Загиналият в България Франк Томпсън е напълно забравен в Англия
Третата част на поредицата за английската военна мисия (АВМ) “Клариджис” завършихме с арестуването на ръководителя на мисията майор Франк Томпсън и радиста Кенет Скот. Това става, след като Втора партизанска бригада начело с Денчо Знеполски е разбита край с. Батулия, Софийско.
От АВМ оцелява само сержант Скот. Неговият дневник и отчетът му пред британското командване в Кайро дават много информация за съдбата им с майор Томпсън. Интересното е, че в отчета сержантът говори за себе си в трето лице:
“Веднага след залавянето им над с. Елешница Томпсън и неговият радист са подложени на жестоки издевателства от жандармеристите - те ги ритали безразборно, били ги с юмруци, пистолети и приклади на пушките, докато дошъл офицер от командването и въвел някакъв ред. Ръцете и на двамата били вързани зад гърбовете им толкова стегнато, че кръвообращението им напълно спряло. По пътя към селото тълпа селяни продължили да ги плюят, псуват и бият с юмруци или с каквото им попадне под ръка...”
От умора, изтощение, дългото гладуване и побоя майор
Томпсън припада и
за известно време
губи съзнание
През 2001 г. журналистът Кирил Янев, който дълги години работи по темата за майор Томпсън, издава книга, озаглавена “Човекът от легендата”. В с. Елещница Янев намира още живи свидетели на събитията от онова страшно време. Един от тях - Димитър Мечев, разказва:
“... А после докараха Томпсън и още един във военна униформа, също англичанин, по-нисък и по-пълен. Като ги караха, биеха ги с приклади. Най-много блъскаха Томпсън. А той протестираше и казваше: “Нямате право да ме биете, аз съм английски офицер и съм пленник...” Той говореше на български, като употребяваше и сръбски думи. После дойде един софиянец. И захвана разпита. Помня, че когато превеждаше невярно или неточно, Томпсън го поправяше. Претърсиха пленниците. Затвориха ги в общината. Същата нощ някакви евакуирани софиянци се вмъкнали в общината и нанесли побой над англичаните. Крещели: “Така ви се полага, като бомбардирате София!” Вероятно все още някои са ги взимали за авиатори от свалени английски самолети...”
Вече ви казах, че майор Томпсън каца с парашут на 25 януари 1944 г., изпратен от британското командване да ръководи снабдяването с английско оръжие на българските партизани. Само две седмици по-рано - на 10 януари 1944 г., над София е извършена най-свирепата бомбардировка.
Денят остава
в историята като
“Черният понеделник”
400 самолета - бомбардировачи и изтребители, на обединената англо-американска авиационна група атакуват столицата и унищожават кварталите на запад от храм “Св. Александър Невски” и улиците “Московска” и “Оборище”. На две вълни около обяд и привечер са унищожени 3500 сгради, убити и ранени са над 400 души и са сринати със земята сградите в целия център. Градът остава без вода и ток, на следващия ден над 300 000 души го напускат.
Англо-американските бомбардировки приключват с една последна разрушителна акция през април 1944 г., когато завършва черната равносметка: 750 загинали, 2200 ранени и 12 хил. унищожени изцяло или частично сгради.
Такава е ролята на Англия в онова безумно време - с едната ръка дава оръжие на антифашистката съпротива, с другата бие с авиационни бомби по властта, която е присъединила България към Тройния съюз, но страдат обикновените хора.
Заради това е обяснимо поведението на евакуиралите се заради бомбардировките софиянци в Елешница, част от които се опитват да малтретират двамата англичани.
Кирил Янев разказва за някакъв цивилен, добре облечен и гладко избръснат мъж, който отива в мазето и започва да бие пленените англичани с бич. Бичът имал твърда сърцевина, от която ударите са много болезнени.
При арестуваните англичани в Литаково отива капитан Янко Стоянов от врачанската жандармерия. Томпсън му казва, че има международни конвенции, които определят какви трябва да бъдат отношенията към военнопленниците. България и Великобритания са в състояние на война. И българите трябва да се отнасят към него като към пленен английски офицер.
Капитан Стоянов му казва, че България не го третира като военнопленник, а като бандит, защото е заловен с партизани, които също са бандити.
И също като тях
ще бъде разстрелян!
На 3 юни 1944 г. майор Томпсън е закаран в с. Литаково. Настъпват последните дни от живота му.
Кирил Янев успява да проведе разговор и с поручик Димитър Авгарски, адютант на капитан Янко Стоянов. Той разказва:
“Видях майор Томпсън в Литаково. Беше висок, строен мъж, русокос, синеок. Направи ми впечатление, че говори добре български. (...) Държаха го в една стая в общината. Той се държеше спокойно и достойно. Нямаше вид на уплашен или стреснат човек, изкаран от равновесие след преживяното. Той искаше да доказва, че трябва да бъде третиран като военнопленник. Когато закъснееше храната, правеше забележка...”
