Василка единствена в България карала парен локомотив

Това било забранено на жените със закон заради тежкия труд, за нея направили изключение

Днес Василка Георгиева от Стара Загора празнува своята 84-а Коледа. Празнува при сина си Димо в София, но през лятото се връща в старозагорския си апартамент. Жилище в един от блоковете досами гарата, а в живота на леля Василка това е от голямо значение...

В друго време тази жена щеше да бъде герой - ако не на труда, поне щяха да я почетат с важен държавен орден. Защото тя е единствената жена в България и в историята на БДЖ, получила правото и работила като машинист на парен локомотив - една професия, запазена със закон само за мъже заради тежкия труд, който се полага в машината.

Беше удоволствие да я открия и да разговарям с нея преди повече от 5 години. Вчера само й честитих празниците по телефона. Но със сигурност зная, че името й е известно и тачено и досега сред локомотивните машинисти в България.

През есента на 2013 г. на гарата в Стара Загора спря атракционен влак с парен локомотив. Знаехме предварително за него и поканихме леля Василка да дойде на перона, за да й замирише на влак, както обичат да казват железничарите. Машинистите на парната машина, привикнали с интереса към работата им по гарите, се суетяха нещо около локомотива. Попитах единия дали знае коя е жената с белите коси отстрани, той, естествено, отговори, че не я познава. Но когато чу името й, веднага я покани да се качи горе в локомотива, дори й даде шапката си, за да се снима тя с нея. Както едно време...

Кой "кара влака" в едно семейство, където свекърът, синът и снахата са все локомотивни машинисти? Не познахте - свекървата Янка, която се е возила на влак само като обикновен пътник.

Така е било в семейството на Василка Георгиева от Стара Загора. А това е жената, която има запазено място в историята на БДЖ като първата и единствена у нас жена, машинист на парен локомотив. След време май и други правили опити да яхнат дизели и електровози, а сега Виолета Калоянова кара електрически влак в пловдивското депо, но само на Василка се паднал трудният професионален жребий да управлява по релсите пухтящите парни чудовища.

И само тя сред жените може с чиста съвест да каже, че е композирала черен влак от Бургас за София, както се пее в популярната градска песен. А и като се замисли човек, думата машинист по-скоро няма женски род - машинистка звучи почти като пилотка или нищо подобно.

Не ще и дума, че това е тежка, дори непосилна за една жена професия. Даже и в годините на социализма, когато беше модерно труженичките на "новото време" да бъхтат наравно с мъжете по трактори и самолети. Но за професията машинист и тогава забраната за жени важала "черно на бяло" чак и в условията за прием на курсисти и в железопътния институт, и в курсовете за подготовка на кадри за транспорта. И никой даже не смеел и да си помисли, че става въпрос за някаква дискриминация по полов признак.

А Василка, обикновено момиче от сливенското село Чинтулово, поискала ни повече, ни по-малко от това да стане машинист на влак. Разбира се, парен, защото през 1951 година, когато Василка била едва на 19, други локомотиви в България все още нямало.

"Тъкмо бях завършила заводско училище в Бургас и ме разпределиха като фрезистка в димитровградския завод "Вулкан", разказва жената, която на 11 ноември 2016 година стана на 84 години. Жизнена и усмихната, спомените й са живи и до най-малката подробност, щом стане дума за влакове.

Тя и досега не може да каже със сигурност защо си избрала точно тази професия. Преди много години в един очерк за нея авторът си измислил, че уж била гледала със завист подир прелитащите край селото им влакове, докато редяла ръкойки по жътва на нивата, и се питала какви хора пътуват в тях. "Не, не беше така", категорична е Василка. Кой знае как е било, но един ден похлопала на вратата на димитровградското железопътно депо и изумила всики с въпроса си дали нямат работа за нея - крехко селско момиче с дълги и гъсти черни плитки. И не просто работа, а искала да знае какво трябва да направи, че да стане машинист...

"Кадровикът и партийният секретар бяха изумени, но и любезни с мен", спомня си жената. Те проверили където трябва, но от София им отговорили, че първо не приемат жени за машинисти, и второ, в момента няма курсове в жепе-то. Тогава се родила идеята нека първо започне като огняр на парен локомотив, пък после ще расте в йерархията.

Оказало се, че свободно място за огняр има в старозагорското локомотивно депо и Василка трябвало да замине за Стара Загора.

