Написаната и издадена от полк. Стефан Нойков (началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия) през 1922 г. книга „Защо не победихме?” рязко се отличава от появилите се след края на Първата световна война мемоари на десетки други български военачалници. Тя не е типично мемоарно съчинение, а по-скоро един разширен вариант на доклад, който той подготвил и връчил на военния министър още през ноември 1918 г. Книгата повдига редица тревожни и парещи въпроси, от който най-главният е: защо България не излезе победител от Първата световна война?
Полк. Стефан Нойков е един от малцината по онова време български военачалници, който търси причините за българското поражение на първо място в сключените военни спогодби между България, Германия и Австро-Унгария през лятото на 1915 г., които обслужвали интересите на тези две велики сили, а не на малка България. Разбира се, авторът не отминава и другия голям въпрос: какво поведение е трябвало да заеме България след избухналия австро-сръбски военен конфликт през лятото на 1915 г., който за броени дни прераства в европейски. Според него България не е можела да остане неутрална в световната касапница, тъй като щяла да пропусне възможността за решаване на големия въпрос, който от няколко десетилетия стоял пред нея – националното й обединение. Не крие, че избраният път от цар Фердинанд и тогавашното правителство на д-р Васил Радославов не е бил приет от огромната част от българското общество, което при невъзможността страната ни да остане неутрална, било склонно тя да се присъедини към другата военнополитическа групировка – Съглашението.
Като военен за полк. Ст. Нойков от съществено значение бил фактът, че след като бил избран пътят към Централните сили, политическите и военните фактори в България трябвало да направят всичко възможно, за да отстоят националните ни интереси. Вместо това те се поставят в положение на пълно подчинение на Германия и Австро-Унгария. В този факт той вижда главната причина, предопределила и крайния изход от войната за България.
На второ място, като главна причина за поражението на България в световната война полк. Стефан Нойков сочи откриването на Южния (известен още и като Македонски) фронт при Солун. Авторът изтъква и редица други причини от обективно и субективно естество, като на челно място поставя моралните. Съзнанието, че тя била въвлечена не да решава своите национални интереси, а интересите на други държави, това според полк. Ст. Нойков била главната причина, която довела до деморализирането на българския войник.
Авторът не крие и редица други причини – лошото продоволствие на фронта, липсата на облекло за войниците и особено корупцията в тила със стоките от първа необходимост, бързото забогатяване на различни спекуланти и пр.
Като една от най-съществените причини за пробива при Добро поле полк. Ст. Нойков вижда факта, че България била оставена сама да се отбранява срещу Съглашението, тъй като нейните съюзници и главно Германия и Австро-Унгария изтеглили от Южния фронт всички свои войскови части.
Макар и документална, книгата на полк. Ст. Нойков не е претрупана със сухи факти, а е наситена повече с размишления на автора й по въпросите, които той се е опитал да осветли, макар и в по-общи линии.
Встъпителни думи
Събитията и условията, които докараха един малък, но храбър народ, какъвто е българският, до днешните тежки дни, са тъй сложни и тъй разнообразни, че в настоящия момент не могат да бъдат разгледани в своята цялост само от един човек.
Главните действащи лица, които ангажираха България в световния конфликт към страната на централните империи и които водиха българската армия по бойните полета, не са си казали още думата, а това е от важно значение за откриване на истинските причини за голямото и неизмеримо народно нещастие.
Бидейки обаче в един от най-важните периоди на войната твърде близко до главното командване, аз имах възможността да бъда в течение на много неща и да съдя непосредствено за събитията, които ден по ден ни приближаваха към една неизбежна катастрофа. И мене се чини, че е мой обществен дълг да кажа онова, което мисля, и онова, което зная, по воденето на войната и по причините на нашето военно поражение.
Нека обаче се знае, че тази книга не е написана против никого и в защита на никого. Още през ноември 1918 година, в битността ми началник на Оперативното отделение на щаба на армията, аз връчих на министъра на войната един доклад върху причините на нашето поражение и сега, след три години, смятам, че е време да направя този доклад, малко разширен наистина в документалната си част, но с нищо неизменен в заключенията, достояние на обществото.
Длъжен съм да отбележа също тъй, че настоящата книга не е един чисто военно-научен труд. Тя скицира само по-едрите линии на операциите и обяснява тяхната вътрешна връзка. Но никоя операция, дори тази при Добро поле, която непосредствено стана причина да се отвори вратата на противника за старата граница на България, не е разгледана с оная техническа пълнота, с която е привично да се описват военните действия. Аз си поставих за начало да не разглеждам подробностите, как са протекли боевете, за да мога да запазя по-голяма обективност в преценките и по-голяма правдивост в изложението.
