“Малодушният” Стоян Заимов и Априлското въстание

Упреците към Стоян Заимов като главен апостол на Врачанския революционен окръг през Априлското въстание не са един и два. Те начеват още от Захари Стоянов и са плод както на лични, така и на политически разногласия между двамата големи летописци на българските революционни движения от края на XIX в. За да отклонят вниманието от отговорността на местните врачански дейци, че не подкрепили Ботевата чета и не въстанали, към критиката на главния апостол във Врачанско по-късно се присъединяват и някои от авторите, посветили изследвания на историята на Враца като Димитър Йоцов.

Утвърждаването на мнението за нерешителния Заимов обаче се осъществява най-вече в контекста на идеологическата кампания за присвояването на личността и наследството на Христо Ботев от социалистическото движение, започната от левите български интелектуалци Георги Бакалов и Людмил Стоянов през 20-те-30-те години на ХХ в. и утвърдена в жалонни марксистки исторически статии от 50-те години на миналия век.

Тъй като според Стоян Заимов Ботевата идеология, въпреки влиянието, оказано му от руските народоволци и нихилисти, е преди всичко националистична, той е заклеймен като “почетен пенсионер на “демократическата” българска монархия”, “заядлив патриот”, “слаб революционер, слаб като организатор, слаб като ответствен работник”.

Известни и уважавани изследователи на българското националнореволюционно движение като Александър Бурмов и Крумка Шарова убедително оспорват тази теза, но тя повече или по-малко продължава да битува в популярната литература и масовото съзнание, а както виждаме от статията на Росен Тахов “Кой предаде Априлското въстание”, публикувана в “24 часа” на 21 април т.г., може да бъде разказана и в един крайно карикатурен и изцяло очернящ Заимов стил. А тъй като неизкушените читатели рядко стигат до специализираната историческа литература, сметнах за нужно да им покажа и

другата гледна точка

за Врачанския

революционен окръг

и неговия главен апостол и тяхното участие в революционните събития от 1876 г.

Ще започна от първата, може би най-лишена от основания, оценка за дейността на Заимов – че не бил добър организатор и че във Врачански окръг не било направено достатъчно за подготовката на въстанието. Ако сравним данните за извършеното във Враца с тези за другите окръзи, картината там не се отличава съществено от тази в останалите райони. Би трябвало дори да отбележим специалния принос на врачанските революционни дейци за първоначалния подтик и мотивация за организирането на бунта през 1876 г. Посещението на врачанския пратеник М. Хаджимицов през есента на 1875 г. в Румъния, завръщането му в града през октомври със Стоян Заимов и Иваница Данчев и възстановяването на част от революционните комитети в района са важен стимул за революционните дейци във Влашко, които решават да продължат подготовката на въстание. Най-големият успех на Врачанския комитет и двамата емисари обаче е в намирането на финансиране за революционна акция.

Откупуването на

кредит на пастърма

и лой от врачанските

турци с идеята

да се осигурят

пари за оръжие

и бързата реализация на сделката дава морален тласък и на практика осигурява средства за началната дейност на гюргевските апостоли. “Около 200 наполеона е похарчил Врачанският комитет за отопление, осветление и наем на казармата в Гюргево, за покупки на военни карти, бинокли, компаси, револвери, саби, ками, пушки от най-новата система, и “пътни” на апостолите от Гюргево до центровете на окръжията им. Горната сума е харчена от Митю Цветков, делегат на Врачанския комитет в Гюргево. Предметната сума е харчена във вид на заем, но и заемите не са върнати на Врачанския комитет. Подробна сметка за кой апостол колко е похарчено от казаната сума се намира в портфейла на покойния Митю Цветков (1881 май 15-и)”– съобщава по-късно Заимов.

Новината за врачанските пари бързо се разнася сред емиграцията. А при очевадната оскъдност на финансиране за революционните акции, типична за 60-70-те години на XIX в., някои от апостолите като Стефан Стамболов започват да гледат на тях като на общи средства за бъдещата революция. От друга страна, парите от лойта не достигнат за закупуване на оръжие още в началото на 1876 г. Това води до напрежения както между Врачанския и Търновския революционен окръг, така и между намиращите се във Враца апостоли и местните дейци. Задържането от османските власти на Никола Славков, един от апостолите, определен да действа в Софийско, също допринесло за влошаване на отношенията и за пренебрежителни реплики на Стамболов за братята от Шоплука. Но връзките между Враца и Панагюрище останали добри. През февруари пратеник от ІV революционен окръг – Мильо Балтов, посетил Враца и донесъл писмо от Бенковски, а от ІV окръг се опитали да помогнат и за освобождаването на Никола Славков.

