Писателят Калин Терзийски: Любовта може дори да те убие, случвало ми се е

Калин Терзийски е български поет, писател и сценарист. Роден е в София, където и израства. Завършва медицина, след което специализира психиатрия. Докато работи, успоредно с това започва да пише за вестници и списания. Автор е на сборници с разкази, стихосбирки и романи. В момента работи върху новата си книга “Разкажи ми нещо”. Участва в риалити предаването “Фермата”, което напуска поради здравословни проблеми.

- Как се чувствате, след като излязохте от риалити предаването “Фермата”?

- За мен участието във “Фермата” беше едно от най-вълнуващите и силни преживявания. Първо, защото работих много усилено и не си щадях силите по никакъв начин и второ, защото срещнах прекрасни българи. Те промениха мнението ми за хората в България въобще. От това, което съм писал в последните години, си личи, че едно от нещата, което наистина ме дразни у българите, е това, че непрекъснато се оплакват и смятат, че са много зле, че са нещастни и животът им е ужасен. Най-лошото е, че всъщност държавата за тях е някаква абстракция, назовавана като системата, а обществото сякаш им дължи нещо, защото те не могат да се оправят сами. Във “Фермата” видях едни силни мъже и жени, които могат да се справят с всичко без чужда помощ. Това е наистина вдъхновяващо.

- Кой смятате, че трябва да спечели “Фермата”?

- Финци, естествено. Той е най-близкият ми приятел в предаването. Въпреки това нямам абсолютен фаворит, защото всички са достойни. Ако спечели Силвето, също ще съм щастлив. Ако спечели Стоян, пак ще се радвам.

- Имаше ли момент във “Фермата”, когато ви беше трудно да се справите със задачите?

- За съжаление аз бях най-възрастният човек в предаването и имах сърдечни проблеми. Въпреки тях продължих да работя. В един момент получих много тежка аритмия и трябваше да вляза в болница. След това се върнах и отново се впуснах в работа за 3-4 дни, след които се наложи да изляза окончателно.

- Защо решихте да участвате във “Фермата”?

- Покани ме Иван, който ми е приятел и когото аз много харесвам. Освен това трябваше да изкарам парите, които се дават като хонорар на т. нар. известни, защото имам дъщеря, която учи медицина в Берлин. Тя се нуждае от издръжка. Аз съм и писател, а е трудно човек да живее само с писането си в България. Направо е непосилно, но аз продължавам да го правя. Това е все едно да продаваш пясък на Саудитска Арабия.

- Трудно ли ви беше да живеете с Елен Колева във “Фермата”?

- Не, Елен е чудеснa и с нея се разбирахме много добре. Тя е изключително силно и работливо момиче. Всъщност хората се разбират, само идиотите някак намират причини да не го правят. Добрите винаги намират общ език. Това, че преди са живели заедно, а сега вече не, няма никакво значение. Щом работят, месят хляб заедно и си сипват един на друг леща, значи всичко е наред между тях.

- Кога разбрахте, че между вас са останали само приятелски чувства?

- Когато си човек като мен, обикновено имаш много приятелки, които ти пишат какви ли не неща, идват ти на гости и така нататък. Всъщност с Елен имахме съвсем обикновен мъжко-женски конфликт. Ревността попречи на нашата връзка.

- В медиите се появи твърдението, че сте се върнали при жена си. Това вярно ли е?

- Не, не съм се върнал все още, но с нея сме в много добри отношения. Най-вероятно ще бъдем пак заедно, защото трябва да си припомним, че човек някой ден ще умре и тогава е по-добре да не бъде сам.

- Изпитвате ли все още любов към жена си?

- Разбира се, че да.

- А кога се влюбихте за първи път?

- Кога се влюбих за първи път въобще ли? Тогава бях 7-годишен. Имаше едно много красиво момиче, за което всъщност съм писал стихотворение. Беше с година по-голяма от мен. Тогава видях истинския съвършен бистър диамант - видях най-красивото същество, което може да си представи човек. Тя беше стройна, чернокоса и синеока млада балерина. Оттогава всичко останало беше вече компромис, защото тя беше съвършена, а след нея имаше хубави, приятни и интересни жени.

- Какво за вас е любовта?

- Понякога е нещо много приятно, като да хапнеш топъл хляб с прясно сирене или като чаша топъл чай. Понякога обаче прилича повече на много тежка болест. Любовта е различна, може дори да те убие, случвало ми се е. Имам и един такъв роман “Любовта на 45-годишния мъж”. Влюбих се в една млада актриса, Диана Димитрова. Имахме сравнително кратка връзка, но болката и силата ѝ продължи една година, в която аз наистина бях като умрял. Беше много страшно.

- Какво ви подтикна да посегнете към чашката във “Фермата"?