Днес, когато споровете за това, как са протекли действията пред атакувания фронт на 2. и 3. дивизия, се водят още с такава голяма жар и с такава невъздържаност, е мъчно да се съди за тях обективно. Вън от туй най-често отклонение от истината се забелязва в събитията, които принадлежат в областта на тактиката. Документите, които ни разясняват истинските действия в един бой, са твърде редки, защото малцина са ония, които отбелязват нещата пред самия бой и през времето, когато той се води. По-късно, когато се пишат спомените, събитията много пъти губят от точността си, защото забравата, частният интерес, пристрастието и много други обстоятелства се вмъкват, за да намалят кредита на подобни описания. Ето защо в тази област твърде мъчно могат да се установят фактите в тяхната пълна достоверност, а следователно лесно може да се попадне в грешки при преценката на самите събития.
За изводите на тази книга аз си послужих главно с донесенията, които се получиха в щаба на Действащата армия в дните, когато се водеха още действията, и смятам, че това е достатъчно. Както ще се разбере, когато читателят прелисти настоящата книга, за мене Добро поле не е причина за нашето военно крушение. Добро поле е само последица от много причини, които го предшестваха и които бяха подготвили условията за създаването му. При положението, в което се намираше българската армия още през лятото на 1918 година, едно Добро поле неминуемо трябваше да дойде, щом противникът се решеше да атакува решително и с големи сили в някоя посока на фронта. Плодът беше узрял, само трябваше да се откъсне.
В историята се открива на всяка крачка едно частно условие, което в един момент идва да измени най-солидно обоснованите комбинации. Колко по-лесно това частно условие можеше да разруши комбинации, които самото българското Главно командване още през юли 1918 година считаше не по силите на българската армия.
Във всяко разтягане на предметите има един предел, който не може да се задмине без риск на скъсване. И ако това скъсване последва, не е грешката само в материала. Това е особено вярно, когато този материал се състои от живи същества, които мислят и разсъждават, и в това отношение сентенцията на Наполеон, че на война всичко зависи от един човек – главнокомандващия, – намира най-бляскаво своето оправдание.
Да се командва, значи да се предвижда. И тази предвидливост не липсваше на българското Главно командване, само че то беше безсилно да накара да се възприемат неговите разбирания по воденето на операциите на Балканите и да направи да се зачита неговата воля. По този начин много работи бяха оставени на случая и всичкото упование за добрия изход на войната се градеше върху надеждата, че на Западния фронт Германия ще победи – надежда, която самото германско Главно командване беше изгубило много месеци по-рано от датата на българското поражение.
В страниците, които следват, аз се помъчих да възпроизведа събитията чрез съответен подбор на фактите в техния истински вид и чрез преценка на значението на тези същи факти, поставени всред всички материални и духовни условия, при които се развиха събитията. Моята задача обаче не е да критикувам личностите, а да посоча някои от пътищата за търсене на истинските причини за нашето поражение. Нека и други след мене по-големи и по-важни фактори кажат своята дума.
София, януари 1922 г.
Глава I
Намесването на България в Световната война
• Букурещкият мир и положението след Балканската война
• Националните стремежи на българите
• Ролята на българския цар
• Трите възможности: неутралитет докрай; намесване във войната към страната на Съглашението; намесване във войната към страната на Съюза
• Народните чувства към Русия, Англия, Франция и Германия
• Военното положение. Защо отидохме с Германия
През 1912 и 1913 година България води две големи войни за политическото обединение в една държава на българското племе. В съюз със сърби, гърци и черногорци, които също така мереха сломяването на едно иго, което тежеше на техните сънародници, българите туриха на разположение всичките си сили за борба срещу турската империя. След кървави боеве с турската армия, тежестта на които падна изключително върху българския войник, турската съпротива беше сломена и мирният договор за завършване на войната, подписан в Лондон през май 1913 година, даваше във владение на съюзниците всичките европейски територии на турската империя западно от линията Енос – Мидия. Несъгласието между съюзниците за подялбата на тези освободени земи въз основа на принципа на националностите и съобразно сключените предварително договори стана причина за нова война между България и нейните съюзници. В тази неравна борба срещу България се опълчиха още Турция, която отхвърли Лондонския договор, и Румъния, войските на която стигнаха без всякаква съпротива до София – столицата на Българското царство.
