Невероятната семейна история
на легендарния журналист,
разказана от съпругата му
- Г-жо Бочарова, мина година, откакто бай Петко - така гальовно го наричаха всичките му колеги, си отиде. Как преминават дните ви?
- Обикновено преди препрочитах книгите му, но това е нещо, което още не съм направила след смъртта му. Не мога да си пусна и музиката на Ленард Коен - той беше любимият ни човек, когото слушахме.
В един от последните си дни това беше нещото, което той пожела да чуе.
- Как се запознахте с Петко Бочаров?
- Майка ми работеше в БТА. Аз бях първи курс студентка по химия. Ходех много често в стола на БТА и там сме се споглеждали. Обикновено сядаха да обядват компания, в която бяха той, Джимо (Димитри Иванов), Кръстан Дянков.
Имаше новогодишно тържество на 24 декември. Отидохме двете с майка ми, тъй като баща ми беше някъде в командировка. В един момент, както стоя с нейни колежки, една от тях казва: “А,
голямото
добрутро,
аристокрацията
на БТА се носи”
Поглеждам и виждам Петко с Джимо.
По време на тържеството имаше музика, танци. В един момент той пристига и ме кани на танц.
“Вие как се казвате?”
“Дора, но съм Теодора. Всички обаче ми казват Дора.”
“Аз пък имам едно много обикновено и много българско име. Аз съм Петко.”
След това разказвах на мои колежки: “Запознах се с много готин мъж, но кауза пердута, къде ще хареса някакво хлапе като мен.”
Минаха два месеци и една вечер звъни телефонът, беше 19 февруари - това е рожденият му ден. Той се обажда. Аз, както си правех маникюра, изпуснах всички инструменти, изгубих ума и дума. Започнахме един безкраен разговор, докато той в един момент ми каза: “Аз днес имам рожден ден и съм сам. Ще приемете ли една вечеря с мен?” Съгласих се, разбира се. Къде-къде да отидем, хайде в Чешкия клуб и така той се превърна в място, което често посещавахме след това.
По време на вечерята му казах, че много искам да уча английски, но нямам подходящ учител. А той каза: “Аз съм точният учител.”
- Какво се случи с уроците по английски?
- Започнахме ги, той ми преподава, донесе ми учебници. Идваше у нас. Родителите ми се съгласиха, нищо неподозиращи. След урока той си тръгва, но ми казва, че ще ме чака при входа на парка.
Така беше след всеки урок. Криехме се доста, но все пак
някой ни беше видял
Винаги се намира кой. И беше казал на майка ми. Тя изпадна в луда истерия като всяка майка, а той вече започваше да се развежда.
- Вашите родители не се ли опитаха да ви разделят?
- Разбира се. Аз съм единствена дъщеря, гледана като писано яйце, и двамата с баща ми не са си представяли такава картинка. Все пак той беше с 23 години по-възрастен от мен, женен и с дете. Така историята продължи близо 5 години.
Предполагам, че в това време Петко доста се е колебал дали може да си позволи да се ожени за мене. От друга страна, аз непрекъснато казвах, че трябва да завърша, кой знае къде ще отида да работя, понеже нас ни разпределяха по това време. Но по някакво стечение на обстоятелствата ме разпределиха в институт в София.
И така един ден пристига Петко в института и казва: “Ще се ожениш ли за мене?” Решаваме, че ще сключим граждански брак на 24 декември - когато сме се видели за първи път. (По онова време се използва старостилния календар и 24 декември не е Бъдни вечер - б.а.)
- Как съобщихте на близките си?
- Беше Никулден по стар стил - 19 декември. В моята фамилия има доста Кольовци. Същата вечер се събираме при баба ми, защото чичо ми беше Никола. И аз изведнъж съобщавам на фамилията, че на 24-и ще се омъжвам. Всички онемяха, но разбраха, че не могат да ме спрат.
Няма никога да забравя как се подписваме в 4-о районно на “Алабин”. Служителката нещо ни чете, аз гледам насреща кино “Благоев” и виждам на афиша “И сам воинът е воин”. Това се е забило в главата ми от този ден.
Поканихме за кумове Кирил и Ирина Маричкови -
бащата на “щуреца”
Кирил Маричков,
който е братовчед
на Петко
У тях много ходихме, бяха ни най-близки приятели и роднини.
На сватбата дойдоха само леля ми и свако ми и нашите. След подписването веднага се качихме на колата и заминахме за Пловдив.
