Режисьорът Тони Палмър: Джон Ленън искаше да знае защо ми трябваха

Тони Палмър е британски режисьор, направил над 100 филма. Някои от тях са за “Бийтълс”, Джими Хендрикс, Франк Запа, Стравински и др. Той беше в България за 8-и път заради “София филм фест”, където представи два музикални филмови шедьовра. Той е носител на повече от четиридесет международни награди, сред които 12 златни медала от Фестивала на киното и телевизията в Ню Йорк, многобройни номинации и награди за БАФТА и "Еми". През 2010 г. беше удостоен с наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство.

- Г-н Палмър, какво е чувството да виждате хората, които излизат след ваши филми и ви поздравяват, още със сълзи в очите?

- Нормално е хората да са емоционални, защото филмите ми са такива. Те трябва да достигнат до зрителя и той да ги почувства. Ако това стане, няма как да не съм щастлив от работата си. Имам една забавна история за даване на автографи след премиерата на “Ленард Коен: Bird in the Wild” през 2010 г. в Краков, Полша. Там се събираше международният фенклуб на музиканта. Бях доста разтревожен, защото знаех, че ще има около 400 различни фенклуба. Това значеше поне 400 експерти. Затова се заредихме с доста копия от филма. Седя си аз след прожекцията на една маса, а пред нея голяма опашка.

Хората си купуват

копия, а аз

ги разписвам

Тогава дойде изключително красива жена, която поиска да купи 10. Аз, разбира се, с удоволствие започнах да ги разписвам. Тогава дистрибуторът на филма направо влетя в помещението, хвана ме и ми каза на ухо: “За Бога, моля те, не подписвай всички тези копия!”. Попитах го: “Защо не, нали иска да си ги купи, какъв е проблемът?”. Отговорът беше, че утре сутрин 9 от тях ще бъдат в ибей на двойна цена, както и наистина стана (смее се).

- Още от началото ли искахте да ставате режисьор, или нещо ви мотивира да започнете кариера в тази професионална сфера?

- Когато учех в университета в Кеймбридж, мислех, че ще стана професор. Едно лято работих в магазин и моята работа се състоеше в това сутрин да ми дадат огромни купчини масло, които да разрежа на малки блокчета точно по 250 грама. Трябва да ви кажа, че бях невероятен. След време нямаше нужда дори да ги претеглям. Знаех, че съм отрязал точно 250 грама. Следващата година един приятел от Оксфорд, 4-5 години по-голям от мен, работеше в Би Би Си. Той ми каза, че ще направи първия си голям филм за телевизията, свързан със Залцбургския музикален фестивал. Така станах момче за всичко и най-често носех оборудването. Това беше през 1964 г., когато филмовата техника беше нещо много тежко. На 3-ия ден ми казаха, че ще снимаме на един висок хълм, който се издига над града. Така че трябваше да занеса тежкото оборудване там до 8 часа сутринта. Това и направих. Бях напълно изтощен. Не знаех какво ще снимаме, затова седях в ъгъла на стаята, докато студентите и снимачният екип пристигнаха. Ето че от вратата в мое ляво

влезе великият

художник Оскар

Кокошка

На няколко метра вдясно от мен стоеше без никакво съмнение най-съвършеното голо момиче, което съм виждал в живота си. И тогава си казах, че това е моето бъдеще. (Смее се.)

- Значи това е моментът, в който решихте да влезете във филмовата индустрия. А кога се влюбихте за пръв път?

- Може би се случи, докато бях студент. Отидох в едно заведение за хранене. Интересното там беше, че целият таван и части от стените бяха покрити с огледала. Докато поръчвах, погледнах в огледалната повърхност и видях, че на масата зад мен седи самичко много красиво младо момиче. Седях и се чудех как да я заговоря. Когато обаче погледнах в огледалата отново, видях, че си беше отишла. След това реших, че повече няма да чакам нещата да ми се случват, а ще ги накарам да се случват.

- Защо решихте да режисирате музикални документални филми?

