достоевски споменава „този безкраен копнеж, който винаги е живял у руските хора, за една велика и универсална църква на земята”. Екзалтацията от разширението на Русия, свързано със синтеза на различни цивилизации, поражда донякъде отчаяното положението на страната – по думите на влиятелен критик от деветнайсети век, която е като „сирак, откъснат от родното си семейство… за да ни забележат народите, ние трябва да се разпрострем от Беринговия проток до Одер”.
Има едно убеждение, вкоренено в експанзивната всеобемаща „руска душа” (както я наричат руските мислители), и то е, че някой ден всички руски изпитания и противоречия ще завършат успешно: че нейното пътуване ще бъде възнаградено; нейните постижения ще бъдат възхвалявани и неуважението на Запада ще се превърне в преклонение и възхищение; Русия ще съчетае мощта и огромността на Изтока, изтънчеността на Запада и моралната сила на истинската религия; и царят на Москва – „Третия Рим”, надянал падналата византийска мантия като „наследник на цезарите от Източен Рим, на създателите на църквата, и снабден с тяхната мъдрост – ще установи истинското кредо на християнската вяра” и ще играе решаваща роля за установяването на нова епоха на световна справедливост и братство.
Такава е тази Русия за Европа, макар и не в цялата си мощ, която изкушава Наполеон със своята експанзия и мистика; това е неговият крах (също като на Хитлер век и половина по-късно), когато руският народ, подгонен от страха пред чуждото владичество, се оказа способен на по-голяма смелост и издръжливост, отколкото Наполеоновата Велика армия (или Хитлеровите легиони). Казват, че когато руснаците опожаряват четири пети от Москва, за да лишат Наполеон от завоевание и бойните му части от провизии, Наполеон, чиято епична стратегия е провалена, възкликва: „Какви хора! Те са скити! Каква решителност! Варвари!”. А после, когато казашките конници пият шампанско в Париж, тази огромна автократична общност се стоварва върху Европа, която с труд се опитва да разбере нейните амбиции и методите й на действие.
По времето, когато заседава конгресът във Виена, Русия на теория е най-мощната страна на континента. Нейният цар Александър I, представляващ лично Русия на Виенската мирна конференция, несъмнено е нейният абсолютен управник. Мъж с дълбоки развиващи се убеждения, по-късно той подновява религиозната си задълбоченост, като постоянно чете Библията и се съветва с духовни лица. Той е убеден, както пише в едно откровено писмо през 1812-а, че триумфът на Наполеон ще ускори един нов и хармоничен свят, основан на религиозни принципи. Той споделя: „Това е още едно доказателство за укрепването на истинското царство на Исус Христос, на когото дължа цялата си земна слава”. Смятайки себе си за инструмент на божествената воля, царят пристига във Виена през 1814 г. с проект за нов световен ред, в някои отношения по-радикален дори и от Наполеоновия в своята универсалност: един „Свещен съюз” на принцове, подчинили своите национални интереси на общ стремеж към мир и справедливост, заклели се за равновесие на силите върху Христовите принципи на братството. Както Александър I казва на Шатобриан, френски интелектуалец и дипломат: „Вече не съществува една английска политика, една френска, руска, пруска или австрийска политика; сега има само една обща политика, която е за добруване на всички, и тя трябва да бъде приета от всички държави и всички народи”. Той е предтеча на американската Уилсънова концепция за природата на световния ред, макар че прави това изявление от драматично противоположни принципи в сравнение с визията за света на Уилсън.
Не е нужно да се казва, че един такъв проект, предложен от победоносната военна сила, чиито дивизии в същия момент маршируват из континента, се превръща в предизвикателство за европейската концепция на вестфалианското равновесие на суверенни държави. В името на своята нова представа за легитимност Русия прелива от мощ. Цар Александър I слага край на установения ред и марширува към Париж начело на своите армии, и чества победата си с преглед на един безпрецедентен строй от 160 000 руски военни, застанали при команда „мирно” в полето край френската столица – една демонстрация, която не може да не разтревожи съюзническите нации. След консултация със своя духовен съветник Александър I предлага гласуване на съвместна декларация, в която победоносните суверени ще обявят съгласието си, че „курсът, възприет преди това от големите сили в техните взаимни отношения, трябва да бъде променен основно, и че е наложително спешно да бъде заменен с един ред, основаващ се на възвишените истини на вечната религия на нашия Спасител”.
Преговарящите във Виена са полагали усилия да оформят и приземят месианския възглед на Александър I в нещо по-съвместимо с трайното независимо съществуване на техните държави и да приветстват Русия с „добре дошла” в международния ред, без да бъдат смазани от нейната прегръдка.
Виенският конгрес
Държавниците, събрали се във Виена да обсъдят как да очертаят бъдещия мирен ред, са хвърлени във вихъра на недоволства и размирици, които смъкват почти всяка установена структура на власт. В рамките на двайсет и пет години те са наблюдавали как рационалността на Просвещението постепенно е заместена от страстите на царството на терора; как мисионерският дух на Френската революция се променя от дисциплинираната победоносна Бонапартистка империя. Френската мощ се променя и расте. Тя прехвърля старите граници на Европа, като побеждава почти целия европейски континент и едва не рухва в огромните простори на Русия.
Френският пратеник на Виенския конгрес представлява като личност една метафора на епохата на безкрайни размирици. Шарл-Морис дьо Талейран-Периго (или само Талейран, както е известен) е вездесъщ. Той започва кариерата си като епископ на Отюн, напуска Църквата, за да подкрепи революцията, изоставя революцията, за да служи на Наполеон като външен министър, изменя на Наполеон, като преговаря за реставрация на френската монархия, и се появява във Виена като външен министър на Луи XVIII. Мнозина наричат Талейран опортюнист. Талейран би оспорил това с твърдението, че неговите цели са били вътрешната стабилност на Франция и мирът в Европа и че е използвал всяка появила се възможност да постигне тези свои цели. Разбира се, той е бил изкушен от положението да може да изучава безпрепятствено различните елементи на властта и легитимността отблизо. Само една невероятна личност би могла да се окаже в центъра на толкова големи и конфликтни събития.
Във Виена приносът на Талейран е насочен към това, Франция да спечели мира, който да запази „старите граници”, съществували, когато страната е започнала чуждестранните си авантюри. И за по-малко от три години през 1818-а той успява да включи Франция в Четворния алианс. Победеният противник се превръща в съюзник, за да се съхрани европейският ред в един съюз, проектиран от самото начало да поддържа този ред – това е прецедент, повторен в края на Втората световна война, когато Германия е приета в Атлантическия алианс.
Редът, установен на Виенския конгрес, е най-близо до идеята за единна Европа с универсално управление след рухването на империята на Карл Велики. Този ред води до съгласието, че мирното развитие в рамките на съществуващия ред е за предпочитане пред алтернативите; че запазването на системата е по-важно от който и да е отделен спор, възникнал в рамките й; че различията би трябвало да се разрешават по-скоро с консултации, а не с война.
След като Първата световна война слага край на тази визия, много от съвременниците атакуват реда на Виенския конгрес като основаван изключително върху равновесието на силите, което – с вътрешната динамика на цинични политически маневри – в крайна сметка въвлича целия свят във война. (Британската делегация моли дипломата-историк С. К. Уебстър, който е писал за Виенския конгрес, да подготви доклад как могат да бъдат избегнати грешките му.) Но всички тези атаки са валидни само за десетилетието непосредствено преди Първата световна война. Периодът между 1815 г. и края на века е най-мирният за съвременна Европа и десетилетията непосредствено след Виенския конгрес се характеризират с изключително равновесие между легитимност и сила.
Държавниците, събрали се във Виена през 1814 г., са работили при коренно различна обстановка в сравнение със своите предшественици, подготвили Вестфалския мир. Век и половина по-рано поредица от различни военни стълкновения довеждат до Трийсетгодишната война, която налага установяването на общи принципи за водене на външна политика. Възникналият тогава европейски ред, свързан с появата на политически общности, е разединен от техните верски ориентации. По онова време се очаква прилагането на вестфалските принципи да доведе до равновесие на силите, което да пречи или най-малкото да ограничава появяващите се конфликти. В продължение на следващия почти век и половина тази система съумява да задържа предизвикателствата към равновесието чрез малко или повече спонтанни появи на противостоящи коалиции.
Преговорите на Виенския конгрес са изправени пред развалините на този ред. Равновесието на силите не е способно да възпре разрухата, причинена от революцията, а и династичната легитимност на управлението е свалена от революционния устрем, както от Наполеон и неговото военно майсторство.
Сега трябва да бъде изградено ново равновесие на силите върху развалините на старата система и на Свещената римска империя – чиито остатъци Наполеон премахва през 1806 г., като слага край на една близо хилядолетна практика – явление, съпътствано от нови течения на национализъм, разпалени от окупацията на по-голямата част от континента от френските армии. Това равновесие би трябвало да е в състояние да предотврати подновяването на френската експанзия, която почти установява хегемония в цяла Европа дори и след като военното напредване на Русия довежда до нова подобна опасност – този път от изток.
В тази връзка трябва да бъде преустроено и равновесието в Централна Европа. Хабсбургите, някога доминиращата династия на континента, сега управляват само своите наследствени територии край Виена. Тези територии са големи и многоезични (това са днешните Австрия, Унгария, Хърватия, Словения и Южна Полша) и представляват несигурна в политическо отношение общност. Няколко от по-малките германски държави, чийто опортюнизъм добавя известна гъвкавост в дипломацията на вестфалската система през осемнайсети век, са заличени от Наполеоновите завоевания. Териториите им трябва да бъдат преразпределени по начин, съответстващ на отново намереното равновесие.
Дипломацията на Виенския конгрес е коренно различна от практиката на двайсет и първото столетие. Съвременните дипломати са в постоянен контакт – в реално време – със своите столици. Те получават подробни инструкции, които използват в текстовете на своите изявления; техните съвети се търсят главно относно местни въпроси и много по-рядко по проблеми, засягащи генералната стратегия на страните. Дипломатите във Виена са били на седмици разстояние от своите столици.Едно съобщение е пътувало четири дни от Виена до Берлин (и за съгласуване на някои от въпросите е трябвало да се чака дни), три седмици са нужни, за да стигне едно послание до Париж; до Лондон трябва малко повече време. Инструкциите обаче е трябвало да са достатъчно общи, за да обхващат възможните промени в обстановката, така че дипломатите първоначално са получавали инструкции относно общи концепции и дългосрочни интереси; що се отнася до всекидневните тактики по време на преговорите, те са действали така, както сметнат за добре. Цар Александър I е на разстояние два месеца от своята столица, но той не се нуждае от инструкции; неговите прищевки се превръщат в нареждания и той ангажира постоянно Виенския конгрес с плодовитостта на въображението си. Австрийският външен министър Клеменс фон Метерних, може би най-опитният държавник във Виена, казва за Александър I, че той е „твърде слаб за истинска амбиция, но много силен за чиста суета”. Наполеон казва за Александър I, че той има големи възможности, но че „нещо” постоянно липсва в това, което прави. И понеже никой не може да предвиди какъв конкретен елемент ще липсва в мозайката при всеки отделен случай, руският самодържец е напълно непредвидим. Талейран е по-рязък: „Той като нищо е син на (лудия) цар Павел”.
Общо взето участниците във Виенския конгрес се съгласяват с общите принципи на международния ред и с необходимостта Европа да се върне към някаква форма на равновесие. Но те нямат ясна представа какво ще последва от всичко това на практика. Тяхната задача е да постигнат някаква общност на перспективите, оформени от спонтанно възникващи различни исторически обстоятелства.
Британия, защитена от нашествие зад Английския канал и с уникални вътрешни институции, на практика незасегната от събитията на континента, тълкува реда преди всичко като гарант срещу заплаха от нечия хегемония на континента. Същевременно държавите на континента не говорят толкова за заплахи; тяхната сигурност може да бъде нарушена най-вече от териториални промени, резултат от хегемония на континента, но за разлика от британците те се чувстват уязвими и от вътрешните промени в съседни страни. Виенският конгрес стига относително лесно до съгласие за определяне на всеобщото равновесие. Още преди да свърши войната – през 1804 г., тогавашният британски премиер Уилям Пит предлага план за оздравяване на това, което смята за слабост във Вестфалското споразумение: то оставя Централна Европа разпокъсана и по този начин увеличава френското влияние. За да се приключи с това положение, разсъждава Пит, в Централна Европа трябва да бъдат създадени „големи масиви”, които да включат по-малките държави и по този начин да се постигне по-голяма устойчивост, консолидация и сигурност. („Консолидация” е относително понятие, тъй като то оставя трийсет и седем държави в регион, покриван от днешна Германия.) Очевидният кандидат, готов да погълне тези малки владения, е Прусия, която още отначало се стреми да анексира Саксония, но под натиска на Австрия и Британия се съгласява вместо това да приеме Рейнландия. Това уголемяване на Прусия оформя една значителна сила на границата с Франция, създавайки геостратегическа действителност, която не е съществувала от времето на Вестфалския мир.
Оставащите трийсет и седем германски държави са групирани в една общност, наречена Германска конфедерация, която ще осигури Европа срещу старата европейска дилема: когато Германия е слаба, тя изкушава чужди (главно френски) интервенции; когато е обединена, тя е достатъчно силна, за да победи своите съседи с лекота, и затова ги изкушава да се обединят срещу нея. В този смисъл Германия в дълги периоди на историята ту е била доста слаба, ту много силна, и винаги е предизвиквала стабилността на мира в Европа.
Германската конфедерация е доста раздробена, за да може да нападне, но достатъчно сплотена, за да устои на чужда инвазия срещу нейна територия. Тази обстановка предпазва от нападение Централна Европа, без да представлява заплаха за двете велики сили, намиращи се на нейните флангове: Русия – от изток, и Франция – от запад. И така, за да защити новото териториално разделение, възниква договорът за Четворния алианс – между Британия, Прусия, Австрия и Русия. Но териториалните гаранции, които би трябвало да осигури Четворният алианс, нямат еднакво значение за всичките страни, подписали договора. Равнището на спешност, с което се оценяват различните заплахи, се колебае значително. Британия, защитена по принцип от морета, предпочита политиката на изчакване и наблюдение, докато в Европа не се очертае определена голяма заплаха. Континенталните страни имат по-тясно схващане за сигурността, настоявайки, че тяхното оцеляване може да бъде поставено под заплаха от действия, далеч не толкова драматични като тези, които биха накарали Британия да вдигне тревога. Отчасти това е случаят пред лицето на революцията – тоест, когато заплахата включва и проблема за легитимността. Консервативните държави се стремят да издигнат защитна дига срещу нова революционна вълна; те се опитват да включат механизми за опазване на легитимния ред, под който разбират монархично управление. Предложеният от царя Свещен съюз предлага механизъм за защита на вътрешното статукво в цяла Европа. Неговите партньори виждат в Свещения съюз леко видоизменен начин за възпиране руските изблици на агресивна политика. Правото за военна намеса е ограничено, защото – както предвиждат клаузите – то може да бъде решено само с пълно съгласие; по този начин Австрия и Прусия поставят вето срещу по-агресивните схеми на руския цар.
Три институционални стълба поддържат Виенската система: Четворният алианс защитава териториалния ред; Свещеният съюз преодолява заплахите срещу вътрешните, националните институции; и едно съгласие на силите, институционализирано посредством редовни дипломатически конференции на правителствените глави от алианса и съюза, на които се определят общите цели или се разрешават възникващи кризи. Този механизъм на съгласие действа като предтеча на Съвета за сигурност към Обединените нации. Неговите съвещания действат при поредица кризи, като се опитват да доведат до обща насока на действие: революциите в Неапол през 1820 г. и в Испания през 1820 – 1823 г. (потушавани съответно от Свещения съюз и Франция) и Гръцката революция и Война за независимост през 1821 – 1832 г. (решително поддържани от Британия, Франция и Русия). Съгласието на силите не гарантира единство на възгледи, макар че във всеки случай на потенциално взривоопасна криза тя бива решавана без война на великите сили.
Един добър пример за ефикасността на Виенската система е реакцията при революцията в Белгия през 1830 г., която цели да отдели днешна Белгия от Обединеното кралство на Нидерландия. През по-голямата част на осемнайсети век армии са марширували по тогавашната провинция на Нидерландия, в стремеж към господство в Европа. За Британия, чиято глобална стратегия се основава на контрола върху моретата, устието на река Шелда, на чийто бряг се намира Антверпен, на брега на канала, разделящ го от Англия, трябва да бъде в ръцете на приятелска държава и при никакви обстоятелства – на една велика европейска сила. В случая една конференция в Лондон на европейските сили разработва нов подход, като признава независимостта на Белгия и я обявява за „неутрална” нация: до този момент непозната концепция в отношенията между великите сили, с изключение на една едностранна декларация за намерение. Новата държава поема задължението да не се присъединява към военни съюзи или да не позволява базирането на чуждестранни войски на нейна територия. Това обещание на свой ред е гарантирано от великите сили, които поемат ангажимента да противостоят на насилствени актове срещу неутралитета на Белгия. Този статут на международно гарантиран неутралитет продължава почти век; той е спусъкът, вкарал Англия в Първата световна война, когато германски военни части минават през белгийска територия на път за Франция.
Жизнеността на един международен ред се изразява в равновесието, което той налага между легитимност и сила, и относителната тежест, дадена на всяка от тях. Не съществува и намек за възпрепятстване на промени; по-скоро се търси гаранция, че промените са резултат на еволюция, а не на грубо съревнование на воли. Ако равновесието между сила и легитимност се управлява добре, действията ще придобиват само някаква степен на спонтанност. Демонстрацията на сила ще бъде периферна и по-скоро символична; защото разположението на силите ще бъде възприемано и разбирано от всички и нито една държава няма да се нуждае от това, да свиква пълните си военни резерви. Когато равновесието е нарушено, задръжките изчезват и оставят открито поле за по-експанзивни намерения и по-настъпателни актьори; неминуемо следва хаос, докато не се установи нова система на ред.
Равновесието на силите е знаменателното постижение на Виенския конгрес. Четворният съюз задържа промените в териториалния баланс, а споменът за Наполеон предпазва Франция – страдаща от революционно изтощение – да предприема грешни стъпки. В същото време едно справедливо отношение към мира води Франция постепенно към присъединяване към онези сили, които преди това са се обединили, за да пресекат амбициите й. Същевременно Австрия, Прусия и Русия, които – според принципите за равновесие на силите – би трябвало да са съперници, на практика следват общи политики; Австрия и Русия в действителност отлагат техния зреещ геополитически конфликт в името на споделени от тях страхове от вътрешни вълнения и бунтове.
Едва след като елементът на легитимност в международния ред е разклатен от неуспелите революции през 1848 г., това равновесие се тълкува като равностоен субект на общите нагласи и все повече – като условие, при което се осъществява подготовка за възпиране на вероятна хегемония.
След като ситуацията започва все повече и повече да клони към властовия елемент във формулата на равновесието, ролята на Британия като балансьор започва да става все по-значителна. Основните отличия на британската балансираща роля са нейната свобода на действие и доказаната й решимост за действие. Британският външен министър (по-късно министър-председател) лорд Палмерстън предлага един класически пример, когато, през 1841-ва, е запознат с едно послание от царя, търсещо определено съучастие на Британия в съпротива срещу „непрекъсващите атаки на Франция срещу свободите на Европа”. Палмерстън отговаря с писмо, че Британия разглежда „опита на една нация да покори и включи в своите граници територия, принадлежаща на друга нация” като заплаха, защото „подобен опит води до нарушение на съществуващото равновесие на силите и промяната на относителната мощ на държавите може да създаде опасност за други сили”. Кабинетът на Палмерстън обаче не може да предложи официален съюз срещу Франция, защото „не е характерно за Англия да се ангажира с подобни случаи, които всъщност са още неясни или които няма да се случат незабавно”. С други думи, нито Русия, нито Франция могат да смятат подкрепата на Британия като сигурна за една от двете страни; нито могат да отпишат възможността за британска военна намеса, ако някое събитие създаде заплаха за европейското равновесие.
Из „Световен ред»
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар