Поетите са с по-големи
тиражи от белетристите
(Продължение на разговора с дългогодишния шеф на книгоиздаването до 1989 г. Валентин Караманчев от броя от миналата сряда, 14 декември)
- Вълнува ме следният въпрос, г-н Караманчев. Да си представим, че през годините на соца книжният пазар изглеждаше като сегашния - с хиляди преводни заглавия и без никакви ограничения. При тази жестока конкуренция щяха ли да пробият писателите и поетите ни и да имат известността, на която се радваха? Западна литература се превеждаше малко...
- Как да се е превеждало малко?!
- Е, не както е сега.
- Кажете ми има ли друго издателство, което за 10 години да издаде 350 тома с апарат, с бележки, с всичко... Западна класика! Какви преводачи само работеха за издателство “Народна култура” - Димитри Иванов, Вълчев, Кръстан Дянков... Ние издавахме над 5 хиляди заглавия годишно. В Холандия излизаха 11 000 заглавия на година на английски. България да си скъса задника, не можеше да издаде повече. Защото не ги издавахме както сега по 1000 екземпляра. Издавахме ги в огромни тиражи, за каквито сега не може и да се говори. Книгата
“Отнесени от
вихъра” я издадохме
в стохиляден тираж, двата тома. Кажете ми сега какво ще излезе в България със стохиладен тираж? И се стигна дотам, че аз докладвам на секретариата на ЦК на БКП защо сме я издали.
- Чак секретариатът на ЦК се занимава с “Отнесени от вихъра”?!
- Срещу издаването на “Отнесени от вихъра” беше Гриша Филипов, тогава секретар на ЦК на БКП. Книгата била буржоазна и расистка. Той отговаряше за икономиката и му бяха внушили, че за тази книга ще отиде много хартия. И ме привикаха на заседание, на което освен Филипов бяха Чудомир Александров, Милко Балев, Йордан Йотов, Начо Папазов, Димитър Станишев.
Гриша Филипов яростно се възпротиви да се издава в огромен тираж една вредна книга, когато няма достатъчно хартия за тетрадки и учебници и за вестници и списания.
Никой не искаше да се конфронтира с него. Нещата отиваха към забрана, когато се обади Милко Балев. “Абе, Гриша, каква расистка, каква буржоазна е тази книга. Две години бях със смъртна присъда в единична килия. Плевенските ремсисти успяха да ми внесат “Отнесени от вихъра”. Тя поддържаше искрата на живота ми. Четях я от корица до корица. Препрочитах я не един път...” Гриша Филипов не се обади повече.
- Кой от българските писатели се радваше на най-големи тиражи?
- Тук има една необяснима логика. Говоря за поезията. Всяко издателство пускаше заявки до нашето обединение колко книги ще купи. А то купува толкова, колкото може да продаде. Появи ли се книга на Дамян Дамянов - заявката от книжарниците е 70 000. Зададе ли се книга от Станка Пенчева - 30-35 хиляди. Третият беше Евтим Евтимов. Ни Левчев, ни Димитър Методиев, ни Джагаров. Никой от авторите, дето бяха с власт, не надвишаваше 3-4 хиляди тираж. Такава беше стихията на търсенето.
- А от белетристите кой се радваше на най-големи тиражи?
- Тези, които пишеха в криминалния жанр. И по-масови книги. Радичков не се радваше на големи тиражи. Защото е сериозен автор. Веднъж му разказах една история и на него му стана много криво. Беше недоволен, че му издали “Спомени за коне” в малък тираж.
В Разлог ние имахме две книжарници, едната отговаряше за цялата околия. Ръководеше я една зъбата книжарка, страхотна. Като ида при нея, тя ми казваше: “Имам столове, ама няма да ти дам стол да седнеш.” Сядай ей на тия вързопи с книги. И ми показва вързопите, вързани с канап, с “Панорамата на българската литература” от Пантелей Зарев. Всяка година я издаваха. Седни, казва, да видиш как я караме ние тука. И един път ми показа такъв вързоп и с книгата на Радичков.
- Защо издавахте всяка година “Панорамата” на Зарев.
- Идва помощникът на Живков Димитър Методиев и ми казва
да видя как стои
въпросът
с “Панорамата”
на Пантелей Зарев, защото той подхвърлил на Живков, че тя не среща добро разбиране от издателите, а пък е нужна книга - без нея не могат да се подготвят за кандидат-студентските изпити. Издаваше я “Български писател”, доста автономно издателство, аз пипах в него с ръкавици. Плановете му се одобряваха през ръководството на СБП, а през нашето обединение минаваха само формално.