Сега тя иска да разсее една илюзия. По правилник не огнярите били хората, които хвърлят с лопатата най-много въглища в пещта на паровоза, както наричат и досега по руски тертип парните локомотиви. Най-често с лопатата боравят помощник-машинистите. Задълженията на огняра наистина били да прехвърля въглищата от тендера /бункера/ на машината върху пода в кабината, но след това той трябвало главно да чисти димната камера на локомотива. Била съвсем обикновена следната гледка: влакът е спрял на гарата, локомотивът се дави в пушек, машинистът смазва с масльонката лагерите на колелетата, а огнярът лъска черното туловище с парцала. По онова време толкова държали на това лъскане, че дори си измисляли специални пасти, с които черното на котела блестяло по-силно. И украсявали, най-често с цветя, челото на машините - там, където е фарът. Правели го редовно около Деня на железничаря, който някога празнували в първата неделя на август.

Така че в екипажа на един парен локомотив работели по трима мъже - машинистът, неговият помощник и огнярът. Мъже, докато не дошла Василка.

Жената не може да забрави и първия си курс като огняр. Разпределили я в екипажа на машиниста Иван Демерджиев и първо закарали един товарен влак от Стара Загора до Карнобат. По онова време горяли нискокачествени лигнити и по този маршрут локомотивът гълтал по 15 тона въглища. Бил немски, от серията "14-29" и вдигал до 80 километра в час по релсите.

Василка е стигала най-много 110 километра в час с парен локомитив по българските железни пътища. Това станало по-късно - когато все пак заради упоритостта й позволили и тя изкарала 18-месечен курс за машинисти в столицата - 10 месеца теория и 8 - практика. Тогава вече я били прехвърлили на по-бързоходните локомотиви от серията "05", които теглили бързите и пътническите влакове. Тя карала от Бургас до Пловдив.

"Тези машини вдигаха до 120 километра, но аз не посмях чак толкова. Най-бърза беше отсечката между Оризово и Белозем", спомня си машинистката. За да е успешен един курс, машинистът трябва не само да следи сигналите на семафорите по пътя, но и да познава добре профила на трасето, за да знае къде какво му е позволено, разкрива една от професионалните си тайни жената. И до днес, щом се качи на влак, тя по навик гледа трасето на релсите.

"Иван Демерджиев ме съжаляваше, защото съм жена, и гледаше да не ме товари много. Пък аз исках да изпитам всичко и затова пожелах да мина практика на всички локомотиви в депото, да поработя с различни екипажи", спомня си още Василка. А и един друг колега - Иван Узуна, вече й бил подсказал: "Ти с машината ще е оправиш. Но оправиш ли се с хората от депото, разбираш ли се с тях, от теб ще стане машинист".

Така попаднала при Найден Стоянов, с когото после направили своя комсомолска бригада. Тогава било така - три екипажа правят една бригада, и всяка бригада имал зачислен свой локомотив, на който екипажите работели на смени.

"Ентусиазмът беше толкова голям, че всяка бригада дори се стремеше нейният локомотив да свири по различен от другите локомотиви начин", прибавя нов щрих Василка. Дотолкова различен, че в един момент железничарите познавали чий локомотин навлиза в гарата само по начина, по който свирел. Майстор в нагласата на сирените се оказал новопостъпил при тях помощник-машинист - Георги Димов от Стара Загора. Той бил музикант, баща му Димо - също машинист, свирел на мандолина, и Георги знаел как да настрои сирената, че да звучи и по-различно, и по-мелодично. После Георги също станал машинист и нямало как иначе, защото се харесали с Василка, любовта им пламнала в кабината на локомотива и изобщо не вървяло тя да е машинист, а съпругът й - само помощник.

"Но иначе мъжете от депото винаги са ме приемали като сестра или дъщеря, но никога като жена, към която могат да имат по-други помисли", това усещане е останало и до днес у Василка. Умеели да се шегуват, дори и с нея. Тя не е забравила как след един от първите й курсове най-сериозно й казали, че е задръстила комина на парния локомотив и е цяло чудо, че не е претърпяла авария. И я пратили да вземе от депото кофата с топуза, за да почистят комина. "Той тежи 20 килограма, ще се справиш ли", попита ме шегаджията и когато аха да хукна нататък, през смях ми обясни, че комините на паровозите никога не се задръстват и не съществува никакъв топуз за почистването им, ами това е номер, който по традиция прилагат на всеки новобранец.

Затова пък имала привилегията след работа да се шири сама в банята на депото и останалите да я изчакват, защото, то се знае, в едно депо, където по призумпция се трудят само мъже, няма как да има женска баня.

Първият й курс вече като машинист бил до Димитровград, по това трасе станала и единствената катастрофа, която й се случило да преживее. "Парните машини имат спирачен път от 300 до 700 метра и хич не е шега работа да бъде спрян един влак. А най-големият майсторлък беше машинистът да спре локомотива точно до крана, от който трябваше да пълним вода на големите гари, но нека не се отклонявам.

