Фалшиви документи осигуряват власт и имоти на църковната върхушка

С „Шифърът на кръста” ви предлагаме едно пътуване из коридорите на въображаем лабиринт, за да потърсим заедно и въз основа на исторически факти отговорите на скандални въпроси, влизащи в противоречие с Догмата.

Бил ли е самият Иисус посветен в орфизма? Защо има прилики в учението му с някои вярвания на траките, къде е придобил чудодейните си умения и дали учението му не е било изопачено от апостол Павел?

Защо откриваме орфически знак (кръст с четири точки) върху стари епитрахили, стенописи, сред символиката на тайни общества? И когато проговаря на непознат език от кръста – кому и какво казва Иисус Христос?
Предлагаме ви откъс от книгата, посветен на два фалшиви документа, които осигурили власт и средства на църковната върхушка.

Част 13
За някои църковни фалшификации и за зловещата Инквизиция

Пети обратен коридор

Една от най-поразителните фалшификации, извършвани с “благи” намерения, е известна с името Константинов дар. През VIII в. (в средата на периода, известен като Тъмни векове) изведнъж се появил документ, който носел подписа на император Константин Велики, и който уж бил предаден четиристотин години по-рано на папа Силвестър I. Естествено документът бил пълен фалшификат (съмнение в неговата достоверност се изказва едва през ХV в., прави го италианският хуманист Лоренцо Вала). Освен Латеранския дворец и някои по-скромни сгради първият християнски император никога не бил дарявал на Църквата нищо друго, нито бил писал нещо подобно, но по “гениалното” хрумване на фалшификаторите неговият авторитет бил използван с цел да бъдат укрепени поразклатилите се позиции на Римския понтифик, както и да бъдат задоволени амбициите на църковната върхушка. Защото тогава, пет века след Никейския събор, положението било изключително критично – редица епископи не желаели да признаят папската власт, не давали отчисления, правели нововъведения на своя глава и не зачитали върховенството в йерархията.
Документът бил изготвен по поръчка на папа Захарий и станал известен като Константинов дар заради своята “щедрост”. В него се казвало, че папата бил избран лично от Христос за негов наместник на земята, поради което трябвало да бъде удостоен с титлата Vicarius Filii Dei, т.е. наместник на Сина Божи. И като следствие от това трябвало да получи върховната власт над цялата империя, дворецът му трябвало да стои над всички дворци в света, а постът му по Божия воля го издигал над царе и всички светски владетели, поради което имал властта да ги коронясва и надзирава, а те трябвало да му се подчиняват и да слушат думата му. И още: на папата се давали редица привилегии, както и чудесното предписание за богати дарове от енориите, той получил и върховенство над всички християнски църкви за “посочването на правата вяра”, както и за “изцеление от проказата на неверието”. Което пък му развързало ръцете в борбата с ересите и с всички недоволни.
И резултатите не закъснели. Франкският крал Пипин Къси се видял принуден по силата на този документ да подари на папата целия град Рим заедно с прилежащата му област, това станало през 756 г. Петдесет години по-късно папа Лъв III се отблагодарил, като провъзгласил сина му Карл Велики за римски император, а кралството му, в което влизали грамадни части от Западна и Централна Европа – за Свещена Римска империя. Но всяко папско благоволение си има и своята цена. Естествено като ответна отплата Римският понтифик поискал на свой ред власт над цялата Вселенска църква (katholikos на гръцки значи “вселенски”), а също и над патриарсите на Константинопол, Йерусалим, Антиохия и Александрия, които се били обособили в отделни църкви, подвластни на Източната империя (Византия). Така с основаването на Папска държава с център Рим властта на папата окончателно придобила не само религиозен, но и държавно-политически характер.
Историята потвърждава колко добре се е възползвала папската институция от този “дар”, потъвайки в разкош, диктувайки своите условия на монарси и властници с всякакъв ранг, налагайки своята воля в политиката и смазвайки всяка съпротива. Как да не се сети човек отново за опита на Иисус да прогони търговците от Храма и за наставлението му, че не показност е нужна при изповядване на вярата, а молитва “във вътрешната стаичка”!...
Самият факт, че фалшификаторите са си послужили точно с името на Константин, е напълно закономерен. Помните ли постулата “Една религия – един Бог – един император”, подтикнал първия християнски император да наложи християнството като доминираща религия? Дали все още е бил в сила? С разпадането на Римската империя владетелите стават повече, но върховенството в западната част се запазва – като прерогатив вече не на императора, а на папата! Защото именно папската институция до ХIV в. държи в ръцете си цялата власт и господства над светската.
Защото както Христос е един, а самата държава е Божие творение, тъй и неговият наместник на земята трябва да бъде един, казвали в един глас богословите от Западната църква, като си присвоявали правото да диктуват условия дори на царете. И макар този нов постулат да бил в противоречие с разработваните в античността теории (великият Платон с неговите ненадминати диалози за управлението на държавата е задълго забравен, дори забранен!), то новата концепция намира своите теологически застъпници в лицето първо на Аврелий Августин (IV – V в.), а после и на Тома Аквински (ХIII в.). В своите трудове те разработили и наложили креационната теория за държавата като Божие творение, а оттам и необходимостта от Божия наместник в лицето на папата.