Така срещу България застанаха въоръжените сили на Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция и на българския народ бе писано да изпие до дъно горчивата чаша на едно поражение след славни бойни дела. Договорът за мир, подписан в Букурещ през юли 1913 година, тури край на войната между България и бившите й съюзници заедно с Румъния, а един по-послешен договор за мир, подписан в Цариград през септември същата година, прекъсна положението на война между България и Турция. По силата на тези договори България биде лишена от територии, които й принадлежаха, и от онази част на Македония, гдето се чува само българска реч и която, според договора със Сърбия, беше предвидена като неделима част от Българското царство5.
Така несправедливият Букурещки договор за мир отвори една голяма болезнена рана в здравия организъм на българския народ. Душата на българина, покрусена от една междусъседска политика, която го лиши от плодовете на победи, спечелени с жертви и усилия, които, отделно взети, надминаваха жертвите и усилията, положени общо от сърби и гърци, не можеше да се примири с този акт на насилие. Изгубването на Македония, Добруджа и Източна Тракия тежеше на всички и при общото разочарование на първо време поради безсилието, в което се намирахме, малко по малко се създаваше едно ободряващо настроение в обществото, което се крепеше с надеждата, че времето ще създаде условия за поправяне на неправдата. Самото заявление в царския манифест, с който се обявяваше на армията сключеният в Букурещ договор, че свиваме знамената си за по-добри дни, беше вече един протест срещу насилието и една програма за бъдещето. Още със сключването на мира следователно се готвеше нова война срещу нашите съседи, ако те не биха се съгласили доброволно да ни върнат отнетите земи.
За българския народ и за българската политика във външно отношение имаше една точно определена цел – обединението на българското племе. За постигане на тази цел, която беше идеал на много поколения, българската политика трябваше да си послужи с всички средства, за да сломи упорството на сърби, гърци и румънци, като в краен случай им наложи своето право чрез силата на оръжието. За този последен случай обаче беше крайно необходимо да се избере добре моментът, когато задружната въоръжена сила на нашите съседи не би била в положение да се нахвърли едновременно върху нашата армия.
Избухването на Голямата световна война съживи във всички обществени кръгове в България надеждите, че неправдата, извършена в Букурещ, ще може да се поправи чрез приятелски разбирания със съседите или със сила. Въпросът беше само да се изберат най-правилни пътища и да се издебне моментът.
Че Македония, Добруджа и Тракия, жизнена част от българското тяло, бяха страстно желани от българския народ, е безсъмнено. Да се отречем от тях, би значило да се откажем от онова, което е било и което е наша история. Не от чувство на интерес ние желаехме тези земи. Ние искахме Македония, Добруджа и Тракия, ние протягахме ръка към тях с онова топло чувство, с което майката се стреми към своите отделени чеда. Но и в този благороден стремеж към обединение ние не биваше да допуснем, щото чувствата да се разразят в нетърпение, което не ни позволи да преценим спокойно силите на народите, ангажирани във великата война, както и да теглим правилно заключение от настроенията на момента към вътрешността на царството във връзка с обществената култура на българския народ.
До днес не са напълно познати политическите разговори, които са предшествали намесата на България във войната. Но от онова, което се знае, ако се съди по изнесените документи, става ясно, че правителството, което управляваше България през 1915 година, е имало да се спре върху три положения:
1) да стои настрана от световния конфликт, като запази пълен неутралитет;
2) да се намеси във войната като съюзник на силите от Съглашението;
3) да се намеси във войната като съюзник на Централните сили.
