Да кажеш „не” на президента на САЩ или защо сравняват Тръмп с Никсън

„Врагове. Историята на ФБР” е хроника на вековния постоянен конфликт относно поведението на тайното разузнаване в една отворена демокрация и на решителната схватка между националната сигурност и гражданските свободи – сага на нашата борба да бъдем едновременно и свободни, и в безопасност. Тя е написана въз основа на архивите, без никакви анонимни източници или непроверени цитати. Базирана е на повече от седемдесет хиляди страници декласифицирани съвсем наскоро документи, включително изключителната колекция на разузнавателните досиета на Дж. Едгар Хувър и на повече от двеста устни разказа, записани от агенти, които са били на служба по време на неговия четиридесет и осем годишен мандат като ръководител на ФБР и след това.

Откасът е посветен на кризата, която настъпва във ФБР след смъртта на Хувър и за опита на Никсън да се намеси в работата на Бюрото.

Само сега можете да поръчате книгата тук с 20 % отстъпка от коричната цена с този промо код: F40I38B

КОНСПИРАТОРИ

На 2 май 1972 г. Дж. Едгар Хувър умира в съня си в мрака преди зазоряване. През целия ден, в който затвореният му ковчег лежи на черната катафалка в ротондата на Капитолия на Съединените щати, вали проливен дъжд. Той е погребан на половин миля от мястото, в което е роден, до своите родители. Четиридесет години по-късно митовете и легендите все още са живи.
„О, той умря в най-подходящия момент, нали? – казва Никсън. – По дяволите, ако загубеше този пост, това щеше да го убие. Направо щеше да го убие.”
Няколко минути, след като ковчегът на Хувър напуска Капитолия, изпълняващият длъжността правосъден министър телефонира на най-верния си асистент в Министерство на правосъдието, Л. Патрик Грей.
– Пат, ще те назнача за и. д. директор на ФБР – казва той.
– Сигурно се шегувате – отвръща Грей.
Грей е на петдесет и пет години и никога не е упражнявал по-голяма власт от тази на командир на подводница – и все още е с моряшката си късо подстригана прическа. Той е глуповат и наперен, но е праволинеен последовател на Никсън. Познава се с президента от четвърт век и го боготвори. Има едно качество – готов е да направи всичко, което Никсън поиска. Сега президентът му поверява наследството на Хувър.
На 4 май, след погребението на Хувър, Грей пристига в Белия дом в състояние на благоговение. Никсън му дава някои много разумни съвети. „Никога, никога не си въобразявай, че някой ти е приятел – казва президентът. – Никога, никога, никога... Ти трябва
да бъдеш конспиратор. Ти трябва да бъдеш абсолютно безжалостен. Ти трябва да се преструваш на приятен, мил човек. Но отдолу трябва да бъдеш твърд като стомана. Повярвай ми, това е начинът да се управлява Бюрото.”
На Грей му липсва именно стоманеният елемент. Той изобщо не е наясно как да овладее контрола над ФБР. Страхува се да не бъде възприет като „натрапник”, стремящ се да натика Хувър в страниците на историята и да премоделира ФБР „по свой образ и подобие”, както пише в публикуваните след смъртта му мемоари. Той не знае почти нищичко за Бюрото. Не разбира и неговите обичаи и традиции. Не проумява поведението на висшите началници там. И ще научи, както сам пише, че „те се лъжат един друг и се мамят един друг колкото могат повече”.
Така започва мрачната епоха на ФБР. В рамките само на няколко месеца с общите усилия на Пат Грей, на неговия нов „номер две” в Бюрото Марк Фелт и на шефа на разузнаването Ед Милър ще се стигне до почти пълното разрушаване на зданието, което Хувър е построил.
„Щом Хувър умря – печално си спомня Милър, – ние направо потънахме.”