- Каква кола имаше г-н Бочаров?
- Петко имаше един фолксваген, който беше получил от леля си, която живееше в Италия и беше женена за много богат италианец. Тя се разделя с мъжа си, макар че официално нямаха развод, защото църквата по онова време не разрешаваше. Двамата имат една вила на Адриатика и решават да я продадат. Той иска тя да вземе парите, тя не ги иска и тогава той решава да направи подарък на нейните племенници.
И така Петко получава съобщение от митницата, че на негово име са дошли три фолксвагена. Той отива да види какво е това нещо и му ги показват - бял, зелен и червен. Третата кола е за братовчед им, който е син на вуйчо им. Но колите имат мито - 600-700 долара, по онова време много пари. Плати ги пак италианецът Джони Мацоки. Братът на Петко взе бялата, Петко взе червения фолксваген, а зеленият - за братовчед им.
- Кога Бочаров е изпратен като кореспондент в Силистра?
- Преди сватбата ни има една друга история, която е доста важна. БТА имаше няколко отдела и един от тях беше специално за САЩ. Когато се запознахме, Петко беше негов шеф. Ние двамата уж все се виждахме тайно, но един път - аз бях виновна, защото го накарах да отидем в църквата “Света Петка” на Великден вечерта. Излязохме от “Света Петка” със свещи. В това време
на отсрещния тротоар
минават партийният
секретар
на БТА, профсекретарят и жената на единия.
На другия ден веднага свалят Петко като шеф на отдела. Те и без това го чакаха, защото беше единственият безпартиен на такава позиция. Георги Найденов - бащата на Валери Найденов, по това време вече беше директор на БТА, преди Лозан Стрелков. Вика го и му казва: “Не искам да те уволня, но ще те накажа. За да се удовлетвори глутницата, те пращам кореспондент в Силистра, там нямаме. Отиваш там, кюташ няколко месеца.”
Там пращаха на заточение. Тези мръсници пускат писмо и до моя университет, че съм била на черква със свещи.
Все пак ми се размина изключването, но Петко замина за Силистра.
Идва лятото, той още е в Силистра, а аз трябва да съм на стаж, който да изкарам в химически завод - или Русе, или Бургас. Всички очакват, че ще отида в Русе. По телефона обаче той ми казва: “Отиди в Бургас, по-хитро е, аз ще дойда при теб.”
Първо дойде за 3-4 дни да ме види, след това си взе отпуск. Аз трябваше да съм към 40 дни на стаж, заводът в Бургас тъкмо започваше. Той си нае квартира накрая на Сарафово, аз ходя в завода. След това се качвам на рейса и хайде при него. Беше незабравим стаж.
- Какво стана след сватбата ви?
- След като сключихме граждански брак, се качихме на колата и отидохме в Пловдив. Там изкарахме няколко дни, след което всяка година ходехме в Пловдив за 24 декември, докато не смениха календара. После започнахме да се събираме семейно в София на Коледа.
Но 24 декември винаги си остана голям празник за нас.
Много пътувахме. Петко много обичаше България. От БТА са го пращали единствено в Африка - в Судан, Танзания, Мадагаскар, Нигерия. Като се върнеше, ми казваше: “Боже, българина трябва да го пуснат да отиде в Африка да види какво чудо е там, няма вода, само тези пясъци, безумна горещина, за да разбере какъв рай е България.”
- Какво правехте по време на отпуските?
- Много обичахме морето, 10 години бяхме къмпингари, ходехме на палатки. Бяхме много голяма компания, то това му е хубавото на къмпинга. Докато купихме къщата на Стъргел. Тази година стават 30 години, откакто я взехме.
Къщата е селска, много стара, може би на 120-130 години, плет и кал. Трябваше да я реставрираме. Всичко си направихме двамата с изключение на една малка постройка, долепена до къщата, която ни я вдигна един майстор.
Като научен сътрудник аз имах 45 дни отпуск и след като Петко се пенсионира, много време прекарвахме там. Той седне на чардака, пише си, почива си.
- Даваше ли ви да четете, като напише нещо?
- Четях всичко, когато е готов. Преди да го изпрати. Много ми се ядосваше понякога, като кажа: “Това тук не ми харесва”. Започваше да ме убеждава, че не съм права, но накрая все пак се съобразяваше.
