Евтушенко и футболът

На 17 години поетът е обещаващ вратар, искат го от “Динамо” (Москва), а първото му стихотворение излиза във вестник “Советский спорт”

На 1 април си отиде поетът Евгений Евтушенко. Не ми беше от любимите, както и повечето от съвременниците му - Роберт Рождественски, например. Или Андрей Вознесенски. Когато започнах да чета на руски поради изчерпване на българските книги в библиотеката ни, лирическите ми увлечения бяха в две други крайности - поетите с китара, особено Висоцки и Окуджава, и класиците на руската и съветската литература, най-вече Пушкин, Лермонтов и Маяковски.

До един момент Евтушенко за мен се отъждествяваше с две неща.

Първото беше малко почти квадратно томче с лилави корици, което баща ми често препрочиташе. Аз тогава недоумявах как така може да се препрочитат стихове, особено като неговите.

А второто беше кратък диалог от филма “Москва не вярва на сълзи”. Когато представящите се за дъщери на професор Тихомиров Катя и Людмила канят гости в тузарския му апартамент. Та единият от поканените казва: “Харесват ми новите поети - Рождественски, Роберт. Женя Евтушенко….” Друг, явно по-незапознат, подпитва: “Кой, кой? Евтушенко?”. Първият очевидно е разочарован: “Не го познавате. Напразно…”

Съвсем по друг начин обаче започнах да гледам на Евтушенко, когато разбрах за неговата връзка с футбола. А тя се оказа, когато прочетох няколко негови интервюта, не само много здрава, но и изконна, основополагаща. Първото стихотворение на Евгений Александрович е публикувано не къде да е, а във вестник “Советский спорт”. Това се случва на 2 юни 1949 г., творбата му се казва “Два спорта”.

Посветена е на

контраста между

съветските и

западните спортисти,

които правят всичко за пари и лапат допинг като за световно. Стихотворението е идеологически издържано, но поетически слабичко, признава самият той неведнъж след това.

Всъщност по това време Женя Евтушенко е изгряваща надежда на съветския футбол. Смята, че призванието му е на вратата, играе в московския клуб “Буревестник”, а вече го заглеждат треньорите на дублиращия отбор на един от най-силните тогава отбори в СССР - “Динамо” (Москва). Според Евтушенко интересът на легендарния треньор съвпада както с поетическия му дебют, така и с мач от градското първенство, в който спасява три дузпи.

В книгата си “Непробиваемите”, посветена на вратаря с главно В и на великите вратари в световния футбол, журналистът Джонатан Уилсън припомня едно есе на Евтушенко от 1966 г. в “Спортс Илюстрейтид”, в което той описва моменти от футболната си кариера. Разказът е уникален, само че прекалено много напомня книгата на Лев Касил “Вратарят на републиката”. В него се разказва как малкият Женя пази на вратата на своя “Буревестник” в мача срещу отбора от московското предградие “Марина рошча”, известно с хулиганите си.

“Съперниците ни бяха яки момчета с ниски чела и модерни прически. Телата им бяха нашарени с впечатляващи татуировки с надписи от рода на “Няма да забравя милата си майка” и “Смърт на фашистите” редом с ухилени черепи и брадати русалки. Опонентите ни гордо, все едно бяха някакви украшения, се пъчеха с многочислените си белези, получени в безкрайните махленски битки”, описва другия отбор Евтушенко. Той си спомня, че ги наричат Разрушителите и според слуховете всеки

държал нож, скрит

в чорапа си

“Мачът се игра на празното място зад завода за водка, където бяхме направили врата от ръждиви релси. Събраха се няколкостотин запалянковци, между тях и такива от “Марина рошча”, които можеха да бъдат разпознати по мрачната криминална атмосфера, която ги обгръщаше. Шеф им беше едноок мъжага на около 30 години, когото всички знаеха като Били Бонс. Той беше вехтошар по професия, но по характер го определяха като пияница и бандит”, продължава описанието поетът.

Както се очаква, Разрушителите играят невероятно агресивно. Централният нападател и основният защитник на отбора на Евтушенко са контузени, както и самият вратар, но това не му пречи да продължи играта. Евтушенко си спомня: “Към края на мача всички наши играчи бяха покрити със синини и подутини. Но резултатът все така си беше 0:0. И в най-напрегнатия момент един от нашите защитници извърши голяма глупост, спря топката с ръка. Това доведе до най-тревожния момент за един вратар - дузпа.

Капитанът на Разрушителите взе топката в ръка, плесна я от двете страни, удари я отгоре и я заложи на точката. Аз се приготвих.

В този момент Били Бонс с властен жест даде някакъв сигнал на своите послушници и аз почувствах как нещо остро се впива в лицето ми. После още едно, и още едно…

Запалянковците

на Разрушителите

стреляха по мен

от прашките си с малки камъчета. Всичко беше в най-добрите традиции на Латинска Америка. Аз бях полуослепял от болката и практически не виждах нищо освен топката, която неподвижно се мъдреше на бялата точка. Може би това ми помогна.