Има версия, че е правен опит майор Томпсън да бъде спасен. В началото на юни в Литаково пристига ген. Кочо Стоянов с “пъстра свита от офицери, жандармеристи, полицаи и цивилни”. С него се среща бизнесменът и политик Атанас Буров.
Идеята е майор Томпсън да бъде отведен в пленническия лагер на Илчов баир край Шумен. Ген. Кочо Стоянов обаче отказва да пусне англичанина.
При пререканията между двамата високопоставени българи Буров казал: “Генерале, какво правиш?! Убиваш без съд и присъда! Помни - и ти ще бъдеш убит, щом убиваш така!” След 9 септември 1944 г.
генералът се
самоубива
в Панчарево
малко преди да бъде арестуван.
Мария Знеполска, съпруга на Денчо Знеполски и също авторка на книга за майор Томпсън, обаче казва, че няма никакви писмени доказателства за опит англичанинът да бъде спасен.
На 10 юни Томпсън е изведен от статята и пеша заведен с двама ятаци в местността Турското кале край Литаково. Него е избрал капитан Янко Стоянов.
Според горецитирания поручик Авгарски първи на мястото за разстрел застава английският майор, завързан за двама селяни, помагачи на партизаните - Лазар Атанасов и Христо Гурбов.
Поручик Авгарски иронично пита къде ще се видят. “При свети Петър, ако сте праведен, г-н поручик”, казва майор Томпсън. Ятаците стоят уплашени и безмълвни.
Капитан Стоянов заповядва на Франк Томпсън да легне. Той отказва. Жандармеристът Пачо го спъва и той пада по очи. Повлича ятаците, които също падат. Жандармеристът стреля в тила на майора, след това и на двамата българи.
Не по-малко интересна е съдбата на майор Франк Томпсън след 9 септември 1944 г. Първоначално той е обявен за антифашистки герой. Едни от авторите на първите спомени за онова време пишат, че Томпсън сам казвал, че е комунист. С което му създават посмъртни ядове пред властите в родината му.
В книгата си “Посмъртна изповед” Денчо Знеполски казва: “Много по-късно щях да науча, че Франк Томпсън е бил член на Английската комунистическа партия от 1939 г. Той никога не спомена този факт при нас, макар и да знаеше, че много от българските партизани и лично аз бяхме комунисти. Този факт обаче ме накара да видя в други измерения неговия героичен живот. Че Франк е комунист, научих през 1947 г., когато майка му Теодосия и брат му Едуард-Палмър Томпсън бяха персонални гости на правителството...”
В книгата си “Отвъд границата”. Е. П.Томпсън пише: “Пред партизаните той се изказва положително за комунизма, без да признава, че сам е комунист. Вероятно се страхува, че няма да му повярват. Не държи връзка с главната квартира на АКП на Синг стрийт, близо да пазара “Ковънт Гардън”. По-късно сигурно щеше да загуби вяра в комунистическата кауза, която за него означаваше най-вече демокрация.”
В писмо до родителите си от 18 декември 1942 г. Франк пише, че е шокиран от огромния брой хора, които Сталин лично заповядва да бъдат отровени.
Малко преди да замине за България, през януари той пише от Кайро на своята позната Катерин Никълсън: “Когато комунистите дойдат на власт след войната, което неминуемо ще стане,
аз ще бъда първият
обесен еретик”
Франк Томпсън сякаш пророчески осъзнава принадлежността си към онзи тип свободомислещи симпатизанти, които, както ще стане по-късно, падат първите жертви на чистките в следвоенна Европа.
Според протокол от 6 април 1944 г. британският премиер Уинстън Чърчил казва: “Предстои ни да очистим всичките си тайни служби от комунистите, тъй като те не са верни нито на нас, нито на нашата кауза и винаги ще издават тайните ни на съюза.”
Братът Едуард е на мнение, че по времето, когато Франк загива, в британските архиви се провежда “масирано и специфично плевене”, което значи “разходване” на комунистите, и че местните власти едва ли щяха да наредят екзекутирането на униформен британски офицер, ако не им е бил подаден знак или сигнал отвън. “Някой е смигнал”, пише Палмър-Едуард Томпсън в книгата си.
Консервативният английски журналист Перегрин Уърсторн отива по-далеч: “С екзекутирането на майор Томпсън българските власти свършиха мръсната работа на британското правителство.”
Офицерът от Управлението за специални поръчки (УСО) Майкъл Фут, впоследствие негов историк, възразява:“Всеки в УСО знаеше, че шансовете му да пострада, ако го хванат, са много големи. Това беше част от рутинната подготовка...”
Факт е, че Франк Томпсън загива храбро, но в родината си не е награден посмъртно. До пролетта на 1945 г. в Лондон дори не се знае нищо за смъртта му. По-късно костите му не са пренесени в родината му, а са препогребани в България.
В България първоначално
Франк Томпсън
е обявен за герой
На 29 юли 1946 г. българското правителство го награждава с два ордена - “За народна свобода” и “За храброст”.
Малката железопътна спирка Прокопаник в Искърското дефиле става гара “Майор Томпсън”. На неговото име е наречена малка улица в “Лозенец”, пресечка на бул. “Джеймс Баучер”.
В броя си от 5 юли 1947 г. лондонският в. “Таймс” пише: “Не един британски посетител на България от войната насам бе изненадан и даже затруднен до известна степен при откритието, че за повечето българи днешна Великобритания се изразява не чрез Уинстън Чърчил, Монтгомъри (фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомъри - британски офицер, един от най-изявените съюзнически генерали по време на Втората световна война б.а.), Ърнест Бевин (английски политик и министър - б.а.) или някой друг от видните представители на Великобритания на ХХ век, а от Франк Томпсън, майор от британската армия, убит в България...”
А в. “Дейли Уоркър” прави интересно сравнение: “Сега вече и България има своя Байрон...” (Джордж Байрон е велик британски поет, който умира през 1824 г. в Гърция по време на войната за нейната независимост - б.а.)
На 3 юли 1947 г. по покана на министър-председателя Георги Димитров в България пристигат майката на Франк Томпсън Теодосия и брат му Палмър-Едуард
През лятото на 1947 г. в България идват 24-ма младежи и девойки от Англия, които работят на Прохода на републиката - Хаинбоаз. Бригадата им естествено носи името “Франк Томпсън”.
Но след 1949 г. отношението към англичанина рязко се променя. Той е наречен английски шпионин и разузнавач от едър калибър. Обвиняват го, че е виновникът за едва ли не всички поражения на партизанските части, за дадените жертви и особено за разгрома на Втора бригада край Батулия.
Когато през 1951 г. са арестувани Славчо Трънски и Денчо Знеполски, ги обвиняват, че Томпсън е вербувал двамата за английски шпиони. “Следствието искаше да призная - разказва Денчо Знеполски, - че майката и братът дошли у нас, за да възстановят връзката между мен и Интелиджънс сервис?!”
След почти три години в преизподнята на ДС и лагера в Белене Знеполски е освободен, но никога не получава пълна реабилитация. Той е запомнен и с фразата, която произнася на родния си трънски диалект: “Фашистите ме бише и не бише, но от нашите кикъв бой сам ел, не могу ти га опишем". (Фашистите ме биха и не ме биха, но от нашите какъв бой съм ял, не мога да ти го опиша.)
И така - кой уби майор
Франк Томпсън?
За физическия убиец няма спор - това е българският жандармерист Пачо.
Но кой е моралният убиец?
Романтикът хуманист Франк Томпсън стана жертва на политическите, военните и идеологическите игри на големите държави - главно Англия и Съветския съюз.
Брат му Палмър казва: “Франк вярваше, че целта на войната е да наложи един нов по-свободен световен ред, а не да защитава стария и прогнилия. Ратуваше за пълно унищожаване на безработицата, за държава на благоденствието. Смяташе, че световният мир е невъзможен без световно правителство.”
Може да е наивно, но е искрено. А и в коя мечта няма поне малко наивност?
Големите държави и техните вождове обаче имат други цели. През 1943-1944 г. те вече се пазарят как да си поделят следвоенна Европа.
На 22 юни 1941 г. Уинстън Чърчил, който казва, че е посветил живота си на борбата срещу болшевизма, а Ленин го нарича “най-голям ненавистник на Съветска Русия”, в специална реч заявява, че сега вижда в Москва надежден съюзник на Великобритания в разгрома на главния враг - оста Рим-Берлин-Токио.
Но през 1944 г. вече казва, че английските служби трябва да бъдат прочистени от комунистите. И Франк Томпсън сигурно е влязъл в черния списък.
Спряно е и снабдяването на българските партизани с оръжие от Англия, защото Чърчил вече няма никакъв интерес към България. Доказва го 9 октомври 1944 г. по време на Московската конференция, когато двамата със Сталин си делкат сферите на влияние в Югоизточна Европа след края на Втората световна война.
Има версия, че английският премиер написва на салфетка съответните проценти за влияние. За България се договарят на 75% за СССР и 25% за Англия. След войната Чърчил ни поднася на тази салфетка вече 100%. Съветският съюз установява пълен контрол над страната ни. На 5 март 1946 г. Чърчил казва в реч пред Уестминстърския мъжки колеж в американския град Фултън, че Великобритания и САЩ имат особена отговорност да възпрат СССР и комунизма. Тази реч се смята за един от ключовите моменти, от които започва т. нар. студена война.
“По горчивата ирония на съдбата Франк Томпсън, този благороден и талантлив апостол на интернационализма, е може би една от първите жертви на студената война”, пише брат му Едуард-Пълмър в книгата си “Отвъд границата”. В нея той прави задълбочен анализ на геополитическите и личностните факти, довели до смъртта на брат му Франк.
(Край)
Коментари (0)
Вашият коментар