- Докато бях студент в университета, имаше пресконференция в едно кино за нова банда, която е достигнала до номер едно в музикалните класации. Става въпрос за “Бийтълс”, разбира се. След пресконференцията г-н Ленън дойде при мен и ме попита: “Защо не зададохте нито един въпрос?”. Казах му, че според мен цялото мероприятие е доста глупавичко. Ленън ме помоли да му покажа кампуса на университета. Разведох го из градчето. В края на разходката той надраска на едно парченце хартия телефонния си номер и ми каза: “След концерта трябва да си тръгнем веднага, няма да можем да се видим, но ми се обади, когато минаваш през Лондон”. Благодарих му и му обясних, че няма да пътувам натам и смятам да се занимавам с академична дейност. Но след момента на просветление с Оскар Кокошка и красивото младо момиче отидох в Би Би Си. Тогава

разликата

в успеха на

“Бийтълс”

беше огромна,

те се бяха превърнали в звезди. Казах си, че ще се обадя по телефона на Ленън, пък каквото ще да стане. Някой ми вдигна слушалката и по гласа на девойката се досетих, че бях хилядният човек тази сутрин, който звъни и казва, че Джон Ленън му е казал да се обади. Добавих само: “Той наистина така ми каза”, и затворих. Половин час по-късно ми се обади Дерек Тейлър, журналистът, който отразяваше кариерата на групата. Каза ми, че има съобщение от Ленън. Паникьосах се. Мислех си, че ще ме пита кой по дяволите съм и защо изобщо се обаждам. Така че доста нервно отдалечих слушалката от ухото си и попитах какво е съобщението. То беше: “Джон би искал да знае защо ти отне 3 години, за да му се обадиш?” (смее се). След това обядвахме заедно с много кафяв ориз (смее се). По време на хапването той каза нещо много важно - че има много страхотни музиканти, които не могат или не искат да се появяват по Би Би Си или в различни музикални класации. Затова Ленън направи списък на музикантите, на които се възхищаваше. Познавах и харесвах работата им, но нямах връзка с тях. Тогава той каза: “Аз ще ти дам контактите, а ти направи филма”. Така създадохме All My Loving. Филмът е много кратък, около 50 мин, но е жесток, защото е свързан с това, което тези артисти казваха на света, в който живеят, а да не забравяме, че това е времето на войната във Виетнам. В Би Би Си бяха ужасени и не искаха да излъчат филма. В крайна сметка обаче се съгласиха.

- Вие сте направили и филм за “Бийтълс”, какво е специфичното в него?

- Филмът се обръща сам към себе си и започва да говори за това, което се случва в Сирия и Иран и засяга въпроса за бежанците. Беше много интересно, защото хората излизаха от салона шокирани. Те си мислеха, че ще гледат весел филм за групата, а се оказа, че гледат сериозен филм относно бъркотията и кочината, в която се намираме. Мисля, че основната ни отговорност като филмови дейци е да се занимаваме със света, в който живеем. “Лунна светлина” на Бари Джаксън е прекрасен пример за това. В крайна сметка познавам много кинорежисьори, повечето от тях британци, които правят следващия си филм, за да се сдобият с по-голям басейн в задния двор. Това не е идеята на киното. Целта е много проста - да документираме това, което се случва. Преди време ми се наложи да говоря на възпоменателна вечер за Стенли Кубрик, малко след като беше починал. Въобще не беше лесно, защото неговата вдовица бе на няколко метра от мен в публиката. Нещото, което казах, беше, че най-голямата заслуга на Кубрик се състои в това да вземе едно голямо огледало и да го насочи обратно към обществото, гледащо неговите филми. Той им казва: “Това сте вие, вижте се, ето тук”. Такава е нашата работа като артисти -

да вземем това

огледало и да го

обърнем към

публиката

- Смятате ли да направите филм и за български музикант?

- Истината е, че тази идея ми е минавала през главата. Нямам обаче нужните познания, за да направя такъв филм. Трябва да науча повече за българската история и музикантите в нея. Иначе вече съм заснел филм в Пловдив. Градът много ми допадна и напомня архитектурата в Англия през XVII в. Филмът се казва “Англия, моя Англия” и е за британския композитор Хенри Пърсел. Друго любимо мое място е Рилският манастир. Освен това в България имате страхотно вино.