Неутралитетът беше едно от положенията, което съвпадаше с настроението на голямото мнозинство от българския народ. Наистина това положение можеше да ни създаде големи мъчнотии поради факта, че ние се намирахме между държави, които воюваха, обаче не можеше да се допусне, че тези мъчнотии биха се изразили в скоро време в един въоръжен натиск срещу България от страна на една от воюващите групировки. Колкото се отнася до Германия, тя не би се решила на една подобна стъпка, която при отрицателното държане на опозицията би означавала увеличение на числото на враговете й с още един. Въоръженият натиск от страна на Съглашението изглеждаше по-вероятен. Като се облегнеше на известни обществени течения у нас, Съглашението би имало всички шансове да види, както по-сетне стана с Гърция, България на своя страна. Пълният неутралитет обаче до края на войната, ако би бил възможен, би имал едно друго съществено неудобство за целите на българската политика – то е да не видим осъществен напълно нашия скъп идеал за обединение. Това последно обстоятелство налагаше само по себе си необходимостта в един пригоден момент да станем от зрители дейци в тази кървава драма, която раздруса от основи европейския свят, защото историята ни учи, и фактите го показват, че в международните спорове правото и справедливостта имат значение дотолкова, доколкото са подкрепени със сила. Поради мястото, което заемахме, и поради целите, които преследвахме, ако даже бихме били в състояние да запазим неутралитет до края на световната война, ние не можехме да се надяваме на едно снизходително третиране от страна на победителите и бихме били лишени от моралната основа да предявяваме каквито и да било искания, макар и от правна гледна точка неатакуеми, за пълното обединение на нашето племе. Ако е вярно, както казва един стар философ, че всяко същество получава от природата своя дял на право в съотношение със силата, която има за живот и борба, една млада нация като нашата не би могла, без риск на обезличаване, да се държи настрана в борбата, от изхода на която щеше да зависи нейният бъдещ живот. Това е още по-вярно и затуй, че при степента на цивилизация, в която се намират балканските народи, ние бихме станали прицелна точка на тяхната завист и обект на бъдещи действия.
Поради тези причини пълният неутралитет до края на войната, ако даже би бил възможен, не би бил желан. Наистина широките маси на народа нямаха напълно това схващане на въпроса, но те инстинктивно разбираха, че намесата ни в световната война трябваше да дойде като последица от една наложена ни необходимост. Даже и тези, които бяха крайни в желанието си да се пази неутралитет на всяка цена, не бяха чужди на идеята, че неправдата, извършена към България чрез договора за мир в Букурещ, трябваше да се поправи, което в края на краищата пак щеше неминуемо да докара до едно намесване на България в световния конфликт, макар и към неговия край.
Нам следователно предстоеше да избираме рано или късно едно от двете решения: със Съглашението против Тройния съюз, или с Тройния съюз против Съглашението.
Не може да се скрие, че когато се поставяше така въпросът, народните тежнения бяха изобщо да се върви с групировката, в която се намираха Русия, Англия и Франция. Морални причини, чувство на признателност подтикваха българите в голямото си мнозинство да дадат своята дан на отплата към тези, които бяха сродени с тях по кръв и които бяха техни освободители от турското иго. Че в това отношение Русия беше близко до нашето сърце, не иска и дума.
Англия се ползваше с голям престиж на силна и морална държава. Пресни бяха още в паметта на българите спомените от застъпничеството на велики държавници и обществени дейци в Англия в полза на нашето освобождение. Наистина Берлинският конгрес дойде да позатъмни малко светлите и благородни пориви на едни от най-добрите й синове, обаче бъдещето показа, че делото на Биконсфилда не е било насочено против независимостта на България. Голямата подкрепа, която английската дипломация ни даде в тежките борби, които водихме от 1885 година насам за независимост и обединение, отново възвърна вярата на масата от народа в нейното доброжелателство към България. У ръководните хора на страната преобладаваше убеждението, че намесата на Англия във войната означава борба до крайна победа.
Франция в духовно отношение заемаше особено място в нашия обществен живот. Българската интелигенция в голямото си мнозинство беше излязла из френските университети и българската младеж, тъй свободолюбива и тъй демократична, се възпитаваше в духа на френската демокрация. Широкото разпространение на френския език в страната даваше възможност на един по-широк слой от народа да се възпитава и образова непосредствено от френската литература и наука. Това създаваше една духовна връзка и даваше възможност на българите да опознаят Франция чрез нейните най-първи хора и да я обикнат.
Колкото се отнасяше до Германия, тя в духовно отношение играеше доста малка роля в съзнанието на българите. Особено германската солидарност в действието и мисленето правеше впечатление на всички. Германската дисциплина, германският ред, германската работа, германската приложна наука възбуждаха наистина удивление, но германецът остана чужд за българската душа. Още много преди войната германците бяха приятели на турците и реорганизатори на тяхната войска. През време на войната срещу Турция през 1912 година много германски офицери се биха в редовете на турците срещу българите, а през 1913 година, при сключването на Букурещкия мир, германската политика даде пълна подкрепа за задоволяването на гръцките желания. При това положение за някои по-благоприятни настроения на българите към Германия, отколкото към силите от Съглашението, не можеше да се говори. Все пак обаче след Балканската война поради груби грешки на френската и руската политика и поради непочтителния език на френската преса към България известни политически течения в страната потърсиха подкрепа в Германия. Тъй се създадоха връзки, които не намираха здрава опора в чувстванията на българите, но които се крепяха на известен интерес, който в момента не можеше да бъде пренебрегнат.
