Молба на българска поетеса към Евтушенко: Скъпи Женя, умолявам те, живей!

Двамата имат 32-годишно приятелство,  уви, големият руски поет почина на 84 г.

Поетът епоха Евгений Александрович Евтушенко - един от най-великите поети на нашето време, почина на 1 април на 84 години. Бравурният и неспокойният. Трибунът от стадионите и площадите. Сибирякът, който мачкаше стиха и душата си, но съхрани в тях огромната духовна енергия на белязан от Бога поет! (Той 6 години се бореше с рака, разказва синът му - б.р.)

Един от “шестдесетниците”, който заедно с Булат Окуджава, Андрей Вознесенски, Белла Ахмадулина, Роберт Рождественски промениха представите на Русия и света за ролята и мястото на поезията… Той дръзна да напише: “Моя фамилия - Россия, а Евтушенко - псевдоним!”.

За първи път го слушах на живо в 70-те години на пл. “Маяковски” в Москва. Дишах и слушах като омагьосана и само внимавах да не ме смачка люшналото се множество… Поетите бяха край паметника на Маяковски, а площадът беше буквално залят от народ, жаден за висока поезия! Сякаш и въздухът беше наелектризиран от този екстаз. Такава колективна поетическа “медитация” не съм виждала никъде по света, въпреки че къде ли не съм била по разни международни писателски срещи…

“Идут снеги большие,/аж до боли светлы,/и мои, и чужие/заметая следы…”

Докато слушах гласа му и поемах от аурата на този площад, си давах сметка колко е прав Тютчев, като казва: “Не се разбира с ум Русия…” Но в този момент не съм си и мислила, че обожаваният поет срещу мен ще стане един от моите духовни стълбове и приятел за цял живот…

…Пристигна

новината, че е в

критично състояние

Ето какво съм отбелязала в своя фейсбук дневник на 31 март в 22, 01 ч, май мигове, сега осъзнавам, преди кончината му.:

“Скъпи Женя! Умолявам те: Живей! Не се предавай! Та нали ти сам преди няколко години ми написа: “Моето сърце никога не си тръгва от тези страни, където живеят мои приятели, и незабелязано за теб ще почуква и във вашия дом, като старинен часовник, от който изскача кукувичка, пророкувайки вечен живот за всички тези, които умеят да обичат и да дружат…”

А на 1 април, като най-нелепата априлска шега, дойде съобщението за неговата смърт.

“Смърт” ли

казах?! Неее…

Такива поети остават - с високите си души, със свободния си дух, със стиховете си, писани не с мастило, не с мастило…

…Историята на едно приятелство не може да се разкаже в снимки... Те означават нещо само за онези, които са преживели заедно запечатаните мигове... При нас с Женя всичко започна в далечната 1985 г. и е свързано с моята лека разсеяност... В края на април през тази година в София, по инициатива на Съюза на българските писатели, се провеждаше Международната писателска среща “Мирът - надежда на планетата”. Пристигаха водещи имена на литературата от цял свят. Поетът Любомир Левчев, тогава председател на СБП, беше отворил вратите и за младите писатели. Та, именно там, във фоайето на парк хотел “Москва” започна приятелството ни с Евтушенко. Един следобед донесоха от издателство “Народна младеж” 5-те топли още дебютни книги на млади писатели. Едната от тях бе моята - “Не съм Пепеляшка”. Суматоха из фоайето, суета, разбира се, радост, поздравления и... ТОЙ. Заяви, че първият автограф трябва да е за него. Каква чест за мен! И затърсих в чантата си писалка... Разбира се, не намерих.

Той извади един

сребърен химикал,

каза ми, че е вълшебен, че сам пише хубави стихове, подаде ми го, написах автографа (сега и да ме убиете, не помня какво написах). Връщам му химикала, а той: “Не, той е за теб! Нека е първият ми подарък! Знам, че ще пишеш с кръвта си, а не с химикала. Това е само играчка...”

Така започна приятелството ни -

с едно подарено

в аванс доверие...

И пиша с този

химикал вече

32 години

… А днес си говоря със смъртта, но не разбирам езика ѝ… По-близък ми е езикът на съкровените спомени, на множеството заедно преживени събития, на срещите ни в София, Варна, Переделкино и Москва. А в Хавана през 2006 г. на големия световен фестивал на поезията (участници от 60 държави!) двамата с Евтушенко имахме честта да участваме в общ рецитал. Беше незабравимо! После продължихме в прохладния бар на хотел“Куба Либре”, където старите бармани още го помнеха от времето, когато близо две години поетът е живял в този хотел…

Трябва да подредя архива си, свързан с него - купища писма, снимки, експромпти, написани от ръката му, някои от тях - свързани с историята и духовността ни. Два пък - особено скъпи, посветени са на Христо Ботев и на Баба Илийца… През целия си живот той беше и си остана приятел на България. Водещ квант в един светлинен пръстен, обхващащ личности от различни поколения, кръстени в тази благословена и мистична религия на поезията…

Затова при всяка наша среща вибрираше духовното, а не битийното. Много го вълнуваше изобразителното изкуство. В продължение на десетки години събираше колекцията си (в нея има световни имена!) и мечтаеше да изгради в Переделкино музей, в който да събере всичко това. Успя. Водила съм в този музей не един приятел…

Почивай в мир, Женя.