Капитанът на Разрушителите направи най-зверската физиономия, на която беше способен, засили се и стреля. Не знам как стана, но топката се оказа в ръцете ми. Били Бонс побесня. Капитанът на съперника се приближи към мен с усмивка и ми подаде ръка. Аз бях потресен от тази трансформация и с цялата си наивност протегнах моята ръка към него. Продължавайки да се усмихва, но така, че никой друг да не вижда, той стисна ръката ми така, че тя изпращя, след което я изви и се опита с крак да избие топката от другата ръка, в която я държах.” 

Това си е напълно достатъчно за футболен подвиг, но на Евтушенко не му е достатъчно и той продължава разказа си:

“В този момент аз изпаднах в някакво подобие на транс в резултат от обхваналата ме ярост. Измъкнах се и се затичах напред с топка в краката. Прескачах краката на съперниците, които се опитваха да ме спрат. Парче от фланелката ми остана в ръцете на един от защитниците, който се опитваше да ме спре по всички възможни начини. Обсипваше ме град от камъчета от прашките на запалянковците, но не чувствах болка. Накрая пробягах целия терен и излъгах вратаря на Разрушителите. Но заради обхваналото ме

садистично чувство

за отмъщение

не вкарах веднага. Спрях топката на голлинията и се обърнах към тичащите към мен съперници, чиито лица бяха изкривени от ярост и омраза. Аз все така стоях, изпънат почти по стойка “мирно” под дъжда от камъни, изстреляни от прашките. Когато Разрушителите почти стигнаха до мен, бутнах леко топката с пета и тя влезе във вратата. Почти веднага прозвуча и съдийският сигнал за край на мача, завършил с наша победа.”

Разрушителите се скупчили около Евтушенко и извадили ножовете, но Били Бонс ги спрял, явно покорен от вратарския му подвиг.

Разбира се, както се казваше в романа на Майн Рид “Конникът без глава”, ако не е истина, то поне е добре измислено. Но мачът срещу Разрушителите от “Марина рошча” съвсем не е единствената допирна точка на Евтушенко с футбола. Той е само една от многото. Толкова много, че поетът дори

издава книга само

със стихотворения,

посветени на

най-популярната игра

Тя се казва “Моята Футболиада”. Първоначално идеята е да бъде издадена в Москва, но там мотаят прекалено много твореца и накрая той я посвещава на 100-годишнината на футбола в украинския град Полтава, като всичко по нея е с негови средства.

Покрай стихотворенията, посветени на гении на съветския футбол като Лев Яшин и Давид Кипиани, там има едно, което остава в историята като едно от най-ярките и искрени на Евтушенко. Може би след “Бабий яр”. То се казва “Репортаж от миналия век” и

описва първия мач

между СССР и ФРГ

след края на Втората световна война, който се играе през 1955 г. Поетът обаче пише стихотворението чак над половин век по-късно.

“Твърде голямо беше разочарованието от представянето на нашия национален отбор и всичко, което се случваше около него. Исках да предам на футболистите усещането от играта на Сева Бобров, на Игор Нето… Когато те излизаха на терена, буквите СССР на гърдите им сякаш пулсираха”, обяснява Евтушенко.

Всъщност “Репортаж от миналия век” е написано по повод 9 май. Творецът е поканен да говори и чете свои стихове пред германска публика в Хайделберг. И той обгръща в рими най-яркия си спомен от онзи мач. “Тогава Западна Германия беше действащ световен шампион. Аз и моите приятели две нощи чакахме на опашка за билети, пишехме си номерца по ръцете, както на опашка за хляб през войната. Накрая успях да купя два билета - единия за мен, а втория за по-големия ми приятел Евгений Винокуров.

Когато отидохме на стадиона, видяхме огромно количество инвадили, хора без крака върху дървени платформи. След победата бяха минали вече десет години и държавата лека-полека се опитваше да се отърве от тях. На никого не му трябваха тези осакатени, прерязани наполовина хора, и не искаха да ги показват на чужденците, изпращаха ги в най-затънтените места. А тук те се явиха масово, бойните медали се полюшваха на гърдите им. Придвижваха се към стадиона на инвалидни колички, подпийнали, няма защо да си кривя душата, а на врата на всеки беше окачена

табелка с надпис

“Бий фрицовете!”,

разказва Евтушенко. 

И продължава: “Сигурно бяха няколко хиляди. Разбира се, никой не им искаше билети, контрольорките ги пускаха без пари, с просълзени очи. Винокуров се притесни ужасно, страхуваше се, че ще стане меле, международен скандал - тъкмо чакаха посещение на канцлера Аденауер в Москва.

Получи се различно. Капитанът на ФРГ Фриц Валтер, който е бил военнопленник в Русия, първо помогна на съветски футболист да стане след сблъсък на терена, а после и подаде ръка на друг, за да го поздрави за отбелязания гол! Получи се хубав, спортсменски мач, нашите и немците си тръгнаха от терена прегърнати. А наоколо по земята се търкаляха захвърлените табелки - футболът беше победил, никой нямаше намерение да бие фрицовете.

Видяното много ме промени като човек. Осъзнах, че колкото и да ни болят раните, нанесени от войната, никога не е късно да протегнеш ръка”, разказва Евтушенко.

А онзи мач все пак завършва с победа 3:2 за СССР…