Една гореща молба

Автор: Деница Иванова

Един напълно обикновен и скучен ден. Нищо интересно. Чудех се с какво да запълня времето си и реших да се разходя. По пътя се загледах в църквата както всеки път и очаквах да е пуста, но този път не беше така.

Погледа ми се спря на едно момиче, което излизаше от двора й - то се прекръсти, но не тръгна. Спря се и се загледа първо в малката, но красива постройка, после нагоре към купола на църквата и накрая погледа й се зарея към небето. Взираше се така сякаш гледа най-невероятната картина - дълго, без да помръдва. Но всъщност нищо по-интересно от обикновено. Денят беше приятен, от първите по-топли дни, предвещаващи началото на лятото. Небето беше ясно, тук - там се виждаха малки бели облачета, но нищо необикновено, нищо което толкова да привлече вниманието й.

Тогава изведнъж погледа й се отклони настрани и за момент успях да погледна в очите й. Сякаш видях всичко: болката, сълзите, горещите молби. Тогава ми стана ясно защо се е взирала толкова настоятелно. В очите й имаше страшна тъга, но и надежда, молба, която е била отправена към Бога на ум много пъти, отново и отново.

Загледах се в нея. Беше красиво момиче, стройно, нежно, с топли очи, но зачервени очи. По бледото й лице се стичаха бавно две сълзи - знаци на разкъсваща болка. Болка, причинена навярно от разочарованието, от загубените мечти, от всички надежди, които са се превърнали в илюзии. Виждах в очите й обвиненията, че е сгрешила, че е глупава, че не е трябвало да вярва. Горкото момиче, сигурно някой глупак я е излъгал и наранил, както става винаги. Но тя ще продължи да търси вината в себе си. Ще продължи да пита Бог: "Защо?" Отговор едва ли ще получи.

Спомних си от къде ми е позната, но в началото не можах да я позная. Преди време тя беше друга. Беше весела, усмихната, леко наивна и винаги вярваща в хората, затова понякога оставаше разочарована от тях, но бързо забравяше. Искаше да обича и да бъде обичана, но май така и не й провървя. Не знам дали намери някого, ала в последно време една тайнствена усмивка все озаряваше лицето й. Сега то беше неузнаваемо.

Тя погледна за последен път в небето, сведе очи към земята и тръгна нанякъде без да вижда пътя...

Ако искаш да публикуваме твои творби - проза, поезия, рисунки или друго, пращай ги със subject: Таланти на [email protected]