В онзи ден аз надувам сирената, защото наближавам прелез, но един старец се заушил с ушанка заради студа, кара си каруцата и изобщо не се съобразява, че влиза в прелеза заедно с влака. Нямаше как, блъснах го. За щастие човекът оцеля, ударът го изхвърли на предната площадка, където стоят меневристите. През това време той викал: "Ногата ми, ногата ми" - по димитровградско така наричат краката си, пък аз чувах "Главата ми, главата ми" и понечих да го търся под колелата. И така, човекът оцеля, но конят му загина, нямаше как", разказва Василка.

"Не че съм била кой знай какъв майстор-машинист, по-скоро късмет съм имала, но никога не оставих влак на пътя, винаги стигах крайната гара", дава си сметка жената.

По онова време, в началото на петдесетте, сред машинистите било модерно тежкотоварното движение, както го наричали. Включила се и тя, като поставила свой рекорд - закарала от Стара Загора до Ямбол товарен влак с тегло 2040 тона. Имал 77 вагона и бил дълъг 700 метра.

Покрай професията си в ония години Василка станала известна в цялата страна - вестници и списания пишели за нея, на два пъти я снимали и за кинохрониката - онези знаменити кинопрегледи, с които някога започваха всички прожекции. "Снимат и викат: усмихни се, бе момиче. Пък аз им отговарям: какво да се усмихвам, аз влак карам, не е шега тази работа", спомня си жената. Станала известна в цяла България с моминското си име Василка Владимирова.

Кой знае защо, за последно по телевизията пуснали хрониката с нея и нейния локомотив през 1990 година, точно когато Жельо Желев станал президент на България.

Навремето й дали Сребърен орден на труда и дори я включили в българската делегация за Световното събрание на мира от 22 до 29 юни 1955 година в столицата на Финландия Хелзинки. В самолета Василка се случила на една седалка с писателя Ангел Каралийчев. Той държал в скута си току-що отпечатана негова книга и я попитал дали друг път е пътувала със самолет. Когато девойката отговорила отрицателно, писателят станал от мястото си до илюминатора и го отстъпил на Василка, за да може тя да се любува на света отвисоко, я той седнал до пътеката.

От това време тя пази скъп спомен и от срещата си с майката на Никола Вапцаров баба Елена.

На тези официални събития машинистката ходела с военна униформа, защото по онова време БДЖ било военизирана организация, а Василка като машинист дори получила офицерския чин младши лейтенант. И си отрязала дългите плитки, защото не се побирали под фуражката, с която била на работа.

"Когато забременях, минах на локомотивите от маневрата, но карах машините до петия месец", спомня си Василка. Било през 1956 година, когато се родил синът й Димо. Момчето не продължило семейната традиция - сега се пенсионира като полковник от армията. Не позволили и на нея самата да се върне в депото след майчинството - измислили, че белодробното заболяване, от което се излекувала, не й позволявало повече да се качва на локомотив. И я забили някъде в ДАП-а - държавно автомобилно предприятие, където й поверили склад за резервни части.

Но било писано да се пенсионира пак като локомотивен машинисти. Като в приказка...

"През 1982 година честваха 70 години на локомотивното депо в Стара Загора и ме бяха поканили като бивш техен кадър. Дори в деловия президиум ме сложиха. А там беше и някакъв голям началник от София, който попитал коя е тази жена и защо е на това място. Разказали му за мен, а той се възмутил, че още не съм на работа при влаковете. И ме уреди пак на щат като машинист на парен локомотив - този път при паровозите на гара Калояновец, близо до Стара Загора. По онова време все още имаше такива парни локомотиви, наричаха ги машини от непрекосновения запас. Те бяха паркирани на някои гари, но ги поддържаха в готовност за пътуват, ако се наложи във военно време. За да не губят форма, ги карахме понякога да Чирпан и обратно. Сега вече ги претопиха и ги няма, но докато да се пенсионирам през 1987 година, те съществуваха", вълнува се Василка.

Днес не само парните локомотиви от гара Калояновец са история. Няма ги много от старите колеги от депото, тръгнали си от този свят и машинистите Димо и Георги - свекърът и съпругът на Василка, но след тях останала песента, която обичали да пеят - за черния влак, който се композира от Бургас за София. А запазените тук-таме паровози са само туристическа атракция.

Някогашното си битие на машинист жената пък е побрала в една-две папки със стари снимки, изрезки от някогашни публикации за нея във вестници и списания и грамоти, с които е награждавана. Интересно, но в личния й албум няма нито една, на която Василка да е в локомотива или до локомотива си.

Преди промените в старозагорското депо имало музейна сбирка с много снимки, но след 1989 година тя се разпиляла. Част от нея прибрали в Историческия музей, но дори и там нямат снимка на Василка Георгиева като единствената у нас жена, машинист на парен локомотив. С изключение на една-единствена, където Василка е снимана с колеги на 6 септеври 1954 година. Музеят я предостави с удоволствие за тази публикация.