Цензура души българските медии

ЦИК пое функцията на Контрола по печата

Близо столетие и половина България е свободна, но медиите остават с примка на шията. Цензурата, наследство от игото, души печата, радиото и телевизията. Само интернет е относително независим.

По хълмовете на времето различни институции са драскали с червения молив. Най-мракобесническата е Контрола по печата, чиято функция днес пое Централната избирателна комисия.

Миналата седмица чиновниците с дебели заплати решиха, че “24 часа” гази закона. Вестникът не бил маркирал правилно агитационни публикации. Истината е, че комисарите са разгневени от заглавието “ЦИК саботира изборите”. И отмъщават!

В Търновската

конституция

е казано:

“Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарът и раздавачът няма да се преследват.”

С козметични редакции този текст го има и в следващите конституции на царство и република България. Никой обаче не бръсне основния закон…

През 1880 г. управляват либералите. На 12 април консервативният вестник “Витоша” излиза с уводната статия “Какво върши Народното събрание у София”. Като рисува пейзажа в камарата, газетата пише:

“И тъй нека съди народът как вървят работите, какви са повечето депутати, които е той избрал, доколко те оправдават неговите надежди в святинята на Народното събрание и на какъв път го водят. Но кой му е крив, като е избрал много гарги за водачи и много вълци за пастири, а малко хора за работа. Жално!”

Потресените депутати

упълномощават

Никола Сукнаров

да изготви интерпелация до правния министър Христо Стоянов. Той се чуди що да стори, понеже нямаме закон за печата. Стоянов е отракан правник, кандидат е на юридическите науки. Върховният жрец на Темида отваря Отоманския наказателен закон и показалецът му спира на член 112:

“Ако някой презре, напсува или заплаши чиновниците на съдилищата и съветите или други правителствени чиновници, когато извършват службата си, или по причина на упражнената им служебна власт, и то по такъв начин щото да се докачи честта и достолепието им, затваря се от една седмица до шест месеци. А ако това презрение, напсуване и заплашване е станало във време на заседанието на съдилището или съветът, то виновний се наказва от шест месеци до една година.”

Първият закон

за печата

пак е турски

Той е копие на отоманския Закон за печата от 1864 г. В сила е до 1883 г., когато се намесва имперска Русия, известна със своята толерантност към свободомислещите.

Министър-председател и министър на вътрешните дела е ген. Леонид Соболев. По негово указание в закона се появява “отговорен редактор”, който да отнася шамарите. Журналистите обаче го заменят със “сламен редактор”. Срещу заплащане корав полуграмотен българин става “отговорен” за изданието и лежи в затвора вместо оригинала.

Константин Стоилов е автор на първия домашен закон за печата, загърбил турския и руския. “Наказателен закон за престъпленията по печата” е фирмата на репресията. Стоилов е оня, който вдъхнови Алеко Константинов за знаменития фейлетон “Угасете свещите”.

Захари Стоянов

препоръчва

погроми над

вестниците

“Идиотизъм и комедия е да се иска спазване на свободата на печата, парламентаризма и Конституцията”, пише през 1887 г. той във вестник “Свобода”.

Някогашният апостол отново е наметнал ямурлука на медвенско овчарче. Слуга на властимащите. Негово е изумителното прозрение: “Ако Ботйов и Левски живеяха, те щяха да бъдат най-щастливи, ако се удостояха да бъдат адютанти на нашия смел и благороден княз…”

На 21 март 1889 г. Захари нарежда на свой съмишленик в Пловдив да ликвидират опозиционния вестник “Родопи”. Първо да устроят “митингче”, на което някой да извика: “В коя печатница се печата тоя вестник?”

Всички знаят, че е тази на Драган Манчов. “Да се разсипе тая печатница, която е приела да печата шпионски и предателски вестници!”, инструктира летописецът на българските въстания.

“Вътрешното

убеждение”

на Стефан Стамболов

“Аз не съм от фарисействащите политикани - декларира той, - аз не прецеждам комарите, пък да гълтам камилите, но вървя право към целта си. Като видя нещо по моето вътрешно убеждение, че то трябва да се направи за спасение на отечеството, ще го направя, макар даже да е запретено от законите.”

По тази логика Стамболов диктува един от най-суровите закони за печата. Приет е през 1887 г. и понеже е жесток, действа чак до 1901 г.

“Който чрез печата наклевети министър, народен представител, държавен или общински чиновник, духовно лице от признатите в България вероизповедания, офицер, правителствено или общинско учреждение по повод на техните служебни действия, наказва се със затвор от един месец до две години”, пише в документа.

“Макар и с някои изменения и допълнения най-дълго просъществувалият Закон за печата през XIX в. е именно “Стамболовият”, отбелязва изследователят на процеса Тодор Панайотов.

Мерки за защита

на Особата

Княз после цар

Фердинанд е най-деликатният монарх в новата ни история. Болезнено изживявал всяка критика и не прощавал. Отмъщавал като ЦИК!

По негово внушение през 1904 г. е изфабрикуван Закон за престъпленията, извършени чрез печата против Държавния глава и членовете на неговото семейство.

Той влиза в историята като Закон за защита на Особата.