При тези предпоставки беше ясно, че в морално отношение по-естествен съюзник за българите от Великите сили на Съглашението не можеше да има. И ако при все това българският народ тръгна и се би против тези същи сили, за това има причини, които ние трябва да издирим. Грешката не е само наша, тя е и тяхна, тя е може би толкова наша, колкото и тяхна.
Психологията на един победен народ е всякога една и съща – да търси да възвърне накърнения си военен престиж и да се стреми да си осигури ония придобивки, които той смята за свое право и които му са били отнети. Събитията от 1913 година бяха още тъй пресни в паметта на всички, че когато се говореше за едно сътрудничество със сърбите, мъчно можеха да се забравят враждебностите от вчера. За да се направи такъв прелом в душата на българина и за да се отзове той на позива на Съглашенските представители в София за една борба срещу Турция и Германия в сътрудничеството на сърбите, необходимо беше да се даде на българския народ да почувства веднага, че постановленията на Букурещкия договор се унищожават от деня, когато българската армия ще влезе в действие. Това не можеше да стане, защото никоя от Великите сили на Съглашението не би могла да гарантира, че така увредена, Сърбия не би намерила за по-изгодно, вместо да продължи борбата, да потърси други пътища за закрепване на положението си. Само присъствието на съглашенски сили на Балканите би могло да въздейства за правилното поставяне на въпросите с оглед на общите интереси между българи и сърби, но такива сили липсваха. Това беше още по-необходимо и затуй, защото не трябваше да се забравя, че един от най-важните фактори в управлението на страната беше българският цар.
Царят на българите беше прегърнал общобългарския идеал за обединението на българското племе и желанието, което той имаше, да остави на историята едно име като това на великите български царе, блазнеше амбицията му на коронован глава. След като преживя големи разочарования в това направление през 1913 година, той беше станал мълчалив и до известна степен уединен. При тези условия естествено личното чувство у него клонеше към разплата със съседите и между всичките възможни комбинации, които биха се представили за реализиране на българския общ идеал, той би предпочел не онази, която би го довела до целта с по-малко усилия и рискове, а тази, която, макар и с по-големи жертви и рискове, би му дала възможност да види едновременно с обединението на българското племе също тъй повалени и тези, които бяха негови съюзници през 1912 година. В това психическо настроение на царя на българите се криеше една голяма опасност за бъдещето на нашата страна, която само една предвидлива политика на правителството, подпомогната от силната подкрепа на държавите от Съглашението, можеше да отстрани.
За съжаление обаче, когато най-много се говореше за намесата на България във войната, пълномощните министри на Съглашението в София не можаха да схванат копнежите на българската душа и не съумяха или не пожелаха да предявят исканията си за намесване на България в тяхна полза с твърдост и решителност, които да не дават място на колебания. По такъв начин периодът от май до септември 1915 година премина само с размяна на ноти, които най-после дойдоха да конкретизират положението, че силите на Съглашението гарантират на България безспорната зона от Македония според договора от 1912 година, ако войната се завършеше благополучно.
През това време германската дипломация работеше най-усилено. Принц Хохенлое-Лангенбург, и Мекленбургският херцог, натоварени да водят преговорите за съюз между Германия и България, успяха да убедят българското правителство, че военното положение на централните империи е блестящо, че Румъния и Гърция ще пазят пълен неутралитет, в случай че България се намеси във войната на страната на Германия, че усилията за сломяване на Сърбия няма да бъдат големи и че най-после в замяна на подкрепата, която България ще даде на Съюза, тя ще получи като териториални придобивки цяла Македония, част от Сърбия, корекция на границите откъм Турция и евентуално и земите от Турската империя, които се паднаха на гърците през 1913 година, и Българска Добруджа от 1912 година с една корекция на границата в полза на България. Всичко туй беше тъй примамливо, че правителството на България, без оглед на големите цели на световния конфликт, който бе докарал до ужасна кървава разправа най-цивилизованите народи в Европа, реши, че моментът е твърде благоприятен да се направи първата смела стъпка към унищожението на Букурещкия договор, като се смаже Сърбия.
