Доскоро не можех да се отърся от една и съща натрапчива мисъл, свързана със здравето и живота ми. В началото я избутвах някъде в кьошетата на съзнатeлното си подсъзнание, но по едно време стана нетърпимо. Мозъкът ми се опитваше да ме свре в малка и страхлива килийка, ама му показах среден пръст. Дадох си сметка, че операционната система на нашия организъм понякога ни ограбва с всичките трикове, които ни прилага.
Умовете ни са толкова сложни, че често влизат в ролите на най-големите ни врагове, когато се отнася за собственото ни добруване. Мозъците ни, които си мислим, че познаваме, може така хубаво да ни хързулнат, че в даден момент чистосърдечно да решим, че и най-грешното решение в историята на човечеството, всъщност е чудесно за нас. Като нищо могат да ни подшушнат, че сме безобразно влюбени в много женения ни приятел от детинство, а после ходи обяснявай, че нямаш сестра и не знаеш как се играе на „Не се сърди, човече”.
Много често сивите ни клетки ни лъжат, че може би щяхме да бъдем по-щастливи, ако работата не беше измислена изобщо. Щяхме да си висим по цял ден на плажа, да харчим пари по моловете, да пием засукани коктейли по баровете и нямаше да страдаме от депресия и скука на работното място. Добре, ама по ДНК човеците сме усърден и творчески вид. Имаме нужда да се предизвикваме, да постигаме нещо, за да бъдем щастливи. Защото безцелното хайманосване не води до доволство.
Благодарение на услужливо измамния ни мозък, често решаваме, че за някаква наша несгода са ни виновни половинката, родителите, приятелите. Нищо не е в състояние да ни спре да хвърляме обидни думички по останалите като храна в училищен стол. Истината е, че в повечето случаи ние сме тези, които трябва да покажат извинително разкаяние.
Коментари (0)
Вашият коментар