„Деликатният въпрос за властта на президента”

Никсън се обажда в Бюрото на 15 май 1972 г., след като Джордж Уолъс, расистки настроеният губернатор на Алабама, който е получил почти милион гласове на президентските избори през 1968 г., е смъртоносно ранен от заблуден стрелец по време на кампанията.
Марк Фелт отговаря на президентското обаждане.
– Бремер, стрелецът, е в добра физическа форма – докладва Фелт. – Получил е някои рани и синини, и...
– Добре! – казва Никсън. – Надявам се да го обработят малко повечко от това.
Фелт се смее.
– Все пак го преглежда психиатър – казва той, добавяйки: – Имаме си психически проблем с този тип.
Никсън иска да изясни едно нещо.
– Погрижи се да не преминем през това, което преминахме... с убийството на Кенеди, където всъщност не действахме адекватно. Разбираш ли? – Той отново подчертава: – Помни, че сега ФБР се занимава с това, те носят отговорността и аз не искам никакви грешки и пропуски. Окей?
– Безусловно – отривисто отговаря Фелт. – Вие сте този, който командва парада.
Никсън харесва отговора.
– Добре – казва той. – Чудесно. Ние ценим вашата помощ.
Разговорът е приключил.
– Да, господин президент – казва Фелт. – Довиждане.
Двамата повече никога не разговарят отново.
Фелт остава да ръководи централата много по-дълго, отколкото е очаквал. Грей се отправя на дълга обиколка из Америка, за да посети всичките петдесет и девет регионални офиса и да се запознае с всеки от ръководещите ги агенти. И.д. директор толкова често пътува, че агентите в централата започват да го наричат Three-Day Gray. („Тридневният Грей”). В петък, на 16 юни, той се появява в модния хотел „Нюпортър” в южната част на Лос Анджелис – както и Джон Мичъл, сега ръководител на CREEP, абревиатурата на Комитета за преизбирането на президента, който е със своя доверен сътрудник Робърт Мердиън, бившия началник на вътрешната сигурност в Министерство на правосъдието.
През този уикенд във Вашингтон избухва големият скандал. Полицията в окръг Колумбия арестува петима мъже в офиса на Националния демократичен комитет в комплекса „Уотъргейт”. Сред тях е Джеймс Макорд, бивш агент на ЦРУ и офицер от ЦРУ, който в онзи момент работи като шеф на сигурността на CREEP. Мъжете имат инструменти за взлом, електронни устройства и едно приспособление, което полицията взема за бомба, маскирана като димен детектор. Това всъщност е усъвършенстван електронен подслушвателен апарат. Заловените имат в джобовете си смачкани стодоларови банкноти и ключове от хотел „Уотъргейт”. Техните лидери са фанатичният Гордън Лиди, бивш агент на ФБР, консултиращ CREEP, и Хауърд Хънт, бивш офицер от ЦРУ, който, както ФБР бързо установява, работи за президента на Съединените щати.
Специален агент Даниел Бледсоу, супервайзър във ФБР, управляващ отдела за тежки престъпления, попада на доклада за взлома още в неделя, непосредствено след ареста. Той разпознава името на Лиди – срещал се е с него във ФБР преди десетина години. Когато чува, че взломаджиите са били заловени с подслушвателно оборудване, той веднага открива дело по силата на федералното законодателство за подслушване. Около четири часа следобед секретарката му отговаря на телефона и му казва, че го търсят от Белия дом.
– Тук агент супервайзър Дан Бледсоу – казва той. – С кого говоря?
– Говорите с Джон Ерлихман. Знаете ли кой съм аз?
– Да. Вие сте началник на канцеларията в Белия дом.
– Точно така. Имам заповед от президента на Съединените щати – казва Ерлихман. – ФБР трябва да прекрати разследването за взлома.
Бледсоу запазва мълчание.
– Чухте ли какво казах? – заканително пита Ерлихман. – Ще прекратите ли разследването!?
– Не – отговаря Бледсоу. – Според конституцията ФБР е длъжно да започне разследване, за да установи дали има нарушение на закона за незаконно подслушване на комуникации.
– Знаете ли, че вие казвате „не” на президента на Съединените щати?
– Да – отговаря агентът на ФБР.
– Бледсоу, с кариерата ти е свършено – казва Ерлихман и затваря.
