Загубих майка си още преди да почине

Като дъщеря на заможно семейство от Кънектикът, майка ми искала да стане хирург. Разбира се, по онова време представите за това каква трябва да „стане като порасне” една млада дама от такова семейство, били най-различни. Въпреки това тя захвърлила белите си дебютантски ръкавици и станала журналист през 1960. Докато живеела в Лас Вегас, се запознала с баща ми, който почина, когато бях на 4, и оттогава с мама се спрявахме все сами.

Разделяхме времето си помежду престоите ни в Кънектикът и Шотландия, откъдето родом беше семейството на бащата на мама. По време на един от престоите ни в Шотландия реших, че искам именно там да уча. Майка ми отговори, че щом искам да уча тук ще трябва да остана, а тя да замине за Кънектикът. В крайна сметка избрах шотландския интернат „Св. Леонардс”.
Беше прието да пишем на родителите си по един път на седмица, но аз го правех много по-често. Разказвах на мама за всичко – от състезанията по плуване до смешни случки с учителите ми. Мама, от своя страна винаги ми отвръщаше с писма, изпълнени с новини за външния свят, които по онова време си бяха животоспасяващи.
Отгледана като единствено дете, към което винаги е имало високи очаквания, на 11-годишна възраст аз изминавах дългия път от Шотландия до Америка съвсем сама само и само да видя мама.

След като завърших интерната, ме приеха да следва м медицина в университета. Не бях живяла с майка ми прекалено дълго време и лятото ни след първата година в училище беше катастрофа и за двете ни. Опитвах се да прекарвам колкото се може по-малко време вкъщи, като си запълвах времето с най-различни начинания. От години бях свикнала да се грижа сама за себе си и да има някой възрастен да командва наоколо си беше доста трудно.

Цялата история четете на mila.bg