Арестуването на Славков и привличането по негова вина на някои други лица под следствие сгъстили атмосферата във Враца. Поради провала на Славков в града се установили и Никола Обретенов и Георги Апостолов. Присъствието на тримата млади апостоли, лично замесени в сделката с лойта, и продължаващата липса на оръжие довели до взаимни обвинения, а след като Апостолов и касиерът на Врачанския комитет Ангел Йоцов стигнали и до физически сблъсък, по съвета на Ст. Заимов Апостолов напуснал Враца. Скоро го последвал и Обретенов. Врачани обаче очевидно продължавали да имат доверие в Заимов и той останал в града. Тези конфликти вътре в организацията не били изключение. Подобни процеси протичали и в най-успешния ІV революционен окръг.

Въпреки разногласията подготовката за въстанието в града и района продължила. Събрали и изпратили още пари в Румъния, издадени и разпратени били окръжни послания, закупили се олово и барут, изработвали се ножове, организирали се военни упражнения,

Врачанският окръг

направил и собствен

черешов топ,

а на 22 април Заимов издал и “Закон за всички бунтовници”, в който подробно бил уреден въпросът за набирането на въстаници, въоръжаването им и формирането им в отделни военни отделения.

Както вече посочих, запазената от това време кореспонденция на апостола на Врачанския окръг, която отразява общия ентусиазъм, обхванал съзаклятниците, по-късно ще бъде използвана за директни обвинения към него, че създал излишни очаквания и надежди. Внимателен анализ на документите и на другите революционни окръзи показва, както на времето посочва още Д. Страшимиров, че натискът за ускоряване на датата на обявяване на въстанието идвал предимно от Търново и Панагюрище, а за това, че врачани и главният им апостол не бързали, имало основание – дългоочакваното врачанско оръжие, което така и не идвало.

Важен топос в обвиненията срещу Заимов и Врачански окръг от тази гледна точка е прословутото писмо, донесено от врачанския куриер на събранието в Оборище, в което Заимов заявявал готовността на врачани за бунт. Някои последни проучвания показват, че писмото било изпратено по панагюрския пратеник Лулчо Гугов, който отишъл във Враца с надежда да закупи за панагюрските въстаници част от врачанското оръжие от сделката с пастърмата, което обаче все още не било прехвърлено от Румъния. Гугов пристигнал на Оборище с неприятната новина, че не носи оръжие и че от Враца предлагат въстанието да се отложи за 21 май. “Никакъв куриер не е донасял писмо в този час освен пратеника за оръжие Лулчо М. Гугов. И че това писмо се било чело пред всичките представители, не е вярно, както говорят “Записките”. Защото комисията [в]зе предвид, че ако са чете пред всичките, мнозина ще са съмнят: няма ли оръжие, работата ни е опасна” - твърди в различни версии на разказа си Нено Гугов.

КЕТИ МИРЧЕВА*

Как и защо

врачани не

излязоха на бунт

през май 1876 г.

Комисията по приемането на релефа и барелефите на паметника “Цар Освободител”, изложени в ателието на скулптора Арнолдо Цоки в Рим. От ляво на дясно: скулпторът Джулио Монтеверде, Стоян Заимов, Александър Иванович Нелидов - посланик на Русия в Италия, Димитър Кръстев Попов - министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, скулпторът Емилио Галори и авторът - скулпторът Арнолдо Цоки, Рим, 1903 г.

В натрупаните през годините обвинения срещу Стоян Заимов и врачани по повод Ботевата чета за това, че не въстанали и не се присъединили към нея, въпросът за тяхното участие в нейната пряка подготовка и въоръжаване остава на пръв поглед страничен или най-малкото откъснат и несвързан с темата. Че приносът на Враца за въоръжаването и организирането на четата бил от съществено значение, приема само Д. Страшимиров, макар да уточнява, че врачанските пари не са цялата част от сумата, използвана за закупуването на оръжие, и че приготовленията за Ботевата чета са част от паралелната подготовка на чети, започнала сред емиграцията едновременно с подготовката на въстанието вътре в страната. В своята статия “Формиране на Ботевата чета” Александър Бурмов също отделя място на участието на Врачанския революционен комитет, но смята, че не трябва да се приема с доверие мнението, че четата била въоръжена предимно с пари от Враца, както настояват някои от врачанските дейци. Поради неяснотата в документите, с които разполагаме днес, най-убедителното предположение е, че със средства от Враца и Крайова най-вероятно ще да са били въоръжени само четниците от четата “Св. Георги”, която се качила на “Радецки” в Бекет. Очевидно финансирането дошло от различни страни и с различни усилия, които е невъзможно да се установят с точност днес.