Когато тръгваше за телевизията, все му повтарях: “Не забравяй ръцете”. Той имаше един тремор. Наследствен е, имал го е и баща му. Казва се тремор на Минор. Затова му заръчвах да не си размахва ръцете в ефира. Разни жълти издания даже писаха, че бил пияница, защото му треперели ръцете.
- Сигурно много ви липсва.
- Много.
Петдесет и пет години
бяхме заедно,
които, имам чувството, че са изтекли през пръстите ми. Как е възможно да минат толкова години, не мога дори да повярвам.
Липсва ми, защото беше страшно оптимистичен, със страхотен дух. Никога от нищо не се е оплакал, никога нищо не го боли. Аз съм тази, която го карах да отиде на лекар. Имаше два стента, пейсмейкър.
Такъв висок дух, а толкова неща е преживял. Бомба падна върху родната му къща. Връща се от запас по време на големите бомбардировки над София в началото на 1944 г. Вижда, че отпред стои фасадата, и мисли, че къщата съществува. Бута вратата, а отзад няма нищо. Само след една седмица - втори път, когато и фасадата пада след запалителни бомби. Най-страшното е било, че не знае техните дали са били вкъщи. Те винаги си оставали вкъщи и този път свекърва ми поискала да излязат.
Къщата им е на “Раковски”, много близо до площад “Славейков”. Целили са се във вътрешното министерство и са я улучили.
След 9 септември строят кооперация на тяхното място. Те имат право на 4 апартамента, което е два етажа. Построяват я, покриват я, слагат дограмата и минава Георги Чанков (член на Политбюро на ЦК на БКП - б.р.), поглежда я: “Я, какво хубаво нещо”. Отчуждават веднага кооперацията за “Транспроект”.
След това въпреки всички опити Петко не можа да си върне нищо и това беше най-голямата му болка до последния му ден.
- Какво се случва, след като го връщат от Силистра?
- Георги Найденов го върна в София и междувременно назначиха Лозан Стрелков за шеф на БТА. Петко отново мина по цялата стълбица на позициите в БТА и стига до зам. главен редактор на “Международна информация”.
- Вие с какво се занимавахте по това време?
- Работех в онкологията като научен сътрудник в една научна лаборатория. Работихме по една тема - тумори на пикочния мехур и бъбреците, които са свързани с нефрит (заболяване на бъбреците). Много е разпространено във Врачански окръг. Нефритът беше открит, а в допълнение се изяснява, че на много голям процент от починалите от тази болест им намират по някакъв тумор.
Започнахме да работим по тази тема и непрекъснато ходехме по командировки по селата. Болестта я имаше и до бившия Михайловград - в селата, които са близо до Враца. Беше много голямо проучване.
На тази тема се правеха много конференции, включително и международни.
Кръстиха това
заболяване
“Балкански нефрит”,
защото го има още в една малка зона в Румъния, както и в Босна и Херцеговина (тогава част от Югославия). Образуваше се триъгълник с местата, където болестта е разпространена.
Аз спечелих стипендия за Международния раков институт във Франция, който се намира в Лион. Там ги заинтересувах с това нещо и започнахме да работим заедно вече по моите химически теми - изследвахме храни, напитки, някои неща от селските къщи, за да видим какъв евентуално може да е причинителят.
- Сега как минават дните ви?
- Щом вляза вкъщи, все си мисля, че ще видя Петко на компютъра и той ще ми каже: Какво ново, какво носиш, взе ли “24 часа”, за него това беше вестникът. Или пък ще го намеря на неговия фотьойл, трона му викахме, там си чете нещо. Когато се прибирах, искаше да му звънна по телефона, за да излезе на балкона и да види, че влизам в блока.
Обичам да гледам снимки. Това ми напомня хубавите моменти. Един мой колега казваше: “Човек се снима, когато му е било хубаво, когато е бил щастлив”. Имам много спомени, защото това е един цял живот, за мене поне.
- Малко хора ви познават, вие не бяхте толкова популярна покрай него, защо?
- Винаги съм му казвала да не говори за мен. Мисля, че само в една своя книга ме споменава. Смятах, че това си е неговата територия, той само трябва да бъде напред.
Но на всеки пожелавам такива хубави и щастливи дни, каквито аз имах. Винаги съм си мислила, че Господ ми е пратил ангел хранител. През всичките години и сега вярвам, че продължава да ме пази. Вечер гледам звездите, знам, че е на някоя друга звезда, но Вселената е обща, така че сме пак заедно.
Коментари (0)
Вашият коментар