Греди Асса: Нарисувах мъничка Европа, похитена от огромен бик

С негова изложба се открива новата столична галерия “Контраст”

Светлият салон на най-новата столична галерия “Контраст” (ул. “Цар Самуил” 49) още мирише на боя, а към нея се прибавя финият аромат на терпентин - “парфюма на художника”, както го нарича Греди Асса. Той се излъчва от картините му, вече окачени по стените, някои от които току-що са напуснали ателието му. Други обаче съхраняват погледа му към света повече от 40 години назад и затова изложбата му е наречена “Нещо като автобиография”. Ще се открие тази вечер от проф. Аксиния Джурова.

“Новата ни галерия си поставя високи критерии още в своето начало, като избра един от най-изтъкнатите ни съвременни творци Греди Асса за своята премиера. Ние вярваме и в неговото кредо

“Изкуството е

празник и наслада!” Разбира се, художникът също ни избра, като се довери на екипа и показа най-доброто от ателието си в настоящата изложба”, казват кураторите. А проф. Асса е наистина щастлив! Очите му сияят, той бързо сочи картина след картина, показва, разказва, шегува се. Късмет е лично авторът да ви е гид в своята изложба...

- Ето,

това е мой ранен

автопортрет

На окото ми има обектив, защото художникът трябва да гледа света през обектива на своето изкуство, да вижда невидимото за другите, да се вгледа в нещо, в което никой друг не се вглежда... За своята 50-годишнина нарисувах картина със захарен памук. Защо, питаха ме. Ами защото това беше най-цветното нещо в Плевен (родният град на художника - б.а.) Цветно и ти дава едно такова усещане за сладост. На спомените, на детството. Това е част от моята автобиография. Това са проблясъци в сетивата, работа на твоето въображение, а това е най-важното - всичко друго сме виждали. Новото въображение носи нов начин на мислене. Неочакваното ме възпламенява.

- А това е моя картина,

рисувана върху

шперплат,

дори една е върху палитрата ми. Нямах пари за платно. Днешните студенти... Не мисля, че изпитват такива трудности в тези дигитализирани времена. И най-хубавото е, че няма наши студенти безработни. (Проф. Греди Асса преподава в катедра “Мода” в Националната художествена академия - б.а.)

- А това голямо платно - 2 на 2 метра - ако знаете колко трудно се рисува, качваш се на стълбата, слизаш, пак нагоре - не ти трябва фитнес, е

“Открадването на

Европа”

Горката ми Европа! Виждатели ли я? (Честно казано, не видяхме неговата Европа, докато професорът не ни я показа. А дали не се пошегува? - б.а.) Ами вижте я колко е мъничка - една такава миниатюрна златна точица върху бика. Дано да не ми я отвлекат. Аз вече съм проронил (и нарисувал) една огромна сълза за нея.

- А това са моите

10 въздишки

от Китай

Преди години показвах моя картина на бай Дечко Узунов. Той едва я погледна и попита: “А ти виждал ли си Великата китайска стена?”. Така мислеше той. В мащаби в континенти. Велик Учител. Европейски скроен. Винаги вървеше напред и нагоре от другите, като с трамплин.

В изложбата има няколко платна,

посветени на

великия Дечко Узунов (Голите тела – “Hommage за Дечко Узунов”), когото Греди Асса приема като свой учител - в прекия и преносния смисъл на думите и който е белязал и началото, и пътя на художника. “Това се усеща в ослепяващите със своята чистота перлени тонове на големите платна; в полагането на маслото с бърза и лека мазка и акварелна прозрачност; в усещането за живопис, правена на един дъх (“Островът - Малдивите”, 2011); в пластичния му израз с излъчване на хайку - лаконичен, но даващ възможност за многопластова интерпретация”, казва за Греди Асса проф. Джурова. А художникът си спомня една забавна случка. На една обща изложба маестрото се заглежда в негова картина и пита: “Кой е този аристократ на цвета? Я да го видя!”. Светлин Русев намерил Греди и го изтикал пред академика. Той дълго го измервал с поглед от горе до долу и рекъл: “А аз си те представях рус, висок, синеок... А ти нисичък, черничък...”

- Ами такъв съм си - нисичък, черничък. А когато харесаме нещо, все си представяме, че го е сътворил някой синеок и висок...

- Опитвали ли са се да ви сложат етикет?

- Да, в САЩ. Там обичат всичко да им е подредено, номерирано, опаковано. Там ме нарекоха неопоетичен експресионист. Добре звучи - като дума, с която да увиеш едно състояние. Не знам дали го уплътнявам, сякаш с времето експресионизмът избледнява.

- Вашият приятел Ани Илков казва, че вие сте щастлив с вашето изкуство, че то ви носи радост и наслада, че е празник...

- Щастлив съм! Доста си страдал, докато правиш една работа и не можеш и не можеш да стигнеш до точката на кипене. Но нали въобще заниманието с изкуство е да те повдигне - и теб, и зрителя, и слушателя...

Да те убеди, че

животът е прекрасен,

че ще оцелееш,

ще израснеш. Това кълбо от емоции, като го разчепкаш... Другото го знаем. Трябва да се радваме. Да показваме победите си, не тренировките, а само победите. Дадени ти са желанието и възможността да го правиш. Обичаш да го правиш. Това е игра, в която няма спиране. Колкото повече, толкова повече, казва Мечо Пух.

- Колко са лицата ви в тази ваша “Нещо като биография”? В нея има картини със заглавия като “Душата се вдига нагоре”, “Предчувствие”, “Полет”, “Раждане”, “Нощна пеперуда”...

- Художникът изпитва различни състояния на духа. Ти всъщност правиш документална снимка на времето, в което живееш, без да подозираш, че я създаваш. Изкуството е такава магма. То е плод на съществуването в момента. Ти си на прага на съществуването...

- Кога свършват съмненията?

- Когато си поставиш подписа - често забравям. Когато картината тръгне да излиза не само от теб, но от ателието. Но аз винаги давам на моите картини още малко живот в ателието. Водим диалог. Дали да поправя нещо, или да разваля... Този диалог никога не е окончателен. Спри се, казвам си. Стой. Не изкачвай тези четири етажа. Хората ходят на спа, на ресторанти, а ти все катериш стълбите.

Но пак се заливам

с терпентина,

моя парфюм Картината те обгръща, завладява те, не можеш без нея. Връзката е особена. Ти седиш в това гнездо на идеи и мислиш, и мислиш, и рисуваш, и се чувстваш безкрайно щастлив. Странна работа! Никой не те кара. Никой не те насилва. А ти си там, в ателието. Като композиторите. Посягаш към пианото. Две ноти, но да ги изсвириш, да ги изгладиш. Това е съдба. Вътрешният глас се обажда: “Пак седиш в ателието!”. Подскачам! Там обстановката е аскетична. А какви ателиета има... Но моето не ми позволява да се отпусна, да се рея, да мечтая. Вкарва ме в дисциплина. Изяждаш една ябълка. И започваш. Можеш да се забравиш да рисуваш...

Защо тези картини? За да имам възможност да кажа нещо, което за мен е важно. Важно е какво точно искаш да кажеш и по какъв начин ще се покажеш. Това изисква дисциплина! Какво за себе си разказваш? Имам няколко опорни точки към себе си. Различен съм, променям се. Дано е в положителна посока. Това ми дава възможност да разбера не само себе си, а и другите, да попадна в различни състояния. Дано и зрителите в галерия “Контраст” дойдат на тази разходка през годините, за видят живота ми, световете ми през моите очи, оцветен - аристократично, както би казал бай Дечко, от моята четка и палитра.