Хроничната липса на достатъчна финансова подкрепа за българското националнореволюционно движение очевидно и в този случай довела след време – при опита да се калкулират приносите – до преувеличаване на едно или друго участие. Врачани и техният главен апостол вложили действително много усилия да се снабдят с оръжие, именно това оръжие било в основата на споровете и разногласията в комитета и тяхната ревност да подчертаят собствения си принос е разбираема, а той, както се вижда, не бил толкова незначителен. Макар да не се вдигнали и да не се присъединили към четата, техните пари, вложени в бунта, изпълнили предназначението си. А доколкото въпросът защо не въстанали се съдържал именно в тези прословути пари, и упоритостта да настояват на факта, че с техни средства била въоръжена четата, е естествен и разбираем.

Липсата на оръжие действително била сериозна причина, която попречила на врачанските революционни дейци да предприемат по-решителни действия. Още по-съществени били присъствието на войска в града и осведомеността на османските власти за революционните приготовления във Враца, които се потвърждават от наличната османска документация. Всичко това в голяма степен би предопределило бързия крах на врачанското въстание, дори то да бе избухнало. Остават няколко други въпроса, на които обикновено се търси отговор в опит за обяснение на факта, че въстание във Враца не избухнало, сред които се откроява този каква била комуникацията между четата и врачани. И докато въпросът за уведомяване на Врачанския комитет и Заимов за непосредственото преминаване на четата не се оспорва, не така стои този с евентуалните писма, изпратени от Ботев от Милин камък до Враца.

Че опит за връзка с Враца бил направен, свидетелстват повечето участници в събитията – Никола Обретенов, Спас Соколов, самият Заимов. Според по-голямата част от тях обаче

пратениците не

успели да влязат

в града или

не се върнали

Като най-достоверно това мнение приемат и биографите на Ботев Ив. и Ц. Унджиеви, като в бележка отбелязват, че “Сравнително положителни сведения има само за едно писмо, което Ботев и Апостолов изпращат по Младен Павлов, Козлодуйското даскалче”. Спомените на Мл. Павлов действително получават голяма популярност в литературата около събитията във Враца през май 1876 г. Те са често възпроизвеждани и поради значимостта си за обвиненията към врачани и особено към Ст. Заимов заслужават специално внимание.

Публикувани за пръв път през 1928 г., когато авторът им е на 80 г., те предизвикват на, времето гневната реакция на Обретенов, който ги коментира в няколко свои статии и упорито оспорва голяма част от твърденията в тях, включително за изпращането на Мл. Павлов във Враца като пратеник на войводата Ботев с пръстен със зелен камък и елмази. Че разпространяваната от Павлов версия за историята на четата е твърде преувеличена и разкрасена от него, твърди и друг Ботев четник - Прокопи Дянков, който трудно бихме могли да определим като поклонник на Заимов. Основателните им възражения не смущават изследователите да приемат, макар и с много уговорки, че твърденията на Павлов в частта им за изпращането му във Враца може и да са верни, при все че и извън свидетелствата на Н. Обретенов и П. Дянков спомените на козлодуйското даскалче са изпълнени с противоречия и често се разминават с оригиналните документи, включително относно собственото му следствено дело. Липсват данни за особената му роля по посрещането на четата или за мисията му във Враца и в запазеното пенсионно дело на Младен Павлов като поборник, за какъвто е признат през 1892 г. В свидетелствата, подписани от Иваница Данчев и Георги Катарджийски, 3 май 1900 г., Юрдан Юрданов-Инджето, 12 май 1900 г., Прокопий Дянков, 22 май 1900 г., Спас Соколов, 2 юни 1900 г. се споменава само, че Павлов е участник в Ботевата чета, а С. Соколов потвърждава, че е участвал и в сражението на Милин камък. Самият Павлов нито веднъж не отбелязва тези факти в различните молби, които попълва през годините във връзка с увеличаване на пенсията му, а само многократно повтаря, че не е по-долен от другите Ботеви четници.

Отговорът на въпроса защо на тези твърде противоречиви спомени се отделя толкова място и защо, макар и с уговорки, те продължават да заемат съществено място в литературата около Ботевата чета и опита за въстание във Враца през 1876 г., вероятно се съдържа в заключителната част на мемоарите на Младен Павлов. Там, където той обвинява “свободна или освободена България”, “която напусна идеалите и заветите на Христо Ботйов” – “да се устрои българския живот така, щото всички социални различия да изчезнат и по българската земя да живеят равни, щастливи хора”. Твърде удобни от марксистка гледна точка са и обясненията на Мл. Павлов защо въстанието във Враца не успя – защото “рабският инстинкт, култивиран у българския народ от дълги столетия, се проявява с много по-голяма сила и повече в неговата интелигенция, отколкото в самата маса. Прочее V-я окръг не въстана и не указа никакво съдействие на българското революционно движение, защото той не е имал за свои представители хора с ум и със схващания за революционните задачи на времето”.

Стилът на тази последна част от мемоарите на Мл. Павлов показва удивително владеене на една нова фразеология, която значително се разминава с неговия начин на изразяване в документи от по-ранния период и ми дава основание да допусна, че в спомените на козлодуйското даскалче е възможно да е имало и по-сериозна редакторска намеса, която да е придала допълнителен идеологически смисъл на неговите свидетелства.