С перодръжка и мастило от княжеската канцелария е документирано: “Който чрез печата, чрез разпространение или явно излагане на съчинения и ликове напада, докача или уронва достойнството на Държавния глава, на съпругата му или Престолонаследника или ги излага на присмех или презрение или подигравки, наказва се със затвор от една до три години и с глоба...”

Куршуми свистят

край Михалаки

Георгиев

През 1906 г. писателят редактира вестник “Балканска трибуна”, който воюва с личния режим на Фердинанд. Поредица от броеве са конфискувани по Закона за защита на Особата.

Михалаки е тикнат в Черната джамия, където лежи 40 дни. Когато излиза от затвора, по дирите му тръгват убийци. Дебнат около вилата на жертвата край София.

“Една вечер - разказва синът на писателя, - като придружавахме баща ми и стигнахме сред ливадите, над главите ни изсвистяха два-три далечни куршума. Веднага и тримата залегнахме и зачакахме. Нови куршуми не последваха.”

През 1909 г. вестникът продължава като “Нова Балканска трибуна”. Окончателно спира през 1917 г.

Журналист със сабя

защитава свободата

на словото

През март 1908 г. пресата алармира, че подпоручик Стоян Попович е нанесъл побой на войници от Четвърти артилерийски полк. По това време действа поредният Закон за печата, но не хваща дикиш, защото информацията е истинска. В столицата е свикана протестна демонстрация. Публикувани са серия материали срещу офицерството.

За да защитят честа на пагона, военните обявяват три дуела. Ръкавици са хвърлени в нозете на Кръстьо Станчев от “Камбана”, Любомир Харизанов от “Гражданин” и Ангел Киселов от "Балканско ехо”.

Фуражките се надяват журналистите да се уплашат, но Ангел Киселов хваща сабята. На 6 април той храбро се дуелира с подпоручик Александър Мусевич-Бориков. В схватката е ранен.

“Е, ще пишеш ли пак против армията, господин Киселов?”, пита Бориков. “Ще пиша, когато трябва, защото доказах, че съм рицар!”, отвръща кавалерът на вестникарската доблест.

Най-страшна

е предварителната

цензура

Тя е въведена след преврата на 19 май 1934 г. В Дирекцията за обществена обнова щръква Контрола по печата.

“И чудовищната машина на цензурата бе поставена в движение - разказва писателят Георги Жечев. - Всички печатници бяха задължени да изпращат на Контролата по печата коректури на страници преди отпечатването на каквото и да било - вестници, списания, брошури, книги. Никой печатар не смееше да отпечата нищо, преди да му върнат цензурираните страници с печата на “контролата” и подписа на цензора: Разрешавам.”

Служителите са по-старателни от онези в турско време. Плюнчат червените моливи и със замах зачеркват.

Изданията излизат с бели полета или черни траурни петна. А някои като списание “Наша мисъл” изобщо не се появяват, защото са изцяло инкриминирани.

Социализмът роди

автоцензурата

Тя направи Контрола по печата излишен, защото всеки сам се контролираше да не кривне от партийната линия. Изключенията се броят на пръсти…

“Литературни новини” стартира през 1961 г. като двуседмичник на Министерството на просветата и културата. Главен редактор е Васил Акьов, в редакционния екип са Стефан Продев, Радой Ралин и други свободомислещи.

И ето че “новините” се хързулнаха по наклонената плоскост. Започнаха да критикуват остарели представи, да защитават нови виждания, да рекламират неудобни книги с поезия и проза.

“Така не може!”, вдигна пръст Тодор Живков и през 1964 г. лично пусна кепенците на редакцията. “В историята остават само забранените вестници!”, изстреля тогава Стефан Продев.

“Бог да го прости "Литературни новини”, добави римувано Радой Ралин.”

Главлит контролира книгите

На 6 октомври 1944 г. Министерският съвет приема историческото Дванадесето постановление. В него е казано:

“Изземват се от държавата всички книги с прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и книгите, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи от всички лица и места, където и да се намират те.”

Документът развързва ръцете на фамозния Димо Казасов.

Той участва във всички преврати от Деветоюнския насам. Като министър на пропагандата в първото ОФ правителство, Казасов облича тогата на цензор.

По модела на средновековните индекси на забранените книги изготвя списъци на вредната за народа литература.

Вътре са Димитър Талев, Добри Немиров, Владимир Полянов, Емануил Попдимитров, Кирил Христов, Симеон Радев, Стилиян Чилингиров. Високоморален и откровен до болка, Казасов включва и свои собствени съчинения!

Списъците са актуализирани няколко пъти. След 1952 г. за тях се грижи новосъздаденото Главно управление по въпросите на литературата и издателствата. Главлит е ръководен от някоя си Елена Гаврилова и е под наблюдение и отчет лично на Вълко Червенков.

Широко е използван челният съветски опит. Екип от специалисти, наречени политредактори, преравя библиотеките и пресява полезната от вредната литература.

Историчката Весела Чичовска разкрива механизма на този библиофилски процес:

“Най-традиционният, одобрен от Вълко Червенков, начин за освобождаване от “вредна” литература се оказва унищожението на всички екземпляри от инкриминираните от цензорите книги, като една от тях остава да се пази в т. нар. спецфонд...”