Поетът Иван Пейчев четири години следен от 13 агенти

Преписват на ръка стиховете на вечно безработния бохем

“В Иван всичко е тъжно, той се чувства неоправдано самотен, сам и неразбран... А на едно събиране на писателите рецирира: “Докога над страната ни бащина ще вилнее таз страшна простащина”... Вечно нещастно влюбен... Влияе му алкохола... Причинява болка на близките си... Мечтател, но голям скептик... Поет с нездрави позиции в изкуството... Нарича Христо Радевски бездарник, а други творци - интелигентска измет около партията... Подава обувка за поздрав на партийния функционер Митко Григоров. Закача обява, че се продава Народното събрание”...

Това са цитати от

досието на обекта с

кодово агентурно

име Побъркан

То е дадено на поета Иван Пейчев (1916-1976) - един от най-изящните наши поети. Миналата година отбелязаха 100-годишнината му. В родния му град Шумен поставиха паметник, а режисьорът Александър Донев засне документален филм за автора на текста на популярната песен на Васил Найденов “Адаптация”, макар това да е просто само най-познатият пример за неговото творчество. Филмът му “Поетът Иван Пейчев. Един невероятен гладиатор” е портрет на забележителния български поет и драматург от втората половина на ХХ век, превърнал се в легенда не само с поезията си, но и заради непримиримостта си с конформизма, посредствеността и обезценяването на идеите.

Ето какво споделя дъщерята на поета Антоанета Пейчева: “Не беше като обикновените бащи. Ние трябваше да сме тихи, защото той пишеше. Когато се занимаваше с нас, беше много нежен и добър, много ни обичаше. Не се занимаваше с никакви практически неща. Майка ми беше тази, която се разпореждаше и справяше с финансовите въпроси, които тогава за семейството ни са били доста сложни. Той не знаеше цената на хляба, нито пък какви пари изкарваше. Здравето на баща ми беше най-тревожният факт в моя живот. Често боледуваше и аз от много ранна възраст се страхувах, че ще умре...”

“Именно Иван Пейчев трябва да бъде в учебниците по литература, защото е в еднаква степен интересен и със забележителната си поезия, и с трудната си житейска съдба, казва Александър Донев. И добавя, че животът на поета е отчетливо разделен на две - преди и след 9.IХ. 1944, че ясно може да предаде драмата на писателя от онова време, защото при него има пълно съвпадение на личност и поезия, с която не е правил никакви компромиси.

“Тончо Жечев го нарича “произведение и въплъщение на поезията”. За Михаил Неделчев той е

“тъмният принц

на поезията”,

а Божидар Кунчев се позовава на цитат от стихотворение на самия Пейчев, в което той се определя като “един невероятен гладиатор”, паднал жертва на посредствеността и ограничеността на тълпата. Именно този цитат сме използвали и за заглавие на нашия филм. Драматизмът на конфликтите на Иван Пейчев не толкова с конкретна идеология, а с всяко време, в което властват примитивността, духовната и материална корупция, арогантното самодоволство и парвенющина”, допълва режисьорът.

Непубликуваните му през 50-те и 60-те години стихове

се разпространяват

апокрифно,

записват се на ръка

при нередките случаи, когато в компании на маса самият поет ги е рецитирал. Критиците го определят като непризнатия поет с най-силно влияние.

Всички мемоаристи определят бохемството на Иван Пейчев и на неговите приятели като наследство на поведенческия стил на Вутимски. Движи се в компанията на Божидар Божилов, Богомил Райнов, на една маса с тях понякога сяда и Вапцаров.

“Поведението му беше непредвидимо. Единственото сигурно беше, че няма да е скучно. Иван Пейчев

презираше всичко

банално, общоприето, битово. Остротите му бяха солени, преценките - точни, беше неизтощим на остроумия, правдив и свободолюбив. В него сякаш се бе превъплътила сянката на старото бохемство, старомодно, чуждо на тогавашното външно аскетично, пуританско време и мода”, казва проф. Михаил Неделчев.

Сашо Янков ни дава лаконичен идеален портрет: “Поетът бе красив, с антично достолепие и с непредсказуем чар.”

“Тяхното битие беше общ празник на бликналата фриволност, макар и малко лекомислена у всекиго край него. Защото виното течеше в изобилие, стиховете зазвучаваха с неудържима страст от всякоя уста наоколо. Дните и нощите се сливаха безбройни”, добавя литературният критик. И цитира “Гротеска” - едно от ранните стихотворения на Иван Пейчев:

И аз съм влюбен и пиян,

и аз съм нежно романтичен,

целувам нежната ти длан

и шепна: “Колко те обичам...”

Да любим, значи да умрем

и аз, и ти...и ти, любима,

а твоя профил отразен е

в скръбта на плиснатото вино...

Тамян, довиждане... и край,

любима, двойно ще измъчи

сърцата гробищния рай

без вино, оргии и кръчми.

Затуй без болка и тъга

аз плюя в календара прашен

и миналите дни броя

в звъна на счупените чаши.

Контрактацията, която Пейчев получава, за да напише пиесата “Всяка есенна вечер”, е може би най-голяма сума, с която е разполагал.

Хронично

безработен,

със семейство

с три деца,

той се издържа от редки хонорари и от социална помощ, която дава на свои членове Съюзът на българските писатели. Тази помощ е била и средство за манипулация на непокорните - всеки момент могат да я спрат или пък да ти я увеличат - зависи колко “слушаш”. След 4 години водене на отчет от ДС заради подозрение, че е писал позив, в което са участвали 13 щатни агенти и неизвестен брой нещатни доносници, Иван Пейчев е преценен като “оперативно неинтересен”. Но за всеки случай съветват СБП да внимава с него и го прехвърлят там “на профилактика”. Някои от доносите са написани като истински литературни произведения с елементи на психоанализ дори. А самият Иван Пейчев, който прекрасно знаел за доносниците, казвал: “Защо бе, хора, харчите излишни пари? Извикайте ме, ще ви го кажа същото.”

Може би най-проникновените думи за Иван Пейчев пише неговият събрат по рими Христо Фотев: “Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и с най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка... И най-вече - неговите жестове - редки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на нежна, уязвима, чувствителна душа...

Как да забравя -

една маса, три

риби, пет чаши

и силуетът на някоя измъкната от тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.

Празничното е същността му! Той винаги носи празника в себе си - празникът е неговото здраве... И той го осъществява! И с това отрича “територията на ужаса” - смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него... Тук е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца... Момичета!”

Последните няколко години от живота си Иван Пейчев прекарва самоизолиран от болестта вкъщи между четирите стени на своята стая, на матрак на пода. “Единственото, което мога да правя, е да продължа да се държа като почтен човек”. В последните дни не можел да се храни. “Той живееше само за поезията - своята собствена и с поезията въобще”, обобщава неговият приятел Борис Делчев, който е бил до него в болницата.

Отидоха си

моите приятели.

Отидоха си

моите морета.

Отидоха си

моите пристанища

и хоризонти...

О, как си сам!

Във филма на Александър Донев има един ръкопис (много от стиховете на Пейчев са разчетени от ръкописи, а някои дори все още не са - б.а.) - предсмъртното непубликувано стихотворение на Иван Пейчев: “Време е да намериш куража... Време е да намериш смъртта!”