- Фразеологизмът “да посегна към чашката” ми звучи смешно и глупаво. Аз не посягам към чашката, аз съм алкохолик, който просто понякога получава рецидиви на алкохолната си болест. Алкохолиците не се напиват, те пият, за да са в добро състояние, да са в кондиция и когато не го правят, се чувстват ужасно зле. Има много институти в света, които се занимават с този проблем. Самият аз съм успял да излекувам доста хора от алкохолизъм. Когато не пиех дори една капка, можех да дам такава воля и дух на зависимите от алкохола, че те спираха. Мисля, че някой ден ще го направя пак.

- Вие сте човек, който се бори със зависимостта си към алкохола, какво ви мотивира?

- Преди да вляза във “Фермата”, пиех много. Петнайсет дни преди предаването си казах, че спирам и това е. Алкохолната абстиненция е толкова мъчително нещо, че човек трудно може да има реална представа за нея. Чувството е сякаш те горят жив, но някак много по-болезнено. Толкова мъчително нещо не пожелавам на никого. Тогава просто лежиш, потиш се, трепериш и стискаш зъби, за да издържиш. И примерно след 4-5 дни нещата започват да отминават. На петнайсетия ден бях готов да вляза във “Фермата” и успях здраво да се хвърля в работата. Човек се хваща и се преборва със зависимостта. Понякога наистина е ужасяващо. Песента “Анджи” на “Роулинг Стоунс” е една от най-прочутите на XX в. Много хора смятат, че е написана за любимата на Миг Джагър. Всъщност китаристът на групата Кийт Ричардс е бил в клиника на това, което се нарича cold turkey, в превод - студена пуйка, т. е. спиране на всякакъв алкохол и наркотици без друго лечение освен пълното въздържание. Тогава, в клиниката, написал песента за дъщеря си, а не за някаква любима. Както казах в свой разговор с Иван и Андрей, да се пребориш с алкохолизма, е все едно да паднеш от петия етаж, след това да се изправиш и да тръгнеш да летиш в Космоса. Необходими са ужасни сили, каквито малко хора могат да си представят.

- Вие този ли принцип следвате, на тотално въздържание?

- Да, така трябва. По принцип рязкото спиране е много опасно. Но когато си се отказал от алкохола, трябва наистина да е така, защото опиташ ли пак, се връщаш обратно към него. Рязкото спиране обаче не е много полезно за по-възрастните хора. То може да доведе до сериозни проблеми със сърцето, хипертонични кризи и т.н., което ми се е случвало неведнъж. Единственото нещо, което наистина има човек и е от значение, е смелостта. Ако я имаш, всичко ще бъде наред, защото след нея следват любовта и щастието.

- Кой е най-щастливият момент, за който се сещате?

- Мисля, че най-щастливият момент, който си спомням, са тези 46 години живот, които преживях досега.

- Работите ли върху следващата си книга?

- В момента пиша голям роман, който се казва “Разкажи ми нещо”. Той е за писател, който говори с млада писателка. Те обаче седят от двете страни на решетка в една психиатрична клиника. Още в началото главният герой казва: “Ето сега ще ви обясня какво всъщност означава писането.” Аз до края на романа няма да ви кажа кой е вътре в лудницата и кой е отвън. Може би след 3-4 месеца романът ще бъде готов. Ще се забави, защото в края на ноември заминавам на голямо турне в Германия. Имам издадени четири книги на немски и ще обиколя Мюнхен, Цюрих, Гьотинген, Мюнстер и т.н. След турнето ще се захвана главно с писане.

- Кое е първото нещо, което сте написали?

- Започнах да пиша на 17-годишна възраст. Тогава заедно с един мой много добър приятел решихме да създадем поезия, която наричахме “стихове на тъмно”. Тогава бяхме ученици в националната математическа гимназия и всякакъв вид литература от сорта на момичешките стихове ни бяха противни. Затова започнахме да пишем психо-лингвистична поезия. Тя е нещо много особено, защото е начин да изразяваш нещата не както са в общоприетия смисъл, а както само на тебе ти звучат правилно. Например, като кажем думата ряпа, един човек има едни асоциации, а друг - съвем различни. Тогава интелектуалното в поезията ни беше прекалено много. Дори и сега стиховете ни биха били трудни за разбиране, въпреки че са смешни и жизнерадостни. Хората си мислят, че аз съм писател, който просто си описва живота по най-елементарен начин. Не можете да си представите какъв чудовищен умствен труд се полага, за да се пише така обаче. Става въпрос наистина за нещо изключително сложно.

- Какво ви дава и какво ви отнема любовта към писането?

- Думата пиша сякаш омаловажава самия процес. По-точно е да използваме глагола разказваш, защото да разказваш истории е едно от най-прекрасните неща на света. Омир например никога не е писал. Той е бил сляп. Стоял е с едно момченце, което е свирело на арфа, докато той е разказвал “Илиада”.