Да се убеждава в това царят на българите, нямаше нужда. Неговите лични чувства и връзки бяха всецяло на страната на престарелия австро-унгарски император, а с това заедно по необходимост – на страната на Съюза. И в това отношение той намери в правителството на д-р Радославов хората, които вярваха безпределно в германската мощ и в успеха на централните империи.
Към края на месец август беше вече известно, че България ще бъде съюзник на Германия. И в този краен момент се намериха в страната политически мъже, които казваха открито на всички, че избраният път е погрешен; обаче жребият беше вече хвърлен.
Да се направи една правилна преценка доколко военното положение на централните империи можеше да дава надежда за един близък окончателен мир, днес не е мъчно. В момента обаче, когато правителството реши да вкара България във войната, военните събития се представяха под една светлина, която оставяше още много тъмни ъгли. Самият развой на събитията показа, че никакви предварителни предвиждания не можеха да отидат до безпогрешност. През това време привидно Германия беше още най-голямата бойна сила. Тя беше зарегистрирала важни успехи срещу русите. Чрез Макензен тя спаси австрийците от тежката криза, която преживяваха, и измести много на изток руския фронт, който от Карпатите застрашаваше унгарската равнина. Във Франция обаче се водеха тежки боеве, при които французи и англичани бяха нападателите, а германците търпяха частични неуспехи. Турската отбрана на Дарданелите се намираше в критическо положение. Съпротивата на турската армия се изчисляваше на седмици и дни. Големи бяха лишенията на тази армия, но главно тя страдаше от липса на муниции. На Изонцо италианците бяха нападателите, а австрийците само отбиваха ударите им. Така се рисуваше накратко във външно отношение военното положение. Към това трябваше да се прибави още една обективна данна: през септември 1915 година Съглашението по количеството на войските си надминаваше вече значително войските на Съюза. Големи бяха също тъй и интересите, ангажирани в тази война, а при тези условия мъчно можеше да се каже със сигурност и увереност, че Германия ще наложи в скоро време волята си над многобройните си противници. Прибавена към това и слабата гаранция, която ни се даваше, че Гърция и Румъния ще пазят безусловен неутралитет, ще се разбере доколко крачката, която правителството направи на 23 септември 1915 година, когато заповяда обща мобилизация на всички въоръжени сили на Царството, беше съпроводена с първоначални опасности.
Така намесата на България в световната война като съюзница на централните империи беше решена и всички обществени течения в страната бяха поставени от правителството пред един свършен факт. Да се противодейства на това решение на правителството, не беше възможно. В една конституционна и парламентарна страна като нашата всякога, когато едно правителство взема съдбоносни решения, както беше в случая, народът е склонен да вярва, че то действа с оглед на общите национални интереси и че то притежава сведения, които го поставят в положение да съди по-добре и по-вярно за събитията, отколкото това може да направи отделният гражданин, който не е осветлен напълно по всички обстоятелства. И водителите на парламентарната опозиция изпълниха своя дълг, като изтъкнаха пред цар и правителство, че намират избрания път за опасен и даже катастрофален за страната. Да се отиде по-нататък в един момент, когато българският народ беше позван на върховни усилия, не можеше. И ако въпреки ясните предупреждения на опозицията правителството остана на своето решение, основанието на това ние виждаме само в едно – в желанието да се завърши делото за обединението на българското племе отведнъж и по най-късия път. На тази идея не бяха чужди и някои от македонските кръгове, които също тъй горяха от нетърпение да видят час по-скоро родината си свободна.
По такъв начин правителството избра един от най-кратките, но в същото време един от най-трудните пътища, които ни водеха към достигане на един за нас неделим идеал. Само в това се състои вътрешната хубост на едно дело, което ни доведе до самопожертване и до днешните тежки дни. И нека това самопожертване и кръвта, пролята обилно по полята на Сърбия, Македония и Добруджа за този скъп идеал – обединението на българското племе, – бъде най-силното опровержение срещу онези хули, които ни се отправят, че българският народ се намесил във войната с централните империи, воден само от чувството на отмъщение и за лесен грабеж.
Тук обаче трябва да се каже, че ако българският народ още в началото на войната се яви единен относително нейните цели, той беше разделен по въпросите за пътищата, по които тези цели трябваше да бъдат постигнати. Това вече беше една слабост на сцеплението за борба, която най-ясно изпъкна в тежките дни.
Из „Защо не победихме? 1915–1918”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар