Спектакълът има 4 номинации за "Аскеер"
В тазгодишните номинации за “Аскеер” театър “Възраждане” е наброил с “Великденско вино” четири претенции: златната категория “най-добро представление”, “главна мъжка роля” за Свежен Младенов като поп Кръстьо, “изгряваща звезда” за режисьорката на представлението Весела Василева и категорията “за цялостен принос към театралното изкуство” - драматурга Константин Илиев, автора на пиесата.
А, той не се смята!, отсичат завистливите броячи. Да, бе, да се сетиш за “Великденско вино”, че е по мярката на малкото театърче, да предложиш на млада режисьорка, която още се води “изгряваща звезда”, този страхотен текст, дето ще бъде жив и след 100 години, и да я оставиш да избере Свежен Младенов, е работа за хора, които разбират от магиите на сцената. И това в жестока конкуренция.
Трябва да е
куражлийка тази
Весела
Василева,
за да се захване с пиеса, където мощно стоят Леон Даниел с Георги Миладинов и Иван Добчев с Велко Кънев. Пред очите ми е Велко, застанал срещу огромната празна зала на Народния театър, превърната в пуста черква, откъдето богомолците са избягали в другата черква - препълнената с публика сцена. Поп Кръстьо минава през различни тези за предателството на Дякона - “всички са заподозрени”, “няма предател”, “има издайник, ама не съм аз”, докато накрая, когато Добчев пуска пера от биещи се във висините на камбанарията гълъби, попът - Велко Кънев, омотал се в черковната черга, в перата и във винените пари от изпитата комка, започва да халюцинира. Той престава да говори на немия клисар (Цветан Алексиев), велика хрумка на Константин Илиев, и продължава в диалог със себе си.Това е най-красивата, най-силната част от спектакъла. Велко Кънев представя със страшна сила самоизтезанието на нещастника, който рухва в трагическата невъзможност да забрави, да е друг, да остане при нас, признавайки:
“Изпихме те,
Василе!
Изядохме те!”
Весела Василева подрежда (тя е и сценографът) малкото пространство в пътека към камбанарията, покрита с дъски. Зрителите са от двете страни на тази пътека. Попът властва в подножието, клисарят (Йордан Ръсин) надзърта отгоре измежду дъските. Режисьорката е показала, че нейната сила е в текстове, структурирани като бой между теза и антитеза (прекрасното представление “Филоктет” в “Сфумато” ). Тя внася вкуса на днешното време, като оставя поп Кръстьо да иронизира и да подрива със скепсиса си култови истини за Левски, любими за сгорещените националисти.
Свежен Младенов поддържа дълго време майтапчийско внимание към акциите на Левски, към заляването му и към престъплението му - убийството на невинното момче.
Сцената дори
не е черква, а
кръчмарско
разпиване,
в което иконата е наплюта, омърсена така, както само завистливият българин умее. Попът -Младенов, се залива в кикот, едва поема дъх. За разлика от Велко, който мрачно надребнява доказателствата срещу себе си, за да ги отрицава ожесточено едно по едно, Свежен нахвърля на едро и пренебрежително случки и хора. В гласа му се прокрадва завист, че други са се измъкнали от подозрение и са отървали кожата. Когато рече да се похвали и да се тупне по гърдите, извисил егото си, изпуска истини за отминалите събития с участието на Дякона.
В това представление е много отчетлив паралелът с предателството на Юда към Исус. Може би Добчев, известен неверник и прагматик, не е обърнал навремето достатъчно внимание към този отрязък от текста. Велко беше атеист, а в годините преди 1990-а да акцентираш върху религиозен мотив, беше самоубийствено. Но в Театър “Възраждане” той е правен от артисти, изпълнени с доверие към стореното от Исус. Честна дума, тук представлението хваща за гърлото. Предателството на поп Кръстьо се извисява до евангелско събитие, за което няма нужда от обяснения. И попът - Младенов, сякаш усетил тежестта на думите между земята и небето, облича мантията си и се превръща в свещеник на служба. Той върви към края на признанията си и дори речта му става смирена и тържествена. Финалът пък е утопичната мечта на Константин Илиев и екипа на “Великденско вино” - днешният българин сам да подкрепя присъдата си.
Коментари (0)
Вашият коментар