Но дори да нямали връзка, дори врачанските съзаклятници да не получили писмо от Ботев, те знаели за преминаването на четата и съгласно собствения си план трябвало да се вдигнат на оръжие и да се присъединят към нея. Как се развили събитията във Враца и доколко вината била на главния апостол?

За това какво станало в града, разполагаме с три по-цялостни разказа - на Мито Анков, на Христо Даскалов и на самия Заимов. Въпреки някои дребни разминавания в детайлите изложеното в тях, общо взето, взаимно се потвърждава. Революционният комитет изпратил своите пратеници М. Ангелаков и К. Цеков да уведомят съзаклятниците в Долна и Горна Кремена да дойдат през нощта на 18 срещу 19 май в града, а други куриери трябвало да съобщят на въстаниците от другите села да се вдигнат на оръжие и да се присъединят в района на лозята на Веслец към двете чети, които трябвало да излязат от Враца. На 18 вечерта въстаниците от първата чета се събират в църквата “Св. Възнесение”, към тях се присъединяват и излезлият с малка група, носеща знамето, главен апостол Стоян Заимов и неколцина негови другари, като междувременно подпалват няколко дюкяна. Втората чета на Цено Ангелов обаче, вместо да се присъедини към първата в черковния двор и заедно да излязат от града, изпраща пратеник с предложение да се присъедини към първата по-късно. Възникват разногласия и междувременно става невъзможно да се напусне градът, тъй като започва да се разсъмва. Тогава решават да отложат излизането за следващата нощ. Въоръжените въстаници остават в църковния двор заедно със Заимов и четоводците през целия ден до 2 часа следобед, когато пристига вест, че към града идват нови военни подкрепления от Ловеч, и по-голямата част от врачани се уплашват и разбягват, изоставяйки част от оръжието и дрехите си в църквата. В града междувременно влизат черкези и башибозуци, които нападат и посичат над 33 души врачански жители, между които и излизащия от църквата “Св. Вознесение” член на комитета поп Коста Буюклийски.

Останал без

въстаници, Заимов

също напуска

църквата и се укрива в дома на Калица Петрова, съседка на баба Йота Ангелакова. Това е печалната история на опита за въстание на 18-19 май във Враца. “И тъй зданието, съзидано през цяла година, за минута се разсипа” – заявява по-късно Заимов.

След години участниците в злополучното събитие дълго ще се питат: можели ли са нападнат турския аскер, за да му вземат оръжието, както предлагал хаджи Ангелаки Йоцов? Синът на последния упорито ще настоява, че това бил начинът и че единствената причина, дето не го направили, била нерешителността на Заимов. “Плановете ни бяха детински, но ний вярвахме в тях” – ще му отговори задочно Христо Даскалов. Самият Заимов години наред ще се самоукорява, че не успял да вдигне врачани на бунт. По-късно обаче твърдо ще заяви: “Прави бяха въстаналите врачани, когато отказаха на Заимова да нападнат ротата, що бе се загнездила в хана на Стефанаки Савов, и като ги обезоръжат, да нападнат другите ханове и след като запалят града, да се присъединят към четата на Ботева. Да, прави бяха и много добре сториха те дето не изпълниха заповедта на Заимов, защото иначе

щяхме да имаме

един голям и

преголям втори

Батак,

без да се спечели нещо повече от онова, което донесе освободителната война...”.

Да, сигурно врачани можеха да нападнат аскера, сигурно можеха да излязат от града на 18 май вечерта през нощта. Сигурно, ако Заимов бе по-авторитарен, щеше да ги подгони с нож в ръка и да ги поведе напред. Но какво щяха да постигнат? Едва ли 200 души врачански въстаници щяха да променят съотношението на силите и да спасят Ботев и неговите четници, чиято гибел беше неизбежна. Днес е лесно да обвиняваме участниците в събитията от пролетта на 1876 г., да търсим сметка и раздаваме правосъдие, но изправени пред реалността на фактите, че най-голямото българско въстание се осъществи като географски разпръснати бунтове, които, макар и подготвени и обединени от общ замисъл, не успяха да обхванат нито цялата въобразена национална територия, нито някаква по-значителна компактна част от нея, като изключим неголемия район от Средногорието, добре би било да успеем да оценим и малкото направено от тях - в рамките на онова време и с възможностите, с които са разполагали тогава.

* Кети Мирчева е историк, независим изследовател с публикации върху Българското възраждане, между които шест са посветени на различни аспекти от дейността на Стоян Заимов. Съставител на “Записки от Терсханата” - най-ранните свидетелства за историята на Априлското въстание, записани от Стоян Заимов в затворите в Цариград и Аккя (1876-1878).