Проверявам и казвам на Методиев, че в книжарниците се трупат едно след друго иззданията, които пускаме всяка година или през година. Академикът протестирал, че “Наука и изкуство” започва да готви издание на Светлозар Игов - негова панорамна книга за българската литература. След два дни Методиев се обади - Живков казал, че ние си знаем работата...
- Излиза, че тогава с най-големи тиражи са били Богомил Райнов и Андрей Гуляшки, те пишеха най-много криминални романи. Така ли е?
- Андрей Гуляшки натискаше за големи тиражи и правеше щуротии. Той например беше от тези, които използваха връзките си с МВР.
- И Георги Марков е имал връзки с МВР...
- Ама не е правил за книгите си нищо. Такива като Гуляшки много експлоатираха това, че разработват тематика, която е близка до МВР.
- Да, Гуляшки пишеше за контраразузнаването.
- Контраразузнаването, границата... Как се казваше героят му...
- Авакум Захов.
- Така. Един път Гуляшки ми казва: “Валентине - и пуфка с лулата, - сега ще мога да обикалям районите, в които действат моите герои, защото МВР ми подари джип.
- Джип за подарък?!
- Подарък, обаче за да се изпише като държавно имущество, трябвало той да плати 1 лев. И тогава вече можело да се оформи документално.
Докато Богомил Райнов беше много достолепен човек. Той не се занимаваше с такива работи. Книгите му се търсеха, криминалните имам предвид. Докато другите - “Третият път” и книгите за баща му - не се търсеха толкова. Те бяха сериозни книги. Той нямаше да се обади и да иска нещо...
- Богомил Райнов искаше ли по-големи хонорари за книгите си?
- Не. Но ако е искал, ще му ги изплати издателството, ние не се занимавахме с хонорари.
- Как по принцип стояха нещата с хонорарите на българските писатели?
- Ще ви разкажа случай с Емилиян Станев, който работеше при нас в издателството, но идваше само в събота, защото тогава в сбота до обяд се работеше. Идваше, но не влизаше в редакцията при другите редактори, а право при мене да си изпие кафето. Оставяше ръкописите, които е взел миналата събота, и взимаше нови. Бяхме се разбрали с него да му издадем романа “Сибин, преславският княз”. Готвехме се за голямо издание, все пак ставаше дума за Емилиян Станев. Престиж за всяко издателство. Подготвихме се, намерихме един художник, Кожухаров, който беше направил илюстрациите.
Един ден ми се обажда колегата Ефрем Каранфилов, директор на “Български писател: “Валентине, Емилиян беше при мене. Той изтегля книгата си от вашето издателство и я дава на нас. Не мога да му откажа.” Обяснявам на Каранфилов какво сме направили, а той ми казва сами да се оправяме.
- Какво му казахте на Емилиян Станев?
- Бай Емилияне, знаеш как се отнасяме към тебе. Защо я даваш там? “Не ви харесвам илюстрациите.” Предлагам му той да посочи художника. “Не, не, решил съм.” Една събота, когато пак дойде при мене, му казах: “Бай Емилияне, поръчал съм ти кафе, но ме викат в “Голямата къща” (в ЦК на БКП - б. р.).
Докато си пиеш
кафето, прегледай
този договор...”
Не отидох в кафенето на писателите, защото Емилиян може да дойде там, а в кафенето на преводачите. Връщам се след два часа, договорът беше подписан.
- И как успяхте?
- Бях му определил хонорар, какъвто в “Български писател” нямаше да му дадат, защото там има вътрешна тарифа. Беше определено, че най-голям хонорар за поезия се плаща на Дора Габе и Багряна - по 14 лева на ред за стихотворение. На всички други поети - по низходяща линия надолу.
- А в прозата кои взимаха най-големите хонорари?
- На трима души - Емилиян Станев, Георги Караславов и на Димитър Талев - само един лев под максимума. На Емилиян аз написах максимума и никой не можеше да ме контролира. Определих му тираж, какъвто в другото издателство никога не могат да му дадат. Така бай Емилиян подписа и книгата излезе при нас.
В следващ брой:
Кои книги бяха арестувани и заключени в склада на Сливенския затвор
Коментари (0)
Вашият коментар