Логиката на техните разсъждения подкрепяла и усилвала още повече властта на Църквата. Според св. Августин на “земния град”, т.е. земния свят, който е породен от дявола и злото, противостои Божият град, наричан още Небесно царство (Civitas Dei). И тъй като потъналият в земни грехове човек е слаб, той не може да преодолее съблазните и оковите на “земния град” без посредническата роля на Църквата. Още със създаването си тя е предопределена за тази велика мисия и само с нейна помощ той може да намери пътя към Божия град. Ето защо Църквата притежава не само правото духовно да наставлява хората, но и да изпълнява ролята на коректив – дори с цената на принудата (!), защото като Божия Църква тя е длъжна да “изкоренява греховността на делата и помислите” у всички вярващи. А водеща и безпогрешна роля в този процес има папата...
И тъй като апетитът идва с яденето, само век по-късно след появата на щедрия Константинов “дар” се разпространява нов фалшификат. През 840 г., скоро след смъртта на Карл Велики, се появяват тъй наречените Исидорови декрети. Предпоставка за тях е отношението към собствеността. Както е известно, в същността си християнското учение още с появата си отричало богатството и социалното неравенство, дори в най-първите християнски общини стремежът към взаимно подпомагане бил толкова силен, че хората си услужвали с имотите, както свидетелства Йоан Златоуст в своята 11-а проповед: “И велика благодат беше върху всички тях; нямаше между никой, който да се нуждае в нещо. Причината за това беше, че никой нищо от своите имоти не наричаше свое, а всичко у тях беше общо. Те усърдно раздаваха това, което имаха, и никой не оставаше беден”.

Стремежът към забогатяване обаче е присъщ на човешката природа, а желанието да “забучиш”, образно казано, колеца и да заявиш: “това наоколо е мое”, е необоримо – никоя от господстващите религии или идеологии не може да го потисне, камо ли изцяло да го изличи (тук можете да възразите, че има път и на духовно просветление, към което зове източната философска мисъл, както и гностицизмът – и ще бъдете абсолютно прави, но всички тези учения изискват усилна духовна работа, подкрепена с редица самоограничения не само на думи). И ако ранните отци на църквата все още призовавали към аскеза и отричали частната собственост, то с течение на времето нещата се променят. Колкото по-голямо ставало църковното имущество, толкова по-трудно било то да се счита за “имущество на бедните” и да се споделя с тях, както било прието до началото на IХ в.
Исидоровите декрети слагат край на тези папски терзания. Самият Исидор, чието име било използвано в документите, бил виден испански философ и епископ от VII в., който се занимавал с въпросите на църковното право. От негово име бил изготвен фалшификат, като създателите му отново проявили хитроумие. За да бъде още по-убедителна измамата, бил използван допълнително примерът на един благочестив монах-отшелник от V в. По щастлива случайност той също носел името Исидор и се бил отказал от богатството на своите знатни родители, като се бил оттеглил в една планина в Египет, където се хранел само с корени, но успял да привлече много сподвижници-монаси. Неговият пример залегнал в основата на Исидоровите декрети, според които липсата на собственост била задължителна единствено за монашеското духовенство поради обета му за бедност. Такова начало бил положил самият свети Антоний (III – IV в., Египет), първият отшелник и монах, оттеглил се в пустинята, от чиято битка с демоните на човешките пороци (включително алчността!) трябвало да се поучат всички монаси...
Това обаче не се отнасяло за Църквата като институция, в резултат на което римският Престол вече можел да разполага с неограничени богатства. За да закрепи положението, през ХII в. папа Григорий VII задължил монасите и към безбрачие (целибат), с което сложил край на изтичането на църковни имоти към семействата на духовниците. От този момент единствен титуляр на цялата собственост в западната църква станал папата.
А тези, които дръзвали да се върнат към изворите на християнското учение и призива да не се ламти за богатство, в крайна сметка губели битката с ламята на човешката алчност, дори да били канонизирани заради своята святост. И за да не съм голословна или отегчителна, ще дам само един пример – за преиначеното дело на най-любимия католически светец, свети Франциск от Асизи (ХIII в.), за чийто аскетичен живот и невероятно милосърдие се разказват легенди. Още приживе е наричан “Втори Христос”, а стигмите му са белег за толкова голяма религиозна отдаденост, че той е упование и пример за мнозина вярващи до ден-днешен.
Това обаче не се отнасяло за Църквата като институция, в резултат на което римският Престол вече можел да разполага с неограничени богатства. За да закрепи положението, през ХII в. папа Григорий VII задължил монасите и към безбрачие (целибат), с което сложил край на изтичането на църковни имоти към семействата на духовниците. От този момент единствен титуляр на цялата собственост в западната църква станал папата.

Но какво става с основания от тази светла личност “просяшки” орден? Нали бил замислен като контрапункт на всички онези монашески ордени, които разбогатели и станали безчувствени към страданията на бедните, като живеели в разрез с проповядваните от тях християнски ценности – успял ли е да запази духа на своя основател?... Без да омаловажавам заслугите на Францисканския орден в областта на образованието, както и стремежа на отделни негови членове към святост, не мога да не гледам трезво на това, което в крайна сметка се е получило след смъртта на Франциск Асизки. Защото с течение на времето францисканците се превърнали в едни от най-богатите монаси, а легенди в късното Средновековие се носят вече не за друго, а за похотливостта им, дори се казвало, че жените край техните манастири забременявали само от въздуха... Въпреки обета за бедност, целомъдрие и наложения от папата целибат. Освен това заедно с доминиканците те получили от папата и инквизиторски функции, задействайки апарата на Инквизицията в редица области на Франция, Италия, Далмация и Бохемия.
Какво ли би казал за всичко това свети Франциск?...

Из „Шифърът на кръста”
Книгата може да поръчате тук!