Бледсоу се обажда в дома на Марк Фелт и му предава разговора. „Той се разсмя, защото познаваше тези хора. На неговия висок пост той знаеше какво се случва в Белия дом. И просто се разсмя.”
В понеделник, 19 юни, в телефонен разговор с Марк Фелт, Грей научава, че разследването, предприето от ФБР във връзка с взлома в „Уотъргейт”, може да замеси Белия дом. И.д. директор отлита бързо до Вашингтон и на 21 юни, сряда, в 4 ч. следобед, провежда своето първо официално заседание.
Марк Фелт седи на заседателната маса заедно с Робърт Дж. Кункел, специален агент, управляващ регионалния офис във Вашингтон, и с Чарлз У. Бейтс, началник на отдела за криминални разследвания на ФБР. Бейтс протоколира това и още много други съвещания за аферата „Уотъргейт” в официален меморандум. „Беше постигнато съгласие – пише той, – че това е най-важното, че е заложена репутацията на ФБР и че разследването трябва да бъде напълно безпристрастно, щателно и пълно.” Грей уведомява хората си, че президентският съветник Джон Дийн ще присъства на всички разпити, провеждани от ФБР. Грей тайно планира да държи Дийн в течение на всеки ход на Бюрото, като го снабдява с ежедневни резюмета за разследванията и разпитите, провеждани от ФБР.
На следващия ден агентите на ФБР разпитват Чарлз У. Колсън, специален съветник на президента. Дийн седи неотлъчно до него. Колсън се изпуска, че извършителят на взлома от „Уотъргейт”, Е. Хауърд Хънт, има сейф в Белия дом. Дийн инстинктивно започва да лъже. Сейф? Какъв сейф? Аз не знам нищо за никакъв сейф. След като си тръгват, той отваря въпросния сейф и намира вътре две пачки документи. Те са доказателството за мръсните трикове, които „Водопроводчиците” са изпълнявали за президента. Той започва да обмисля как да ги скрие от ФБР.
Малко след 10,00 ч. сутринта на 23 юни президентът Никсън се спира на план за измъкване на разследването от ФБР. „ФБР не е под контрол, защото Грей не знае точно как да ги контролира” – казва Халдеман на президента. Те се съгласяват, че новоназначеният заместник-директор на ЦРУ, генерал-лейтенант Върнън Уолтърс, дългогодишен и верен политически съюзник на Никсън, ще каже на Грей да се отдръпне. Той ще размаха флага на националната сигурност и секретност. Грей и Фелт ще направят това, което им се каже, умерено пророкува Халдеман. „Фелт иска да сътрудничи, защото е амбициозен – казва той. – И това ще пасне много добре, защото агентите на ФБР, които работят по случая, в този момент чувстват, че е така. Че това е в правомощията на ЦРУ.”
Никсън харесва идеята.
– Добра сделка! – казва той. – Играй твърдо! Това е начинът, по който те играят; и това е начинът, по който и ние ще играем.
Уолтърс пристига в кабинета на Грей в 2,30 следобед. Разследването, казва му той, може да се окаже непозволено навлизане в територията на ЦРУ. Грей извиква Чарлз Бейтс веднага щом Уолтърс напуска кабинета му и излага солидни доводи за отбой. Бейтс възразява. „Отново му казах, че ФБР няма друг избор, освен да продължи пълното разследване и да разкрие всички подробности.”
Грей се гърчи в агония, когато го привикват спешно в Белия дом в 6,30 ч следобед на 28 юни. В кабинета на Джон Ерлихман Джон Дийн му връчва два плика от амбалажна хартия – документите, които е взел от сейфа на Хънт.
– Те никога не бива да виждат бял свят – казва той на Грей.
– Тогава защо ми ги давате?
– Защото те са такъв политически динамит, че дори съществуването им не би трябвало да се признава – казва Дийн. – Аз трябва да съм в състояние да кажа, че съм предал всички документи от сейфа на Хънт на ФБР. Това и правя.
Грей има в кабинета си едно червено кошче за отпадъчна хартия, което съдържа специален плик за секретни документи, предназначени за нарязване. Но той не знае какво представлява тази торба. Шест месеца по-късно изгаря досиетата в кофата за боклук в собствения си заден двор.
„Няма много място за съмнение – заключава един по-късен доклад на ФБР, – че господин Грей взе плачевни решения с исторически мащаби.”

Из „Враговете. История на ФБР”
Книгата може да поръчате тук!