Филмът на Анжел Вагенщайн "Звезди" с награда в Кан, забранен в България

Орязват дори филма на Хуан Антонио Бардем за Георги Димитров

Бездънен кладенец се оказа българското кино откъм всевъзможни издевателства над филмите си: орязване на вече готовата лента, съкращаване или преснимане на цели епизоди, промени на финала, смяна на заглавието, забрана за излъчване.

Неотдавна гледах американския документален филм за българския сценарист и писател Анжел Вагенщайн “Изкуството е оръжие”. И казанато там за съдбата на филма му

“Звезди” (1958)

- копродукция с ГДР, ме подсети, че имаме рекорд, който никога няма да бъде надминат.

Властта забранява “Звезди”, въпреки че през 1959 г. той печели Специалната награда на журито на международния кинофестивал в Кан!

Причината?

Филмът проповядвал “абстрактен хуманизъм”?!

А “Звезди” е може би първият в света, който поглежда към холокоста откъм обратната му страна. Много преди това да направят авторите на “Списъкът на Шиндлер”, на “Пианистът” и др.

И това става само 4-5 години след края на Втората световна война, когато светът е безмилостно разделен не само политически и икономически, но има и желязна разграничителна линия между, както казва Джеки, “лоши немци и добри всички други”.

Филмът стъпва върху болезнена тема и все още жива рана: депортирането на евреите от Беломорска Тракия към концентрационния лагер “Аушвиц” през 1943 г.

Влакът, който кара обречените евреи, спира в малък български град. Там подофицерът от немската армия Валтер, разочарован от досегашните си заблуди интелектуалец, се влюбва в еврейското момиче Рут. Немецът прави всичко възможно да го спаси, но не успява - излъган е от своите за часа на заминаването на влака.

Режисьори на филма са Конрад Волф и Рангел Вълчанов. В главните роли са Юрген Фрорип и Саша Крушарска, която след края на снимките ще стане първата съпруга на Рангел. В останалите роли са предимно български актьори - Стефан Пейчев, Иван Кондов, Григор Вачков, Ицко Финци, Лео Конфорти, Милка Туйкова и др. Музиката е на Симеон Пиронков, снимките са почти изцяло в Банско.

Какво става, след

като филмът

е завършен?

Прожектиран в киностудиото “Бабелберг” на ГДР, той е приет с овации. Оценъчната комисия в ГФР веднага издава препоръка за разпространение на филма. Цензурата в Израел го забранява.

В България пристига специална делегация от ГДР, начело с генералния директор на ДЕФА проф. Алфред Вилкенинг, в която са немският режисьор Конрад Волф и българският сценарист Анжел Вагенщайн.

Генералният директор на нашата кинематография Венелин Коцев посреща делегацията, изпълнена е цялата протоколна процедура по обгрижване и общи разговори колко добри са взаимоотношенията между двете кинематографии. В един момент Венелин Коцев става и казва, че след като специалната комисия в ЦК на БКП изгледала филма, е взела решение той да бъде забранен за излъчване в България.

“Изрече го простичко, с усмивка. Като другар на другаря”, разказва в неповторимия си стил Джеки. Без да иска каквито и да било обяснения, проф. Вилкенинг моли да им бъдат резервирани места в “Интерфлуг” за обратния полет.

Да, обаче на фестивала в Кан наградата на филма е връчена на България. Освен това филмът е отрупан с отличия и от фестивалите във Виена, Единбург, Акапулко (Мексико), Лил и Аделиада (Австралия). Заради това в Министерството на културата е свикана друга комисия, която пак гледа под лупа “Звезди”. Накрая министърът казва, че “филмът в края на краищата не е вреден и може да бъде пуснат по екраните, но...”.

“Това “но” се отнасяше за мене”, пише в биографичния си роман “Преди края на света” Вагенщайн и цитира думите на министъра към него: “Евреите във вашия филм, другарю, са някакви неясни, безкласови същества, вие не правите разлика между еврейска буржоазия и еврейски пролетариат. А това е чиста проба абстрактен хуманизъм!”.

Джеки се опитва да възрази, че когато в газовите камери унищожават дете, за него е все едно дали то е от буржоазен, или от пролетарски произход.

“Ето докъде я докарахте с тази безидейност и интелигентщина - гневи се министърът. - Да не правят вече разлика между класите! А класовата борба, къде остава тя, другарю? Добре си помислете върху това!”

"Пиеси и филми по мое време не съм спирал, но филми режех", чистосърдечно признава Павел Писарев. През 70-те години на миналия век той е директор на ДО “Българска кинематография”.

Първи под ножицата му попада филмът

на режисьора Христо Христов по сценарий на Йордан Радичков. По нареждане на Писарев са орязани “сюрреалистичните картини от подводния свят на езерото, край което се развива историята на героя на Григор Вачков. Както и някои кадри от обора, в който слепият му баща дои кравата”.

Христов или Радичков казват това на Александър Лилов, по това време втори човек в партията и държавата, който отговаря за идеологията и културата. Той привиква Павел Писарев да дава обяснения. Според самия Писарев Лилов не останал особено доволен от витиеватите му оправдания.

Около този филм има и една забавна случка. Някой е донесъл и на Тодор Живков, че около “Последно лято” има нещо съмнително, и той вика Писарев в кабинета си. След обходния въпрос “Как е, как е киното?”, Първия атакува пряко: “Какъв е този филм бе, Писарев, “Последно лято” на Христо Христов?”.

Писарев му обяснява, че това е филм притча. Думата притча, изглежда, харесва на Живков, той я повтаря няколко пъти - притча, притча, филм притча - и нарежда на Писарев: “Кажи на Борис Велчев, че е филм притча, и аз ще му кажа, да се успокои.”

е завършен и готов за пускане със заглавие “Шапка на тояга”. Обаче Тано Цолов, по това време член на Политбюро и първи зам. министър- председател, го гледа и не харесва заглавието. Вика Писарев и започва да му се кара: “Ние, когато завършвахме гимназия, отивахме да се борим, отивахме да ставаме партизани, какви са тези шапки на тояга?!”.

Освен това преди новата 1972 г. висшето ръководство на БКП е на другарска среща в Боровец. Искат да гледат някой нов български филм и им занасят “Шапка на тояга”. Гледат го другарите начело с др. Живков и след прожекцията в салона се разразява буря.

Още се носи ехото от августовските събития през 1968 г., когато войските на соцлагера нахлуха в Чехословакия, за да спасяват народа от “Пражката пролет”. Не са заглъхнали и младежките движения във Франция.

Най-вече на нож срещу филма скачат генералите: “Ние анархисти ли ще възпитаваме от младото поколение, или бъдещи строители на комунизма? Не може социалистическата младеж да си развява шапката на тояга!”

И шефът на ОФ Пенчо Кубадински се обявява против филма - нали политическата му кариера започва като бригадирски командир, живее със самочувствието, че познава младежта и нейните проблеми. “Този филм не показва истински и по социалистически вълненията на младите!", отсича важно Кубадински.

Живков мълчи, не дава никаква оценка на филма. Това окуражава Писарев и още на другия ден отива при сценариста Георги Мишев в къщата му в Панчарево. “Дойде след 11 часа вечерта и направо от вратата вика - давай да сменяме заглавието на филма”, спомня си писателят.

Като всеки творец той отначало брани хубавата си находка, но аргументите на Писарев са съкрушителни: “Ако не сменим заглавието, няма да пуснат филма. След време може и да върнем старото име, те вече ще са забравили...”

На другия ден Георги Мишев носи в директорския кабинет списък от 30 варианта за ново заглавие. Писарев го изчита и с мениджърския си нюх веднага посочва №24: “Момчето си отива”. После генералите си отидоха, но “Момчето” остана и до ден днешен.

Помните ли великия съветски “боевик”

В четири игрални серии режисьорът Юрий Озеров пресъздава историята на Втората световна война и антифашистката съпротива в европейските държави. Главните герои от съпротивата са комунистическите лидери Леонид Брежнев, Тодор Живков, Янош Кадар, Едвард Герек, Чаушеску и другите. Ролята на Живков се играе от инж. Петър Стефанов, който физически доста приличаше на Тато, а и го бяха научили добре да имитира характерните му жестове.

Павел Писарев, Иван Попйорданов и ген. Атанас Семерджиев, който е военен и политически консултант от българска страна, гледат филма в Москва и почти изпадат в прединфарктно състояние.

Тодор Живков бледнее на фона на Чаушеску, който сам като сценарист написал измислиците за себе си. А и в българската част на сериала доминира цар Борис Трети.

“Ако се представехме в ЦК с този филм, отрязваха ни главите”, признава Писарев в мемоарите си. Тримата си позволяват да възразят на заснетото в “Мосфилм” и в София пристига цяла делегация начело със завеждащия отдел “Култура” на ЦК на КПСС. Българската делегация в преговорите се води от Александър Лилов.

В последна сметка “братушките” се съгласяват българската част от мащабната кинолента да бъде преснимана. Ген. Семерджиев, който е началник-щаб на армията, изкарва на Витоша към 3000 войници, половината от които играят партизани, а другата половина - фашисти. “И стана едно сражение, каквото нашата съпротива не познава”, гаври се със задна дата Павел Писарев.

Макар че има “некои възражения” и по този вариант, “Войници на свободата” е пуснат по екраните.

Има една българска комедия -

която на моменти на мен ми беше смешна, особено в епизодите с Тодор Колев. Освен него във филма на Владимир Янчев играят много родни звезди: Георги Георгиев-Гец, Татяна Лолова, Цветана Манева Невена Коканова, Стефан Мавродиев, Андрей Чапразов, Доротея Тончева и др.

Във филма Тодор Колев е другарят Цокев, който не иска и не иска да се ожени. Гец е в ролята на полковник, директор на военен музей. Той действа радикално - изкарва от музея оръдие за да гръмне приятеля си Цоков, ако все така не иска да се да се раздели с ергенлъка. Да разбие свободния му живот, не да стреля срещу ЦК.

И един генерал, зам.-началник на Главното политическоуправление на армията, иска този невинен филм да бъде забранен за излъчване. Защо? Защото окарикатурявал храбрата българска войска! Добре, че длъжността на генерал се оказва недостатъчна и филмът е пуснат на екран.

Павел Писарев си признава, че е изрязал и една сцена от

Историята е следната. По сценарий Коста Цонев в ролята на Иван Асен се къпе съвсем гол в една бъчва. Камерата го “хваща” как излиза от бъчвата, плъзга се нагоре по тялото и задържа в едър план лицето му, докато разговаря с патриарха (Иван Кондов).

Докато Коста Цонев разговаря с патриараха, встрани от него стои поредната ми съпруга унгарката Ана (Цветана Манева), а зад гърба й - Стефан Данаилов, който играе Бургундеца. Присъстват и още 40 млади дами!

Преди началото на снимките актьорът казва на Вили Цанков, че щом става дума за изкуство, той ще се съблече гол. Сцената не е еротична, а политическа. Но тя няма да влезе във филма, ще я изрежат. “Ти няма какво да ми обясняваш, събличай се и да снимаме”, казва режисьорът.

Правят 3 дубъла в безкрайно студената киностудия в Бояна. Актьорът стоически издържа и на студа, и на женското любопитство на онези 40 дами. Най-интересното става после.

Една от пом.-режисьорките не присъства на тези снимки. И понеже тя е довела момичетата за масовката, след 2-3 дни ги пита: “Коста Цонев как беше?” И едно от момичетата казва:“О! Нищо особено...”

Разбира се, тази сцена не влиза във филма. Коста Цонев пита Павел Писарев защо я е отрязал. “А бе Вили Цанков луд ли е да снима такава сцена? - възкликва Писарев. - Не може, Коста, да ти гледат голия задник децата и момичетата, а пък отпред ти стърчи една малка шушулка! Ще разочароваш зрителките, те така си мечтаят нощем за тебе...”

се нарича филмът, с който Българската кинематография решава да отбележи 100- годишнината от рождението на Георги Димитров. За режисьор е поканен маститият испански режисьор Хуан Антонио Бардем, вече известен с филма си “Велосипедистът”.

Бардем обаче е еврокомунист, а тогава тази дума трудно се плеглъща в Политбюро и ЦК. Все пак се съгласяват. Бардем също се съгласява, но поставя условие никой да не се меси в работата му.

Сценарият на “Предупреждението” е написан от Любен Станев, в ролята на Димитров е актьорът Петър Гюров, любимата му Люба Ивошевич се играе от Невена Коканова, Борис Луканов е Васил Коларов.

За разлика от “Наковалня или чук”, заснет от режисьора проф. Христо Христов за 90-годишнината на Георги Димитров, на “Предупреждението” не дават “Златна роза” във Варна. Но Бардем, Любен Станев и Петър Гюров стават лауреати на Димитровска награда.

“След като режисьорът си замина за Испания, режат от филма цели епизоди. А при показването му по БНТ няколко епизода на филма бяха разместени и зрителите не успяваха да схванат редица сюжетни и смислови неща от филмовия разказ”, призна ми преди години Любен Станев.

Тодор Живков въобще не гледал “Предупреждението”. Той не обича Георги Димитров, заради значимостта му в българската история и прави няколко опита да омаловажи името и делото му. Но никога не се осмелява да стигне докрай.

След 1989 г. филмът не е излъчван по телевизията.